Определение № 276 от 16.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 861/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Райчев“ ЕООД, [населено място] срещу определение № 303 от 31.01.2020 г. по ч. гр. д. № 5589/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане № 10975 от 11.09.2019 г. по т. д. № 1352/2018 г. на Софийски градски съд, VI-22 състав за връщане на подадената от дружеството въззивна жалба вх. № 89532 от 10.09.2019 г. против постановеното по същото дело решение № 1044 от 07.06.2019 г. Частният касатор твърди неправилност на въззивното определение. Изразява несъгласие с направения в него извод, че отсъствието на управителя на дружеството от страната не е причина за продължаване на срока за отстраняване недостатъците на въззивната жалба. Счита, че поради допуснато процесуално нарушение във връзка със съобщаването на разпореждането от 06.08.2019 г., изразяващо се в непосочване констатацията на съда за липса на доказателства, потвърждаващи отсъствието на управителя, такива доказателства не са ангажирани по делото. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с поддържане на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК, са поставени въпросите: „ 1. Следва ли да се откаже продължаване на срока за внасяне на държавна такса при посочена причина отсъствие на управителя от страната и когато изрично е заявена дата на връщане на управителя; 2. Трябва ли да се съобрази размера на таксата при произнасянето; 3. Въпреки, че законът не предвижда връчване на разпореждането за продължаване на срока, ако същото съдържа констатации за липса на представени доказателства и те биха могли да бъдат представени от страната, поискала продължаването на срока, не следва ли своевременното му връчване; 4. При необходимост от по-дълго време за отстраняване на нередовността или плащане на ДТ, има ли законова или друга пречка съдът да откаже продължаването на срока“. Заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е аргументирано с твърдението, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с определение № 198 от 02.06.2014 г. по ч. гр. д. № 2528/2014 г. на ВКС, II г. о., а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – с твърдението че по въпросите „няма трайна практика на ВКС, дори е налице противоречива такава“. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е заявено бланкетно, без да са изложени конкретни аргументи. Ответникът по частната касационна жалба – Държавно предприятие Национална компания „Железопътна инфраструктура“ ЕАД, [населено място] – оспорва същата и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 22.05.2020 г. Не претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. При постановяване на атакуваното определение въззивният съд е взел предвид, че: С разпореждане от 11.07.2019 г. първоинстанционният съд е указал на подалата въззивна жалба страна „Райчев“ ЕООД, в едноседмичен срок от съобщението, да представи пълномощно за лицето, подписало жалбата, както и доказателства за платена по нея държавна такса в размер на сумата 8 400 лв.; Съобщението с указанията е връчено на дружеството на 29.07.2019 г.; С молба вх. № 98687 от 02.08.2019 г. жалбоподателят е представил пълномощно в полза на адвокат И. М., но поради отсъствие на управителя на дружеството от страната е поискал продължаване на срока за внасяне на държавна такса до края на м. август; С разпореждане от 06.08.2019 г. молбата е уважена частично и срокът е продължен до 14.08.2019 г.; Поради това, че в този срок държавната такса не е била внесена, с разпореждане от 11.09.2019г. въззивната жалба е върната. При тези данни решаващият въззивен състав е приел, че първоинстанционното разпореждане е правилно. Счел е, че определеният от съда срок за изпълнение на указанието за внасяне на дължимата по жалбата държавна такса – 14.08.2019 г., е достатъчен. Като неоснователно е преценил оплакването, че на жалбоподателя не му е съобщено разпореждането от 06.08.2019 г. за продължаване на срока. Посочил е, че страната, поискала продължаване на срока, е била длъжна да ангажира доказателства в подкрепа на твърденията си за невъзможността да спази времевите граници, като за това свое задължение тя не следва да получава изрични указания от съда. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на първите два въпроса този извод следва от обстоятелството, че същите не кореспондират с мотивите на обжалвания акт. Въпрос № 1 е поставен в хипотезата на отказ да бъде продължен срокът за внасяне на държавна такса, т. е. при цялостно отхвърляне на молбата за продължаване на срока, а не в хипотеза, каквато е настоящата, на частично уважено искане за продължаване на срока, т. е. предоставяне на допълнителен срок, но по-малък от поискания от страната. Ирелевантността на въпрос № 2 за изхода на делото произтича от липсата на произнасяне по него. Доколкото като причина за исканото продължаване на срока е посочено единствено отсъствието на управителя на дружеството от страната, а не размерът на дължимата такса, въззивният съд изобщо не е преценявал основателността на молбата с оглед размера на дължимата държавна такса. Останалите два въпроса са относими изцяло към правилността на обжалвания акт, поради което, съобразно указанията в цитираното тълкувателно решение, същите не могат да бъдат определени като значими за изхода на конкретното дело. Освен поради отсъствието на общата предпоставка, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато и поради това, че не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. На първо място, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е недоказано, тъй като посоченото в изложението определение на ВКС е постановено при напълно различна хипотеза, а именно – при неправилна преценка на съда относно броя на предявените искове и съответно неправилно указана на страната държавна такса. Доколкото този акт не съдържа отговор на поставените въпроси, същият се явява неотносима съдебна практика. Недоказани са и останалите две основания. В действителност, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е заявено само с посочване на правната норма и без всякаква аргументация. Същото се отнася и за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърдението на частния касатор, че „по поставените въпроси няма трайна практика на ВКС, дори е налице противоречива такава“, не удовлетворява изискването за надлежно обосноваване на двете кумулативни предпоставки на посоченото основание, в какъвто смисъл са постановките на т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Това твърдение е и вътрешно противоречиво, доколкото съдържа взаимно изключващи се тези – за липса на практика и в същото време за наличие на противоречива практика, без обаче такава да е посочена. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение