Определение № 844 от 19.12.2012 г. на ВКС по т. д. № 842/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1 / 09.05.2012 год. по гр.д. № 13 094 / 2011 год. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ Д въззивен състав, с което е отменено решение от 24.01.2011год. по гр.д.№ 15506 / 2010 год. на СРС, ГО, 29 състав, в частта в която е уважен предявеният от касатора против [фирма] иск за сумата от 9 000 евро и вместо това искът, уважен от първоинстанционния съд на основание чл.93 ал.1 от ЗЗД, е отхвърлен като неоснователен. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение с доводи за постановяването му в противоречие с материалния закон - чл. 234 ал.2 вр. с чл. 87 ал.1 от ЗЗД и анализира релевантните за спора факти, подвеждайки ги към хипотезиса на чл.55 ал. 1 предл. трето от ЗЗД. Обосновава допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Ответната страна - [фирма] - оспорва касационната жалба, като намира, че поставените от касатора въпроси под № 1, 3 и 4 не покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК - не са включени в предмета на спора и отговор на същите не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Намира, че същите са фактологично обусловени и предпоставят преценка за правилност на въззивното решение, на основанията по чл.281 т.3 от ГПК. Въпрос № 2, макар да отговаря на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 от ГПК, според ответната страна не е обоснован с допълнителен селективен критерий в някоя от визираните хипотези. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна, обуславяща правен интерес от обжалването. По допускане касационното обжалване съдът съобрази следното: Между страните по спора, на 14.02.2008 год. е сключен договор за наем, по който ищецът - [фирма] има качеството на пренаемател. Между наемодателят му [фирма] и физически лица – съсобственици на същия недвижим имот - е сключен договор за наем от 02.01.2002 год., по който [фирма] е наемател, с изрично първоначално запретено му право за пренаемане на имота. С анекс, в сила от 01.01.2008 год., наемодателите са дали изрично съгласие [фирма] да пренаема част от имота, като срокът на договора се продължава с 5 години, т.е. до 01.01.2013 година. Ищецът твърди, че бил уведомен от собствениците на имота - наемодатели на неговия наемодател - [фирма], за прекратяване наемното правоотношение между същите и [фирма]. В отговор на отправеното от същите предложение заявява, че сключил с тях договор за наем - на 10.12.2008 год. и държи имота на основание същия .Предвид прекратяване правоотношението по договора за наем с [фирма], изхождайки от невъзможността по отношение на ползването, в качеството си на пренаемател, да има повече права от наемателя, съгласно чл. 234 ал.2 ЗЗД, претендира от ответника връщане на предварително заплатената, на основание чл. 13 от договора за наем, сума от 10 800 евро / въззивното обжалване е с предмет уважената от първоинстанционния съд част от претенцията - 9 000 евро, предвид необжалване решението в отхвърлителната му част /. Съгласно чл.13 от договора, сумата от 10 800 евро / размерът на тримесечния наем /, е получена от наемодателя с предназначението да гарантира „ всички парични задължения, които произтичат или могат да произтекат от договора за наем „. Ответникът [фирма] оспорва предявеният иск с твърдението, че наемното правоотношение с ищеца не е прекратено и като е сключил договор с друг наемодател за същия имот ищецът сам се е поставил в неизпълнение на договора. Първоинстанционният съд / доклад в определение от 21.10.2010 год. по гр.д.№ 15506 / 2010 год. на Софийски районен съд, 29 състав / е приел, че уговореното в чл.13 от договора е с функция на задатък и връщането му като такъв се претендира от ищеца, поради липса на основание за задържане, на основание чл.93 ЗЗД. С оглед така приетото правно основание, в съответствие с обезпечителната функция на задатъка по отношение изпълнение на задълженията по договора, съдът е указал в тежест на ищеца доказване изпълнение задълженията му на наемател, наред с наличието на валидно съглашение за предоставяне на задатък и предаване сумата по същия. В тежест на ответника е указано единствено доказване насрещната му претенция по чл. 228 ЗЗД / неплатена наемна цена за минал период / и предпоставките по евентуалното възражение за прихващане с обезщетение, на основание чл.236 от ЗЗД, в която част първоинстанционното решение, като необжалвано, е влязло в сила. Въззивният съд е приел, че ищецът не е следвало безкритично да възприеме като настъпили правните последици на прекратяването на наемното правоотношение между собствениците на имота и наемателя им - „ М. „,Е. - съответно техен наемодател, излагайки съображения, че в конкретния случай и с прекратяването от своя страна наемния договор с [фирма], касаторът се е поставил в неизпълнение, предпоставящо основание за задържане внесения депозит от наемодателя [фирма]. Разгледал е волеизявлението на наемодателите – собственици като неоправдано посегателство върху правото на ползване на [фирма], тъй като не са имали потестативно право да развалят договора със същото дружество – наемател, за което посегателство [фирма] е било длъжно да съобщи на наемодателя си, на основание чл.233 ал.2 от ЗЗД. С това си бездействие, въззивният съд е приел ,че ищецът също е в неизпълнение на задължение по наемния договор. Дори да би било налице основание за разваляне наемния договор между наемодателите - собственици и [фирма], според въззивният съд пренаемателят - ищец е следвало да отправи волеизявление за разваляне на договора, с предоставяне подходящ срок за изпълнение на ответника, съгласно чл.87 ал.1 от ЗЗД. С неизпълнението на тези си задължения, въззивният съд приема, че ищецът се явява неизправна страна по наемния договор и следователно не му се дължи връщане на предоставения депозит. Разпоредбата на чл.234 ал.2 ЗЗД въззивният съд е приел неотносима, тъй като според него първоначалните наемодатели не са имали правото да развалят договора за наем с [фирма], нито същият е нищожен. Относно съществуването на този договор, вкл. прекратяването му, в съответствие с уведомлението на наемодателите - собственици от 05.12.2008 год., / без обозначено основание за прекратяването в същото /, ответникът не е заявил становище, нито съдът е изискал пояснения, в съответствие с нормата на чл. 145 ал.1 ГПК. В обосноваване допускане на касационното обжалване, касаторът поставя следните въпроси: 1/ Длъжен ли е пренаемателят да поиска от наемодателя си доказателства за прекратяването / развалянето на „ основния договор за наем „ / като такъв насетне в изложението ще се визира договорът за наем по който наемодателят на ищеца е наемател / ?; 2 / Съобщението на наемодателя до пренаемателя, за прекратяване наемното правоотношение по „ основния договор за наем „ има ли обвързващо действие ?; 3 / Трябва ли при прекратяване / разваляне / на „ основния договор за наем „ пренаемателят да продължи да изпълнява задълженията си по наемния договор ? и 4 / Следва ли пренаемателят да върне имота на наемателя – негов наемодател, след като „ основният договор за наем „ е прекратен / развален ?. Касаторът счита, че отговор на така поставените въпроси въззивният съд е дал в противоречие с реш.№ 37 / 25.01.2005 год. по гр.д.№ 297 / 2004 год. на ІІ т.о. на ВКС / казуална съдебна практика предпоставяща хипотеза на допускане касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК / и реш.№ 733 / 12.11.2010 год. по гр.д.№ 1274 / 2009 год. на ІV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК, предпоставящо хипотеза по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Формално се сочи значение на поставените въпроси и отговора на същите за точното прилагане на закона и за развитието на правото - чл.280а л.1 т.3 от ГПК. Настоящият състав намира, че поставените под № 3 и 4 въпроси не покриват общия селективен критерий на чл.280 ал.1 от ГПК - не са включени в предмета на произнасянето на въззивния съд и не обуславят решаващите му мотиви за отхвърляне на исковете на [фирма]. Липсва правен извод, че правоотношението по „ основния договор за наем „ е продължило да съществува, а само такъв, че не е установено валидно правно основание за упражняване потестативното право за развалянето му от наемодателите – собственици. Връщането на наетата вещ не е предмет на иска, нито е обстоятелство, обусловило решаващ извод на съда по предмета на иска. Първите два въпроса по същество се свеждат до един въпрос, покриващ общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК: достатъчно ли е уведомяването на пренаемателя, за прекратяване „ основния договор за наем, изходящо от наемодателя по същия, а не от собствения му наемодател, за да би приел пренаемателят прекратено и собственото си наемно правоотношение, в съответствие с разпореденото от чл.234 ал.2 от ЗЗД. Макар обусловил решаващите изводи на въззивния съд, въпросът не е обоснован с допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Приложените решения - казуална и задължителна съдебна практика - са постановени в хипотеза на безспорно, законосъобразно прекратяване на договор за наем, наемател по който е преотдал под наем обекта на трето лице / пренаемател /. Приетите от съдилищата правни последици на прекратяването за пренаемателя - държане без основание, на основание чл.234 ал.2 ЗЗД - в случая са несъобразими. При това в реш.№ 37 / 25.01.2005 год. по гр.д.№ 297 / 2004 год. на ІІ т.о. на ВКС е разрешен въпроса за основанието за претендиране извършени от пренаемателя в наетия имот подобрения, след прекратяването на наемното правоотношение със собственика, предвид последиците по смисъла на чл.234 ал. 2 ЗЗД, т.е. липсва идентитет в релевантните факти, предпоставящ възможност за констатиране противоречие в изводите на съдилищата. Формалното позоваване на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК не обосновава допускане на касационното обжалване. Не е посочена правна норма - непълна, неясна или противоречива, чието тълкуване да е предпоставило противоречива съдебна практика или непротиворечива, но подлежаща на преодоляване такава ,в съответствие с изменение на обществените условия или законодателството, предвид което отговорът на правния въпрос да съставлява принос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. На основание ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело №1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС във връзка с чл. 281 т.2 ГПК, касационното обжалване следва да се допусне, предвид вероятна недопустимост на въззивното решение. Освен формално препращайки към правната квалификация на иска, дадена от първоинстанционния съд - чл.93 от ЗЗД, въззивният съд действително е възприел и съобразил именно същата при произнасянето си, изследвайки неизпълнение на ищеца - наемател по договора и последното - като основание за наемодателя – ответник, да задържи заплатения при сключването на договора за наем депозит, с обезпечителна относно изпълнението на договора за наем функция. В исковата молба, обаче, обстоятелството обуславящо претенцията на ищеца – пренаемател, е факта на достигнало до знанието му прекратяване на наемното правоотношение на наемодателя му, в качеството на наемател и с оглед чл. 234 ал.2 от ЗЗД невъзможно за в бъдеще ползване на наетия имот, по силата на сключения с ответното дружество договор. На това основание се претендира връщане на платения, съгласно чл.13 от договора за наем депозит. Така релевираните обстоятелства насочват към различно от приетото от съдилищата правно основание - за връщане на даденото на отпаднало основание, по чл.55 ал.1 предл. трето от ЗЗД, в който случай напълно различни биха били доказуемите предпоставки, както и разпределението на доказателствената тежест в процеса, вкл. по отношение факта прекратено ли е в действителност, независимо от основанието, правоотношението между наемодателите - собственици и [фирма]. С оглед горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение