Определение № 1173 от 14.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2753/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Б. Х., С. И. Г., Р. Б. Т., Г. Б. Т., В. Б. Г. и К. Б. Т. / законни наследници на починалия в хода на процеса ищеца Б. Т. Г./, чрез адв. Д. против решение № 68/23.02.2023 г. по в.гр.д. № 718/2022 г. на Апелативен съд П., с което след отмяна на решение от 28.07.2022 г. по т.д. № 56/2020 г. на Окръжен съд Стара Загора, е отхвърлен предявения от касаторите против Гаранционен фонд искове по чл. 557, ал.1, т.1 КЗ /отм./ за заплащане на сумата от 50 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 29.08.2018 г. и реализирано от неизвестен водач, както и на сумата от 1 500 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на същото ПТП, ведно със законната лихва върху главниците от 08.10.2019 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Основния довод е, че въззивният съд неправилно не е кредитирал заключението на автотехническата експертиза, което се подкрепяло и събрани по делото гласни доказателствени средства. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следния процесуалноправен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната пълнота, като се поддържа допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 173 от 27.07.2010 г. по гр.д. № п5166/2008 г. на IV г.о., решение № 24 от 28.01.2008 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на II г.о., решение № 216 от 4.01.2011 г. по т.д. № 87/2010 г. на II т.о. и решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г. на I г.о., според която при изграждането на своите фактически и правни изводи, съдът е длъжен да обсъди всички възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната пълнота. Касаторите поддържат и наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на решението поради грубо нарушение на правилата на формалната логика и при нарушаване на основни начала на гражданското съдопроизводство. Ответникът по жалбата – Гаранционен фонд, чрез адв. С. М., е депозирал отговор, в който са изложени доводи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формулираният въпрос касае правилността на въззивното решение и по-конкретно преценката на събраните по делото доказателства. Заявява и становище за неоснователност на поддържаните в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. За да отмени решението на първата инстанция, с което исковете са уважени, въззивният съд е приел, че уважаването на главния иск зависи от доказване на факта на настъпване на твърдяното от ищеца ПТП, т.е. от факта на причиняването му от неустановен водач на неустановено МПС и наличието на връзка между него и сочените увреждания на ищеца, който факт следва да бъде установен от последния. След съвкупна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства /заключение на съдебно-медицинска експертиза, протокол за оглед на местопроизшествието, заключение на автотехническа експертиза, постановление от 27.02.2019 г. на РП - Стара З. и свидетелските показания на св. Х. И./, съдът е приел за недоказани твърденията на ищеца за настъпило на 29.08.2018 г. ПТП, причинено от неустановен водач на неустановено МПС, вследствие на което е получил телесни увреждания. Посочено е, че от заключението на СМЕ се установява единствено обстоятелството, че ищецът е претърпял увреждания – счупване на лява бедрена кост в горната й част и охлузване на лявата лакътна област, които травми са в резултат от енергийно въздействие върху областта на лявата тазобедрена става и ляв лакът, най-вероятно в момент на падане и съприкосновение с терена, но не се установява обаче какви са причините за падането и последвалото увреждане на ищеца, който се е движел по пътя с велосипед. На следващо място е изложено, че данни в тази насока не могат да се извлекат и от показанията на св.Х. И., който е намерил ищеца вече паднал в канавка, доколкото свидетелят няма преки впечатления за момента на самото падане, т.е. не е очевидец на фактическата ситуация, причинила падането му на земята. В самия протокол за оглед на местопроизшествието, изготвен на 29.08.2018 г. е отразено, че не са открити следи от ПТП на местопроизшествието и констатациите при огледа, извършени часове след като ищецът е паднал, са базирани единствено на показанията на свидетеля Х. И., който не е пряк очевидец на самия инцидент, довел до падането и увреждането на ищеца. Обстоятелства и причини за твърдяното ПТП не са констатирани и в приложения към досъдебното производство констативен протокол за ПТП с пострадали лица. Настъпването на ПТП и по-специално факта на причиняването му от водач на неидентифицирано МПС не се установява и от заключението на автотехническата експертиза, тъй като относно механизма на ПТП вещото лице е преразказало твърденията на самия ищец, като предположението му за съприкосновение на пострадалия с автомобил е направено без за това да има обективни находки и следи, както на местопроизшествието, така и по велосипеда на ищеца, което изрично е уточнено от вещото лице при изслушването му в открито съдебно заседание. При преценка на заключението с останалите събрани по делото доказателства, въззивният съд е приел, че изводите на вещото лице за механизма на ПТП, за скоростта на движение на велосипеда и неизвестния автомобил и съответно извода /в степен на вероятност/ за осъществено леко съприкосновение на автомобила с лявата странична част на кормилото на велосипеда и външната част на ръката на ищеца, са абсолютно необосновани и не ги е кредитирал. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд за отхвърляне на иска, а именно, че не е доказано настъпването на ПТП от неустановен водач на неидентифицирано МПС и съответно наличието на причинна връзка между деянието и причинените на ищеца вреди, повдигнатият въпрос, макар и да е обуславящ за изхода на спора, няма претендираното от касаторите значение, тъй като по него не е налице сочения допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Противно на доводите на касаторите, въззивният съд не се е отклонил от посочената практика на ВКС, според която при изграждането на своите фактически и правни изводи, съдът е длъжен да обсъди всички възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната пълнота. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, както и в обилна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК. Според тази практика въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, както и да основе решението си на установените по делото факти и обстоятелства, като обсъди всички допустими доказателства, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите и възраженията на страните. В случая мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. В конкретния случай доводите на касаторите, обосноваващи повдигнатия процесуалноправен въпрос, са свързани с несъгласието им с възприетата от съда фактическа обстановка и извършената от него преценка на събраните по делото доказателства, която обаче не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а необосноваността не е след касационните основания по чл. 280, ал.1 ГПК, с изключение на хипотезите, обхванати от понятието „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК и по-конкретно при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквато хипотеза в случая не се разкрива. От съдържанието на въззивното решение не се разкриват и останалите хипотези на очевидна неправилност, изразяващи се в прилагане на закона в противоположен смисъл или въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или нарушение на основни начала на гражданския процес, поради което решението не следва да бъде допускано до касационно обжалване и основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,