Определение № 808 от 23.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1391/2023 г.

Производството e по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 5004 от 12.12.2022 г., подадена от Б. К., К. М. Р. и К. М. Р. (К. К.), чрез адвокат М. М. от АК - Р., срещу въззивно Решение № 193 от 02.11.2022 г. по в.гр.д.№ 254/2022 г. на Окръжен съд – Разград. Ответниците по касация Е. С. М. и А. М. М. са подали отговор на жалбата чрез адвокат Д. Б. от АК - Р., в който се поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. С обжалваното въззивно решение е потвърдено Решение № 3 от 09.02.2022 г. по гр.д.№ 594/2019 г. на Районен съд - Исперих в частта, с която е отхвърлен предявения от настоящите касатори срещу Е. С. М. и А. М. М. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят на Б. К., К. М. Р. и К. М. Р. сумата 4 999 лв. - частичен иск от общо 13 067,94 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди при ползване на собствения на ищците недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица]. Настоящият състав на ВКС намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта й, с която се атакува въззивното решение в частта му по иска по чл. 45 ЗЗД. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решенията на въззивни съдилища, постановени по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв., са изключени от подлежащите на касационно обжалване актове. Цената на иска по чл. 45 ЗЗД е 4 999 лв. Съобразявайки тълкуването, направено с т. 1 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК, това е сумата, релевантна при преценката за допустимост на касационната жалба от гледна точка изискванията на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Тъй като цената на иска е под предвидения в закона минимален праг за допустимост на касационното обжалване, то в обсъжданата част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане като процесуално недопустима. С въззивното решение е постановено и отменяването на Решение № 3 от 09.02.2022 г. по гр.д.№ 594/2019 г. на Районен съд – Исперих в частта, с която са оставени без разглеждане искове по чл. 72, ал. 1 и ал. 2 ЗС, предявени като насрещни (по реда на чл. 211 ГПК) от Е. С. М. и А. М. М. срещу Б. К., К. М. Р. и К. М. Р. за заплащане на сумата от 6 250 лв., представляваща направени подобрения, както и за заплащане на сумата 7 300 лв., представляваща направени разноски за съхраняване на недвижим имот. В тази част делото е върнато за разглеждане от друг състав на районния съд. По искането за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в тази му част, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че в частта, в която са оставени без разглеждане предявените от Е. С. М. и А. М. М. искове и производството по тях е прекратено, първоинстанционното решение е незаконосъобразно. С предявения насрещен иск ищците по него са изложили твърдения, че са владели имота като собственици, тъй като им е бил предоставен на правно основание, поради което претендират да им бъдат заплатени направените от тях подобрения. Въззивният съд е посочил, че въпросът дали ищците имат качеството на добросъвестни владелци или са държатели на имота касае тяхната активна материалноправна, а не процесуалноправна легитимация. Разрешаването на този въпрос е по съществото на спора и не засяга надлежното упражняване на правото на иск. По тези съображения решението на РС в тази част е отменено и делото е върнато за разглеждане по същество от друг състав на районния съд. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли съдът да зачете силата на пресъдено нещо на предходно съдебно решение между същите страни, по различен иск, имплицитно съдържащ произнасяне и по предявения в настоящото производство насрещен иск с правно основание чл. 72 ЗС; 2. Следва ли съдът да обсъди всички наведени от страните доводи и съображения във въззивната жалба и да направи анализ на всички събрани по делото доказателства; 3. Какви са и налице ли са предпоставките за уважаване на иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първи въпрос – в противоречие с т. 5 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д.№ 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК, втори въпрос – в противоречие с Решение № 60301 от 17.01.2022 г. по гр.д.№ 479/2021 г. на ВКС, ІV г.о. Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Касационното обжалване не следва да бъде допускано. Въпрос № 1 от изложението не е обуславящ изхода на спора по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Мотивите към въззивното решение съдържат изводи, касаещи преценката налице ли е надлежна процесуална легитимация по насрещните искове с оглед изложените твърдения в насрещната искова молба. Не е разглеждан по същество материалноправният спор между ищците и ответниците, не е обсъждано дали ищците имат качеството на владелци или на държатели, не е преценявана основателността на исковете по чл. 72 ЗС. Поставеният въпрос по същността си представлява довод по съществото на спора, няма връзка с изводите на въззивния съд относно допустимостта на предявените насрещни искове, поради което същият не покрива изискванията на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпроси №№ 2 и 3 са поставени в контекста на обжалването на произнасянето на окръжния съд по иска по чл. 45 ЗЗД, в която част касационната жалба е процесуално недопустима. Тези въпроси нямат обуславящо значение за преценката по чл. 288 ГПК относно процесуално допустимата част на касационната жалба. Не е налице основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК, включително не е налице очевидна неправилност на въззивното решение. Произнасянето е в съответствие със закона и практиката на ВКС, съгласно която, когато съдът констатира, че ищецът няма качеството на добросъвестен владелец, той е длъжен да се произнесе по основателността на претенциите за извършени подобрения и вложени необходими разходи в качеството му на недобросъвестен владелец или държател (така Решение № 129 от 13.07.2011 г. по гр.д.№ 72/2010 г. на ВКС, І г.о., Решение № 13 от 05.03.2014 г. по гр.д.№ 2264/2013 г. на ВКС, І г.о.). Въпросът за правното основание на предявения иск е дейност на съда по приложението на материалния закон, която се извършва въз основа на фактическите твърдения и съдържанието на петитума в исковата молба, като съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация, а е длъжен сам да определи правното основание на иска. При ликвидация на облигационни отношения, породени от извършен ремонт в чужд имот е необходимо преди всичко да се изясни в какво качество е действал подобрителят. Ако се констатира, че той е недобросъвестен владелец или подобрител, съдът следва да разгледа спора по същество и да се произнесе на правното основание, което е съответно на установените факти, независимо от дадената от ищеца правна квалификация на иска като такъв по чл. 72, ал. 1 ЗС. Въззивното решение е съобразено с направеното от ВКС тълкуване, което изключва допускането му до касационно обжалване. С оглед изхода от настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация сумата 500 лв., представляваща уговорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение по ДПЗС № 85584 от 06.02.2023 г. (л. 36). Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение