Определение № 1343 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3370/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ц. Д. К. и Г. Т. К. чрез адв. М. против решение № 496 от 18.04.2023 г. по гр. д. № 117/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив.

Ответникът по жалба „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД чрез юрк. Н. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 3723/12.11.2022 г. по гр. д. № 19935/2021 г. на Районен съд – Пловдив и като краен резултат е отхвърлен предявеният от Ц. Д. К. и Г. Т. К. против „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД иск с правно основание чл. 439 ГПК за установяване, че ищците не дължат солидарно сумата от 24 867. 47 лева – неплатена главницата по договор за банков кредит от 16.01.2007 г. и анекс № 1 от 25.02.2010 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 04.08.2010 г., по ч. гр. д. № 11741/2010 г. на Районен съд – Пловдив, в полза на „Банка Пиреос България“ АД, които вземания са били прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че ищците са солидни длъжници по образуваното изпълнително дело № 20108250400494 по описа на ЧСИ С. Г., а първоначален взискател е „Банка Пиреос Бълария“ АД, което дружество е прехвърлило вземанията си с договор от 14.01.2016 г. в полза на ответника – еднолично акционерно дружество. Анализирайки доказателствата по делото инстанцията по същество е приела, че тъй като изпълнителното дело е образувано през 2010 г., то спрямо извършените по него изпълнителни действия намира приложение разрешението, дадено с ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС - че погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнително дело, образувано до приемането на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Аргументирано е становище, че до 26.06.2015 г. погасителна давност за процесното вземане не е текла, а такава е започнала да тече от тази дата. Предвид на факта, че след тази дата са извършвани, респ. предприемани изпълнителни действия по делото - с разпореждане на съдебния изпълнител от 09.01.2020 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищцата Ц. К., по който има постъпили суми по сметка на съдебния изпълнител, а с разпореждане от 17.12.2019 г. е насрочен опис на движими вещи за 20.02.2020 г. в дома на длъжниците (липсата на данни такъв да е извършен не е намерен да създава неблагоприятни последици за взискателите, тъй като е прието, че същите са положили грижата действието да се извърши, доколкото са внесли дължимата такса по чл. 20 от ТТР към ЗЧСИ) е направено съждение, че те са били годни да прекъснат давността за вземането. Така, към 26.06.2020 г. (считано от 26.06.2015 г.) не е изтекъл предвидения в закона 5-годишен срок, за да настъпи последицата на погасяване на вземането и исковете са отхвърлени.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите поставят правни въпроси, които твърдят да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставени въпросите са със следното съдържание:

1. „Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция?“;

2. „В случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, може ли перемпция да настъпи само по отношение на тези от тях, срещу които не са предприемани изпълнителни действия в продължение на две години, и независимо от това, че в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници, или за настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството?“;

3. „При прекратяване на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на изпълнителния процес преди 26.06.2015 г. от кога започва да тече погасителната давност за притезанията по изпълнителния лист?“.

Поддържа се наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК спрямо първите две повдигнати питания. Иска се също спиране на производството по делото до постановяване на решение по тълк. дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. По третото питане касаторите твърдят, че въззивното решение не е съобразено с ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Повдигнатите от жалбоподателите питания нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите не са изводими от решаващите мотиви на въззивния съд по обжалваното решение и там дадените правни разрешения, поради което и не удовлетворяват общо основание за достъп до касация. Първото и третото от питанията се поставят на плоскостта на тезата жалбоподателите за настъпило прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, вследствие на което всички извършени изпълнителни действия по прекратеното дело (дори и надлежно осъществените) се обезсилват по право, респ. че наложеният запор на трудовото възнаграждение на единия от длъжниците (ищцата К.) не прекъсва погасителната давност за вземането по отношение на другия солидарно отговорен длъжник (ищеца К.), спрямо когото такова действие не е извършено. По същество въпросите се извеждат от твърдения и становища на касаторите, които не са възприети от въззивния съд и не са обусловили правната му воля по конкретното дело. В обжалваното решение не са излагани съображения и доводи, че изпълнителното производство е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради настъпила перемпция (в каквато насока са първото и третото питане). Няма съждения и за правните последици от изпълнително действие, осъществено или предприето спрямо един от солидните длъжници, относно давността за вземането по отношение другия – прекъсва ли погасителната давност или не, каквато е второто питане. Решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на исковата претенция са свързани с наличие на изпълнителни действия, инициирани от взискателя по делото – налагане на запор на 09.01.2020г. и насрочване на опис на движими вещи на 17.12.2019 г., които са извършени, респ. предприети в петгодишния период след постановяването на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което до 26.06.2020 г. погасителната давност за вземането е прекъсната (а исковата молба е подадена на 16.12.2021 г.). Несъгласието на страната с изводите на въззивния съд не може да обоснове основание за достъп до касация. Ето защо, непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо изхода по делото значение, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

За пълнота на изложението следва да се изтъкне и следното.

Обжалваното решение, противно на твърденията на касаторите, е постановено в пълно съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 3 от 28.03.2023 г. по т. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. С него е прието, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Разяснено е, че обвързващото тълкуване по ППВС № 3/1980 г. отпада едва от момента на обявяване на тълкувателното решение, с което това постановление е счетено за загубило сила. Въззивният съд е съобразил горното разрешение и не се е отклонил от задължителните указания на ВКС по цитирания тълкувателен акт – т. е. отсъстват предпоставки за допустимост на обжалването по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.

В заключение, касаторите не са обосновали предпоставки в приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото касаторите дължат на ответника по жалбата (защитаваната от юрисконсулт страна) своевременно претендираните разноски за настоящата инстанция, дължими на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Съдът определя възнаграждението в размер на 100 лева, съгласно чл. 37 от Закона за правна помощ, във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

С оглед на изложените по – горе съображения, искането на касационните жалбоподатели за спиране на производството по настоящото дело до постановяване на решение по тълк. дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС е неоснователно и следва да се остави без уважение. Правните разрешения, които ще се дадат по предмета на тълкувателното дело не са обуславящи за изхода на делото, доколкото правната воля на съда по обжалваното решение не произтича и не е свързана с настъпила перемпция по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.