Определение № 228 от 23.04.2026 г. на ВКС по н. д. № 357/2026 г.

Производството е по чл. 44 НПК. Образувано е по спор за подсъдност между Районен съд – Пловдив и РС-София по повод н.о.х.д. № 4807/2026 год. по описа на последния съд. Върховният касационен съд, като се запозна с материалите по делото, намери следното: По обвинителен акт на РП-Бургас, внесен срещу Д. Т. Т. за две самостоятелни престъпления по чл. 286, ал. 1 НК, с пострадали лица А. В. и М. П., осъществени на 04.01.2023 г. в гр. Айтос, в РС-Бургас е било образувано н.о.х.д. № 4878/2023 г. След като всички съдии от този съд са си направили отвод поради това, че пострадалият А. В. е съдия от същия съд, с определение по к.ч.д. № 203/2024 г. на ВКС, 3 наказателно отделение, в производство по чл. 43, т. 3 НПК делото е изпратено в РС-Ямбол. В този съд е било образувано н.о.х.д. № 231/2024 г., по което също е имало отвод на всички съдии, последван от нова промяна на местната подсъдност, при която делото е било изпратено за разглеждане и решаване от РС-Пловдив (вж. к.ч.д. №967/2024 г. на ВКС, 2 наказателно отделение). В този съд е било образувано н.о.х.д. № 6075/2024 г. На 28.03.2025 г. е даден ход на разпоредителното заседание, в което съдебното производство е било прекратено и делото е върнато на РП-Бургас за отстраняване на процесуални нарушения. След връщане на делото в предсъдебната фаза с постановление от 21.10.2025 г. Д. Т. Д. е привлечен като обвиняем за две самостоятелни престъпления по чл. 286, ал. 1 НК, с пострадали лица А. В. и М. П., осъществени съответно на 05.01.2023 г. в гр. Бургас и на 07.02.2023 г. в гр. София. След отстраняване на процесуалните нарушения в РС-Пловдив срещу Д. Д. е бил внесен нов обвинителен акт, в който предявените обвинения са съответствали на посоченото в последното актуално привличане с акта по чл. 219 НПК. Било е образувано н.о.х.д. № 1382/2026 г., разпределено на съдията-докладчик, който вече е бил прекратил съдебното производство поради процесуални нарушения. С разпореждане от 20.03.2026 г. същият съдия-докладчик е изпратил делото по подсъдност на РС-София. Счел е, че той следва да разгледа делото, тъй като актуалното обвинение е за две престъпления, извършени в районите на РС-Бургас и РС-София. Тъй като всички съдии от първия съд вече са си направили отвод, компетентен да се произнесе по делото е съдия от втория съд, а именно от СРС. След това произнасяне в СРС е било образувано н.о.х.д. № 4807/2026 г., поверено за разглеждане на 121 състав. Съдията-докладчик по него е повдигнал спор за подсъдност пред ВКС. Приел е, че с оглед произнасянето на ВКС, определящо за местно компетентен РС-Пловдив, и без значение от последващата фактическа промяна в обвинението, именно този съд следва да реши делото. Това сезиране е послужило като основание за образуване на настоящото (трето по ред) частно производство пред ВКС. В него спорът за местна подсъдност следва да бъде решен в полза на РС-Пловдив по следните съображения: На първо място, следва да се отхвърли разбирането, възприето от СРС, че в случая постановеното от ВКС определение по чл. 43, т. 3 НПК има абсолютен и непроменяем характер по отношение на местната подсъдност. Действително, актът на ВКС по чл. 43 НПК има задължителна сила относно определянето на конкретен съд, който да разгледа делото при наличието на пречките, визирани в тази разпоредба. Тази задължителност обаче е обусловена от фактическите и правни рамки на обвинението, съществували към момента на постановяването му. В случая след постановяване на определението на ВКС обвинението е претърпяло съществена промяна, изразяваща се не само в прецизиране на фактическите обстоятелства, но и в изменение на местата на извършване на инкриминираните деяния – вече локализирани в гр. Бургас и гр. София. Това изменение има пряко значение за приложението на правилата за местна подсъдност по чл. 36 НПК, поради което не може да се приеме, че предходното произнасяне на ВКС продължава да действа безусловно и при новата фактическа обстановка. Противното би означавало игнориране на принципа за законно определен съд и би довело до недопустимо фиксиране на подсъдността, независимо от релевантни изменения в предмета на обвинението, включително такива, които биха могли да обусловят промяна в родовата подсъдност. Неоснователен е обаче и изводът на първоинстанционния съд от РС-Пловдив, че при така измененото обвинение компетентен става РС-София. Съгласно чл. 36, ал. 3 НПК, когато обвинението е за няколко престъпления, извършени в районите на различни съдилища, делото е подсъдно на съда, в чийто район е завършено досъдебното производство. В конкретния случай обвинението обхваща две престъпления по чл. 286, ал. 1 НК, извършени в районите на два различни съдебни района – тези на РС-Бургас и на РС-София, като досъдебното производство е завършено в района на РС-Бургас. При това положение компетентен да разгледа делото по правилата на местната подсъдност е РС-Бургас. Този съд обаче е обективно възпрепятстван да стори това поради наличието на основание по чл. 29, ал. 2 НПК (отвод на всички съдии), което вече е било констатирано и преодоляно чрез процедурата по чл. 43, т. 3 НПК. При такава хипотеза следва да се съобрази не само формалното приложение на правилата за местна подсъдност, но и вече реализираното процесуално развитие на делото. РС-Пловдив е съдът, определен от ВКС като заместващ компетентния по общите правила съд и е този, пред който делото е достигнало най-напред до съдебна фаза след изчерпване на възможностите на първоначално компетентните съдилища. Именно този съд е провел разпоредително заседание, упражнил е правомощията си по чл. 248 НПК и е дал задължителни указания за отстраняване на процесуални нарушения, които са обусловили последващото развитие на обвинението. В този смисъл РС-Пловдив се явява съдът с най-тясна функционална връзка с делото в неговата актуална процесуална фаза. Пренасочването на делото към друг съд при вече констатирани от него и отстранени съществени процесуални нарушения би довело до неоправдано забавяне, до дублиране на процесуални усилия и до накърняване на принципите на процесуална икономия и разумен срок по чл. 22 НПК и чл. 6 §1 ЕКПЧ. Тук следва само да бъде посочено, че първият обвинителен акт по делото е бил внесен през 2023 година и поради различни процесуални основания вече три години ход на съдебното следствие не е бил даден. Следва да се отчете и че определянето на друг съд, различен от вече сезирания и осъществил процесуални действия по делото, не се налага от императивна законова разпоредба, доколкото правилото на чл. 36, ал. 3 НПК не може да бъде приложено пряко поради обективната невъзможност делото да бъде разгледано от съда по мястото на завършване на досъдебното производство. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че компетентен да разгледа и реши делото в конкретния случай е Районен съд – Пловдив. Така мотивиран и на основание чл. 44 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение