Определение № 5043 от 05.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 78/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 4113/04.11.2024 г., подадена от А. А. Д., чрез адвокат Д. К., срещу решение № 191 от 02.10.2024 г. по гр. д. № 287/2024 г. на Окръжен съд - Смолян, с което е потвърдено решение № 12 от 22.01.2024 г., поправено с решение № 54 от 15.05.2024 г., постановени по гр. д. № 160/2023 г. на Районен съд – Златоград.

С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено, на основание чл. 124 ГПК, по отношение на А. А. Д., че З. А. Д. е собственик на 25 кв.м, която реална част (повдигната в жълт цвят на скицата на вещото лице М. Т.) е погрешно заснета като част от ПИ № ***, собственост на А. А. Д., който по регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № РД-23/12.01.1987 г., представлява УПИ *, кв. 63 по ПУП на [населено място]; признато е за установено, по предявения иск от З. А. Д., на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, по отношение на А. А. Д., че е налице допусната грешка в кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед за одобряване на КККР № РД-18-75/19.11.2021 г. на изп. директор на АГКК, при отразяването на собствения на ищеца имот - поземлен имот пл. № *, кв. 63, участващ в образуването на УПИ *-*, * по плана на [населено място] от 1987 г., с идентификатор * по КККР на [населено място], и ПИ № * (който по регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № РД-23/12.01.1987 г., представлява УПИ *, кв. 63 по ПУП), с която грешка от имота на ищеца част с площ от 25 кв.м неправилно е заснета като част от имот с идентификатор * в КК на [населено място], одобрена със заповед за одобрение на КККР № РД-18-75/19.11.2021 г. на изп. директор на АГКК, вместо в имот с идентификатор *.

Въззивният съд, сезиран с въззивни жалби на А. Д. срещу основното първоинстанционно решение, както и това по чл. 247 ГПК, е съобразил, че ищецът З. А. Д. претендира, че е собственик на 25 кв.м, неправилно заснети по кадастралната карта към ПИ с идентификатор *, собственост на ответника А. А. Д., вместо към ПИ с идентификатор *, собственост на ищеца и неговите сестри и брат. Приел е, че неоснователно във въззивната жалба се твърди, че ищецът не е въвел твърдения за придобивно основание, тъй като в исковата молба най-напред се прави позоваване на нотариален акт № 76/2017 г., с който за собственици по наследство и давностно владение на ПИ пл. № *, участващ в УПИ *-*, * по ПУП на [населено място], са признати ищецът и други пет лица. В представената скица на ПИ с идентификатор * като собственици, въз основа на протокол за съдебна делба № 316/22.11.2027 г. на PC – Златоград, са посочени З. А. Д. и З. А. Д.. На следващо място, в исковата молба се въведени твърдения за осъществено давностно владение спрямо процесния имот, като се твърди, че от 1980 г. ищецът владее процесния имот като свой, необезпокояван от никого, като в процесната площ е изградил преди около 10-12 г. водоем, както и че е налице трайно материализирана ограда отпреди повече от 20 години. Съдът е визирал, че според практиката на ВКС (решение № 73/06.10.2020 г. по гр. д. № 3789/2019 г., І г. о.) се приема, че искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР може да бъде предявен само от част от съсобствениците на имота, като постановеното решение ще ползва и останалите по начина, по който същите биха се ползвали и от акта по чл. 54, ал. 1 ЗКИР при липса на спор за материално право. Другарството би могло да бъде необходимо с оглед естеството на спора за материално право, но не е задължително; ако при това съдът установи, че при нанасянето на имота в кадастралната карта е допусната грешка по смисъла на § 1, т. 16 ДР на ЗКИР, респ. имотът не е нанесен в кадастралната карта като самостоятелен обект, следва да постанови диспозитив за отстраняване на грешката по отношение на целия имот, а не по отношение само на идеална част от него, доколкото последното е и правно невъзможно. Според въззивния съд в производството пред него не се разглежда право на съсобственост на други лица, тъй като същите не са страни в спора, поради което и няма основание да се обсъждат доказателствата, свързани с претенции на неучастващи в спора лица, в каквато насока са направени искания от страна на А. Д.. Окръжен съд – Смолян е визирал, че ответникът по исковата молба не е депозирал в срок отговор по чл. 131 ГПК, както и че възраженията, касаещи наличие на право на съсобственост на други лица спрямо ПИ с идентификатор *, не могат да ползват А. Д.. Независимо дали ищецът е собственик на 5/6 ид.ч. по силата на дарение от 05.05.2017 г. или на 1/2 ид.ч. по силата на съдебна спогодба от 22.11.2017 г. от ПИ с идентификатор *, той е съсобственик и като такъв има право да претендира отстраняване на грешка в кадастралната карта спрямо целия ПИ с идентификатор *, а не само спрямо своята идеална част.

Въззивният съд е кредитирал като компетентно и обективно изготвени основното и допълнителното заключения на съдебно-техническа експертиза, назначена от Районен съд - Златоград. В основното заключение е посочено, че северозападната граница на ПИ с идентификатор *** не съвпада със северозападната граница на имот ил. № *, за който е отреден УПИ *-*, *; на приложената комбинирана скица с жълт цвят е показано площовото изражение на несъвпадението, което по силата на регулационния план на [населено място] от 1987 г. се явява придаваема част от имот пл. № * към парцел *-озеленяване - 25 кв.м. Според експертизата в процесната площ попада част от стоманобетонен водоем с площ на частта от 6 кв.м (от общо 15 кв.м застроена площ), показан на комбинираната скица. В съдебно заседание вещото лице инж. Т. е допълнило, че между точки 1, 7 и 6 има материализирана ограда от метални колове с метална мрежа. В допълнителното заключение е установено, че няма данни за уреждане на регулационни сметки по плана на [населено място] от 1987 г. за УПИ *-озеленяване; от Община Неделино не са представени данни във връзка с реализиране на мероприятието озеленяване в парцел *-озеленяване в кв. 63 по плана на [населено място] от 1987 г.

Въззивният съд е кредитирал събраните гласни доказателства, тъй като те не са опровергани по никакъв начин от други доказателства по делото. Приел е, че свидетелите Р. Д. и Р. К. сочат осъществявано от З. Д. давностно владение спрямо процесната площ. Според тях единствено последният ползва процесната площ от около 20 - 30 години, изградил е в нея водоем. Свидетелят К. заявява, че преди много време имало каменен зид, който бил граница, като А. Д. го развалил и на негово място сложил метални колове с метална мрежа. Свидетелят сочи, че общината, чрез свои служители, никога не е идвала да ползва спорното място, единствено го ползвал ищецът.

Окръжен съд – Смолян е отбелязал, че не се твърди от А. Д., че обектите, за които са налице доказателства за разрешение за строеж в УПИ *-озеленяване, са изградени в процесната площ от 25 кв.м, или по друг начин засягат тази площ, поради което е заключил, че няма основание да се приеме, че с тези доказателства се установява приложение на плана от 1987 г., т.е. че Община Неделино е завзела тази площ и е осъществявала владение върху нея.

Съдът е приел, че предвид горното и с оглед липсата на уреждане на регулационни сметки, придаването по регулация по плана от 1987 г. на процесната площ от имот с пл. № * към УПИ *-озеленяване е отпаднало, тъй като планът от 1987 г. не е приложен. Няма заплащане на придаваемата площ, същата не е завзета от собственика на УПИ *-озеленяване, както и не е владяна от този собственик. Напротив, повече от 20 години същата се владее от З. Д., който е манифестирал намерението си за своене както с фактическото ползване на тази площ, така и с изграждане на водоем в нея. По-точно става дума за право на задържане до заплащане на обезщетение за разместване на собствеността по силата на дворищнорегулационния план. Отчуждителното действие на дворищнорегулационния план се прекратява по силата на § 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ, след изтичане на срока по тази разпоредба неприложеният план губи действие и собствеността върху придаваемата част се връща автоматично към поземления имот, от който е била придадена.

