Определение № 3935 от 22.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3605/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от В. М. Г., представляван от адв. Ив. Т., срещу постановеното в производство по предявен иск по чл. 108 ЗС въззивно решение № 260005 от 20.03.2023 год. по в. гр. д. № 394/2020 год. на Софийския окръжен съд. С него е отменено решението от 17.05.2018 год. по гр. д. № 591/2015 год. на Районния съд в гр. Своге и е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск за признаване за установено по отношение на Б. Р. Б., че той /касаторът/ е собственик на поземлен имот № * с площ от 1500 кв. м., находящ се в землището на [населено място], [община], * област, трета категория, начин на трайно ползване: пасище, мера, в местността „К.“, при граници и съседи: имот № * - полски път на [община], имот № * - пасище, мера на земи по чл. 19 ЗСПЗЗ, имот № * - полски път на [община], имот № * - пасище, мера на земи по чл. 19 ЗСПЗЗ, имот № * - полски път на [община] и имот № * - пасище, мера на земи по чл. 19 ЗСПЗЗ, както и за осъждане на ответника да му предаде владението върху този недвижим имот. Въззивното решение е постановено в хипотезата на чл. 293, ал. 3 ГПК, при ново разглеждане на делото от друг въззивен състав след отмяна на предходното решение на въззивния съд и връщане на делото за ново разглеждане с решение № 54 от 03.07.2020 год. на ВКС по гр. д. № 2674/2019 год., състав на II г. о. В него е прието, че съдът е бил длъжен служебно да допусне изслушването на експертиза за изясняване идентичността на процесния имот с този, описан в констативния нотариален акт на наследодателката на ищеца, респективно с имота, описан в съдебната спогодба от 1977 год., с която е поставен в дял на праводателите на ответника. Посочено е, че изследването на тази идентичност предполага проследяване на описаните граници в документите за собственост и на посочените в свидетелските показания граници, както и на наименованието на местностите, както и че постановяването на решение, без да бъдат предприети дължимите от въззивния съд процесуални действия, изразяващи се в допускането на съдебно-техническа експертиза с формулираната по-горе задача, обосновава неговата неправилност поради допуснато съществено процесуално нарушение. При новото разглеждане на делото, в изпълнение на дадените указания, е допусната съдебно-техническа експертиза, а поради нейното оспорване впоследствие е изслушана и тройна такава, която да даде отговор на същите въпроси. Изхождайки от заключенията на вещите лица, въззивният съд е приел, че няма основание за идентифициране на процесния имот * нито с имота, описан в титула за собственост на ищеца, нито с имота, описан в титула за собственост на ответника, т. е. и двете страни не доказват претендираните от тях права върху имота. Изтъкнал е, че дори пълното изследване на хипотетични варианти от страна на тройната СТЕ не установява идентичност между процесния имот и някой от имотите, описани в документите за собственост на страните. В този смисъл и разясненията, дадени от вещите лица в открито съдебно заседание, според които не може да се установят съвпадащи граници (съседи) между процесния имот и някой от тези два имота. При тази констатация в обжалваното решение е формиран изводът, че с оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест, релевантно за изхода на спора е недоказването от страна на ищеца и следователно предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен. По-нататък в мотивите, с оглед нарочните оплаквания във въззивната жалба, окръжният съд е изложил и конкретни съображения по отношение на това защо кредитира приетите заключения. Изложил е, че самостоятелната им преценка в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства не обосновава различен извод. Като съседи на имота, описан в представения от ищеца нотариален акт, са посочени наследници на Г. А. М., път, П. В. и Д. К., но имоти на последните две лица (или на техни наследници) не са констатирани към настоящия момент. Също така, от изявленията на вещите лица в открито съдебно заседание се установява, че дори в хипотеза, при която имотът на Г. М. е възстановен точно, показаният от ищеца имот не граничи с него. Така, единствената съвпадаща граница между посочения от ищеца имот от около 4 дка (обхващащ процесния имот от 1,5 дка) и имота по представения от самия него нотариален акт остава пътят, но доколкото в случая става въпрос за черен почвен път с непостоянно разположение, то този ориентир също е несигурен. Следователно, няма нито една съвпадаща граница между процесния имот и имота, за който ищецът разполага с титул за собственост. Няма такава и между посочения на място от ищеца имот и имота, за който ищецът разполага с титул за собственост. Поради това не може да се направи извод за идентичност между тях, което означава, че правото на собственост на ищеца върху процесния имот е останало недоказано. На последно място съдът е коментирал и свидетелските показания. Приел е, че извод в желания от ищеца смисъл не обосновават показанията св. Н., тъй като от тях се установява единствено, че имотът се намира в м. „Калугерица“, което не е достатъчно за несъмнената му индивидуализация. Яснота по този въпрос не внасят и използваните от свидетелката теренни ориентири (път, река Искър, изворче), тъй като тя не ги сочи като непосредствени граници на имота, а описва разположението на имота спрямо тях с пространствено неконкретни изрази като „наблизо“ и „около“. Съответно тези данни съдът е намерил за недостатъчно специфични, за да индивидуализират несъмнено един конкретен имот. Касаторът оспорва така постановеното въззивно решение и моли същото да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Последното мотивира с оплаквания, че окръжният съд не е изпълнил указанията на отменителното решение на ВКС от 03.07.2020 г. Изразява несъгласие със становището на вещите лица, като счита, че същите не са проследили описаните граници в документите за собственост и не са ги съпоставили с посочените в свидетелските показания граници, както и с наименованието на местностите. В този смисъл не било изпълнено и задължението на съда да прецени всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, както и доводите на страните и да основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства по делото – позовава се на редица решения на ВКС по чл. 290 ГПК, както и на ППВС № 1 от 13.07.1953 г. Не бил даден отговор на въпроса дали въззивният съд кредитира или не изслушаните пред първоинстанционния съд единична и тройна съдебни експертизи. Ответникът Б. Р. Б., представляван от адв. З.. Н., оспорва жалбата в писмен отговор. Излага съображения за отсъствие на основания за допускането ѝ до касационно обжалване, съответно за неоснователност на поддържаните доводи за неправилност на обжалваното решение. Претендира разноски за адвокатска защита пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, състав на II г. о., след извършена проверка, намира касационната жалба за процесуално допустима – същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Не са налице основания за допускане на касационното обжалване поради липсата на релевирани такива по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпреки позоваването на множество решения от практиката на ВКС, съображенията в касационната жалба на касатора не обосновават наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не са формулирани нито процесуалноправни, нито материалноправни въпроси, произнасянето по които да противоречи на тази практика. Видно от данните по делото е, че въззивният съд, в изпълнение на дадените в отменителното касационно решение указания, е допуснал техническа експертиза за изясняване въпроса за идентичността на процесния имот с имота по легитимиращия ищеца, сега касатор, нотариален акт от 1971 год. В решението си е обсъдил приетите заключения по експертизата, като е взел предвид и всички други събрани доказателства, което кореспондира с цитираната съдебна практика. Несъгласието с направения извод на съда за липса на идентичност на имота на ищеца с процесния не може да обоснове извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като по своята същност представлява довод за неправилност, който не е предмет на настоящето производство по чл. 288 ГПК. Както е разяснено в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС материалноправният и процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая не е налице поставен от касатора правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито такъв може да се изведе от изложените съображения в жалбата за допуснати процесуални нарушения. Не е налице и релевираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е налице при грубо нарушение на закона, когато той е приложен в неговия обратен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена норма или не е приложена императивна правна норма. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК обхваща и явната необоснованост, изразяваща се в грубо нарушение на правилата на формалната логика. В настоящия случай, при прочита на въззивното решение, не се установява същото да страда от тези пороци. Релевираните оплаквания в жалбата за процесуални нарушения относно преценка на доказателствата касаят неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК и сами по себе си не могат да обосноват допускане на въззивното решение до касационен контрол. С оглед изхода на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение от 1 500 лв., съгласно представените договор за правна защита и съдействие и списък на разноските. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.