Съдът е намерил за неоснователни доводите в жалбата относно площта на ПИ с идентификатор * по нотариалния акт № 76/2017 г. Посочил е, че няма как процесната площ да бъде включена в площта на ПИ с идентификатор * по този нотариален акт, тъй като не участва в УПИ *-*, * поради предвиденото с плана от 1987 г. придаване по регулация към УПИ *-озеленяване.

Въззивният съдебен състав е изложил съображения, че доводите на А. Д. пред него относно действителността на прехвърлянето на идеални части от ПИ с идентификатор * на ищеца от неговите сестри, съдебната спогодба по гр. д. № 184/2017 г. и прехвърлянето на 1/2 ид.ч. от ПИ с идентификатор * на свидетеля Р. К. са възражения, които касаят правата на други лица, но не допринасят за установяване права на ответника спрямо процесния имот. В тази връзка е допълнил, че въпреки формулирането на два петитума в исковата молба, съответно два диспозитива на съдебното решение на Районен съд - Златоград, З. Д. е предявил един иск - иск за установяване, че е собственик на площта от 25 кв.м, която поради допусната грешка в кадастралната карта на [населено място] от 2021 г. неправилно е заснета като част от ПИ с идентификатор *, собственост на ответника по исковата молба А. Д., вместо в ПИ с идентификатор *. Иск за собственост на ПИ с идентификатор * не е предявен и съответно по такъв иск за собственост на целия ПИ с идентификатор * съдът не се е произнасял в диспозитива на първоинстанционното решение. Независимо дали ищецът е единствен собственик на ПИ с идентификатор *** или е съсобственик наред с други лица, така предявеният иск е допустим, тъй като искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР може да бъде предявен само от част от съсобствениците на имота, като постановеното решение ще ползва и останалите. Разсъжденията във въззивната жалба относно разясненията в ТР № 3/15.07.1993 г. на ОСГК на ВКС не кореспондират с установеното по делото, че липсва заемане на придадените части и владение, продължило повече от десет години от деня на това заемане от страна на собственика на УПИ *-озеленяване. Такова заемане се твърди единствено с оглед съставения акт за държавна собственост № 266/13.08.1987 г., което твърдение категорично се опровергава от установеното от свидетелските показания. Промяна предназначението на УПИ *-озеленяване в УПИ *-други дейности през 2012 г. и съставянето на акт за частна общинска собственост от 2013 г. не обосновават извод, че община Неделино е упражнявала фактическа власт върху придадената по регулация част от имот пл. № *. От заключението на съдебно-техническата експертиза се установява, че мероприятието „озеленяване“ за УПИ *-озеленяване не е реализирано, което обстоятелство също води до извод, че процесната площ не е била заета от собственика на УПИ *-озеленяване. Освен това придаването по регулация на части от други имоти (извън този на ответника) към УПИ *-*, *, не засяга процесната площ, поради което и не се е налагало да се установява дали за тези придавания са уредени регулационните сметки.

Във връзка с доводите относно разпоредбите на чл. 200 ЗУТ (съответно чл. 59 ЗТСУ (отм.) въззивният съд е посочил, че тези ограничения не касаят случаи, когато реално определените части всъщност се присъединяват към съседен имот (в случая са част от този съседен имот).

Относно решението по чл. 247 ГПК Окръжен съд – Смолян е приел, че очевидна фактическа грешка е налице както при цифровото изписване на ПИ с идентификатор * (неправилно изписан като ПИ с идентификатор * във втория диспозитив), така и при посочването, че процесната площ от 25 кв.м, по действащата кадастрална карта се намира в северозападната част от ПИ с идентификатор *. Визирал е, че в мотивите си районният съд безспорно е приел, че процесната площ неправилно е заснета като част от ПИ с идентификатор *, като същата следва да бъде заснета като част от ПИ с идентификатор ***. Поради това и законосъобразно е допусната поправка на очевидна фактическа грешка. Намерил е, че не е било необходимо постановяване на два отделни диспозитива, тъй като и двата касаят произнасяне по иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Заключил е, че макар и с два отделни диспозитива, с извършената поправка на очевидна фактическа грешка така постановените от районния съд диспозитиви, взети заедно, изчерпват реквизитите на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за недопустимо и неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК.

Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, които са обусловили решението му:

1. Длъжен ли е въззивният съд да следи за редовността на исковата молба и какви са правомощията на въззивната инстанция при констатиране на нередовност. В конкретния случай относно: несъответствие между основание и петитум относно обема на претендираните права на собственост; конституиране по делото на задължителни другари - съсобственици в имота, и индивидуализиране на процесния имот;

2. При установителен иск за собственост, съединен с иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, предявен само от един от съсобствениците на придадена по регулационен план към съседен УПИ част от поземлен имот, допустимо ли е при уважаване на иска този съсобственик/ищец да бъде признат за изключителен/единствен собственик на претендираната с исковата молба площ от имота;

3. След като обяви решението по делото, допустимо ли е районният съд сам или по указание на въззивния съд да го измени, и чия е инициативата за поправка на допуснатите в решението очевидни фактически грешки;

4. Представлява ли очевидна фактическа грешка постановеният диспозитив, който не е съобразен с естеството на предявеният иск (в конкретния случай с иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР), и допустимо ли е неговото прецизиране и поправяне по указания на въззивната инстанция;

5. При предявен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР какви са критериите, по които се установяват границите на поземлените имоти в кадастралната карта, когато те са урегулирани. Следва ли при направено възражение, че не е изяснен регулационният статут на процесния имот, съдът да назначи съдебно-техническа експертиза за изясняване на това обстоятелство;

6. Счита ли се, че регулацията е приложена, когато при действието на ЗУТ е извършена промяна в предназначението на УПИ, към който е придадена част от съседен имот, съставен е акт за частна общинска собственост за този УПИ, издадени са строителни разрешения, извършено е строителство в имота и при одобряване на кадастралната карта имотните граници на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] съвпадат с регулационните линии по действащия дворищнорегулационен план на [населено място] от 1987 г.;

7. Задължен ли е съдът да обсъди всички допустими и относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, и да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка - в конкретния случай относно осъществявано от ответника добросъвестно владение (по договор за покупка на ПИ), извършеното законно застрояване на стопанска постройка въз основа на ОПС и приложението на чл. 43 ЗКИР.

Според жалбоподателя д аденото от въззивния съдебен състав разрешение по поставените първи два въпроса противоречи на задължителната практика на ВКС - т. 4 на ТР № 1/17.07.2001 г., ОСГК и т. 5 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, т. 4 на ТР № 8/23.02.2016 г. по т. д. № 8/2014 г., ОСГК, и на практиката по чл. 290 ГПК - решение № 89/13.01.2021 г. по гр. д. № 3335/2019 г., I г. о., решение № 73/06.10.2020 г. по гр. д. № 3789/2019 г., I г. о., решение № 29/06.08.2020 г. по гр. д. № 2426/2019 г., II г. о., решение № 60152/14.09.2022 г. по гр. д. № 4144/2020 г., II г. о., решение № 190/17.10.2016 г. по гр. д. № 995/2016 г., I г. о., и е от значение за точното прилагане на закона.

Относно въпроси №№ 3 и 4 се сочи противоречие с т. 2А на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС и решение № 124/15.03.2021 г. по т. д. № 1374/2019 г. на ВКС, І т. о., като жалбоподателят се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (от значение за точното прилагане на закона).

А. Д. твърди, че д аденото от съда разрешение по въпроси №№ 5 и 6 влиза в противоречие с приетото в ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС, ТР № 3/28.03.2011 г. по тълк. д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 3/26.04.2021 г. по гр. д. № 1434/2020 г. на ВКС, I г. о., решение № 286/07.11.2011 г. по гр. д. № 1242/2009 г. на ВКС, II г. о., решение № 196/06.02.2017 г. по гр. д. № 2151/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 27/15.01.2024 г. по гр. д. № 4043/2022 г. на ВКС, I г. о., решение № 128/08.01.2021 г. по гр. д. № 1210/2020 г. на ВКС, I г. о., решение № 102/30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 50031/26.04.2023 г. по гр. д. № 1835/2022 г. на ВКС, II г. о., решение № 154/21.12.2020 г. по гр. д. № 4689/2019 г. на ВКС, I г. о.

По въпрос № 7 се сочи противоречие с т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 22/02.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 67/22.07.2022 г. по гр. д. № 2852/2021 г. на ВКС, I г. о., решение № 60134/08.11.2021 г. по гр. д. № 1062/2021 г. на ВКС, I г. о.

Жалбоподателят счита, че предвид наличието на допуснати нарушения на процесуалните правила, относими към дейността на въззивния съд при постановяване на решението, и неправилно и превратно тълкуване на разпоредбите на чл. 54, ал. 2 ЗКИР и чл. 43 ЗКИР, решението е очевидно неправилно.

Като въпрос от основно значение при решаване на процесния спор, така и от значение за точното прилагане на закона изобщо, и за развитието на правото, е визиран въпросът: Налице ли е „приложен план“ за УПИ *-други дейности, в кв. 63 по ПУП от 1987 г. на [населено място], собственост на ответника по делото, съгласно разясненията, дадени с ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВКС.

Постъпил е отговор от насрещната страна, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е визирано, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Въззивното решение е валидно и допустимо.

В тази връзка настоящият съд намира, че исковата молба е редовна. Не съществува противоречие между обстоятелствената й част и формулирания петитум на същата, доколкото З. Д. е навел изрични твърдения за придобиване от него по давност на спорната реална част от имота (въпрос на основателност, а не на допустимост, на претенцията е дали действително се легитимира като едноличен собственик); имотът е достатъчно конкретизиран. Съобразена е и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 73/06.10.2020 г. по гр. д. № 3789/2019 г., І г. о., съгласно която предявяването на установителен иск, съединен с иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР само от един от съсобствениците на недвижим имот, е допустимо. Същевременно, като е признал ищеца за собственик на процесните 25 кв.м реална площ от поземлен имот, а не на идеална част от нея, съдът не е постановил недопустимо решение, тъй като не се е произнесъл свръх петитум.

Гореизложеното обуславя и недопускане на касационно обжалване по първите два въпроса от изложението към касационната жалба.

Не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване и по следващите два въпроса - №№ 3 и 4. Както е прието в решение № 60182/04.01.2022 г. по т. д. № 2217/2020 г. на ВКС, І т. о., препращането от горната съдебна инстанция на произнеслия се съд за провеждане на производство по чл. 247 ГПК е или предвид инкорпорирано искане за това, от страна по спора, във въззивна/касационна жалба или отговор на същата, или от съображения за възможно служебно иницииране на такава поправка от произнеслия се съд, доколкото е установимо противоречие. Във втория случай, обаче, не възниква задължение за адресирания съд да се произнесе, освен ако споделя съображението за наличие на очевидна фактическа грешка, още по-малко за същия има задължение да се съобразява с указания на по-горната инстанция, дадени извън обхвата на произнасянето, за което е била компетентна. В случая по указание на горния съд първоинстанционният съдебен състав е постановил решение по чл. 247 ГПК, като е споделил констатациите за допуснати от него очевидни фактически грешки, и това е в рамките на законовите му правомощия. С постановеното решение за поправка на очевидни фактически грешки не е променена материализираната в основното решение воля на съда по съществото на спора. Не се констатира и противоречие с посочената от жалбоподателя съдебна практика.

По въпрос № 5 въззивното решение е съобразено с постановките на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС. В същото е прието, че искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР цели да установи безспорно пространствения обхват на правото на собственост с оглед правилното му отразяване в кадастралната карта. Установяването както на спорното право на собственост, така и на неточното отразяване на обема на това право е към момента на предявяване на иска, респективно - на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, като се вземат предвид и тези настъпили след одобряване на кадастралната карта юридически факти, които имат значение за придобиване, изменение или погасяване на правото. Съгласно § 5, ал. 1 ПЗР на ЗКИР регулационните линии по приложен дворищнорегулационен план се отразяват в кадастралната карта като имотни граници на поземления имот. 3атова в производството по иск за собственост подлежи на изследване положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има прилагане на регулацията по тях, което би обусловило трансформиране на регулационните граници в имотни. От установеното следва да се направи извод дали има несъответствия между отразеното в одобрената кадастралната карта и действително притежаваното от ищеца право на собственост. Предмет на доказване по делото ще са всички последователни регулационни промени, прилагането или неприлагането на дворищнорегулационните планове, съответно - прекратяване на отчуждителното им действие, съобразно разрешенията, дадени в ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС и ТР № 3/28.03.2011 г. по т. д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС, и всички други факти, водещи до промяна на границите. При уважен иск за собственост на недвижим имот, в диспозитива на съдебния акт следва да се установи правото на собственост, а когато правният интерес за предявяване на иска произтича от допусната в кадастралната карта непълнота или грешка - да се посочи и в какво се състои същата. Съдебното решение, придружено от скица - проект, ще бъде основание за изменение на кадастралната карта от органите по кадастъра, както и за записване в кадастралния регистър на действителния собственик по реда на чл. 54, ал. 4 ЗКИР. Когато имотът се намира в урегулирана територия и имотните граници не съвпадат с регулационните, на изменение съгласно чл. 134, ал. 2, т. 2 ЗУТ ще подлежи и влезлият в сила подробен устройствен план.

В случая второстепенният съд е изследвал регулационния статут на имотите на страните, съобразил е, че спорната реална площ е била придадена към имота на ответника по исковата молба по регулационния план от 1987 г., но сметките по регулация не са били уредени, като липсват и данни за реализиране на мероприятието озеленяване в парцел *-озеленяване. При формиране на изводите си се е позовал на заключенията на съдебно-техническата експертиза по делото и е направил извод, че поради неприлагането на регулационния план от 1987 г. З. Д. понастоящем се легитимира като собственик на частта от имота му, която е била придадена към имота на насрещната страна.

Въпрос № 6 е формулиран при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена от Окръжен съд – Смолян, доколкото последният е заключил, че в процесната площ от 25 кв. не се констатира извършено строителство, както и заемането й. Ето защо този въпрос не осъществява общите предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Седмият въпрос - подобно на предходния - е формулиран с оглед защитната теза на жалбоподателя, а не според приетото за установено от въззивния съдебен състав относно владението на процесната реална част. В тази връзка е необходимо да се посочи, че за да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.

Относно въпрос № 7 следва да се добави и че Окръжен съд - Смолян не се е отклонил от задължителната практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установената непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

Въпросът: Налице ли е „приложен план“ за УПИ *-други дейности, в кв. 63 по ПУП от 1987 г. на [населено място], собственост на ответника по делото, съгласно разясненията, дадени с ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВКС, не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като изисква преценка на събраните по делото доказателства, което може да бъде извършено едва след допускане на касационно обжалване.

За нито един от въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е аргументирано, съобразно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, наличието на соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Ответникът по жалбата има право на 1500 лв. разноски за адвокат, направени за производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,