Определение № 4573 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2694/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2766/30.04.2025 година, подадена по Прокуратурата на Република България и на касационна жалба с вх. № 2896/07.05.2025 година, подадена от Г. Н. А., двете срещу решение № 79/31.03.2025 година на Апелативен съд Велико Търново, втори граждански и търговски състав, постановено по гр. д. № 630/2024 година. С въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново частично е изменено и частично е потвърдено първоинстанционното решение № 499/26.09.2024 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 918/2023 година като Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, е осъдена да заплати на Г. Н. А. сумата от 20 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди; сумата от 3100.00 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди-заплатено адвокатско възнаграждение за правна помощ в наказателното производство и сумата от 3104.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди-пътни разходи, всичките претърпени вследствие на повдигането и поддържането на обвинение за извършени престъпления по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2, във връзка с ал. 2 от НК и по чл. 252, ал. 2, пр. 2, във връзка с ал. 1, пр. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, за които Г. Н. А. е оправдан с влязла в сила на 09.03.2024 година, постановена по н. о. х. д. № 3266/2020 година по описа на Софийски градски съд, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 09.03.2024 година до окончателното плащане, като исковете за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 20 000.00 лева до сумата от 170 000.00 лева и за обезщетение за имуществени вреди-пътни разходи за разликата над уважения размер от 3104.00лева до сумата от 9000.00 лева исковете били отхвърлени като неоснователни. В подадената от Прокуратурата на Република България касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в частта му, с която на Г. Н. А. е присъдено обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения срещу Прокуратурата на Република България от А. иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде отхвърлен или присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде намалено. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Велико Т. в тази му част по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по подадената касационна жалба Г. Н. А. е подал отговор с вх. № 3836/12.06.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на решение № 79/31.03.2025 година на Апелативен съд Велико Търново, втори граждански и търговски състав, постановено по гр. д. № 630/2024 година в тази му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъдат оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. В подадената от Г. Н. А. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в частта му, с която предявените от него искове за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди са отхвърлени, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу Прокуратурата искове, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ да бъдат уважени, така както са предявени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново в тази му част по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е взела становище по същата, като не е изразила становище по допустимостта и основателността й. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 10.04.2025 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 2766/30.04.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Г. Н. А. е бил уведомен за обжалваното решение на 07.04.2025 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 2896/07.05.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Велико Търново е приел, че срещу Г. Н. А. и още четири лица било водено д. п. № 38/2010 г по описа на ОСО при Окръжна прокуратура Велико Търново, образувано на 22.10.2010 година за извършено престъпление по чл. 252, ал. 2, пр. 2, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК. На 18.04.2011 година в дома на А., стопанисваните от него чрез фирмите му офиси и в лекия му автомобил било извършено претърсване и изземване при специализирана акция с участието на въоръжени лица от ГД „БОП“. С постановление от 21.04.2011 година той бил привлечен в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл. 252 от НК, като му била наложена мярка по чл. 68 НПК-„забрана да напуска пределите на Република България“. Въз връзка с разследване на извършено престъпление по чл. 321 от НК, досъдебното производство било изпратено по компетентност на Специализирана прокуратура, където било образувано като д. п. № 6/2013 година, пр. пр. № 772/2012 година на Специализираната прокуратура. Във връзка с образуваното досъдебно производство било образувано административно производство по ЗОПДИППД (отм.) и били наложени възбрани и запори върху цялото притежавано от А. имущество. На 30.07.2014 година той е привлечен като обвиняем, а на 07.10.2014 година са му били повдигнати обвинения за извършени две престъпления: по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2, във връзка с ал. 2 от НК–за участие в организирана престъпна група в периода през 2005 година до 21.04.2011 година, представляваща структурирано трайно сдружение на повече от три лица с цел да вършат съгласувано престъпления по чл. 252 от НК–извършване на банкови сделки по занятие без съответно разрешение и по чл. 252, ал. 2 пр. 2, във връзка с ал. 1 пр. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК–за това, че в периода през 2005 година до 21.04.2011 година като съизвършител в съучастие с още три лица извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисквало разрешение, като предоставил парични кредити на обща стойност 1 136 990.00 лева на 73 физически лица и от тази дейност получил значителни неправомерни доходи в общ размер 777 109.00 лева. По образуваното н. о. х. д. № 1400/2014 година по описа на Специализирания наказателен съд А. бил оправдан с присъда от 28.11.2018 година изцяло за престъплението по чл. 321 от НК и частично по обвинението по чл. 252 от НК–признат бил за виновен за предоставени кредити по отношение на 8 физически лица и получени неправомерни доходи в размер на 135 140.41 лева и бил осъден на три години лишаване от свобода–условно с 5-годишен изпитателен срок и на глоба в размер на 4000.00 лева. По жалби на подсъдимите било образувано в. н. о. х. д. № 115/2019 година по описа на Апелативния Специализиран наказателен съд, който с решение № 260 004/03.11.2020 година бил отменил присъдата на първоинстанционния съд и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на Специализирания наказателен съд. Производството пред Софийски градски съд по н. о. х. д. № 3266/2020 година (поради закриването на Специализирания наказателен съд) било спряно на 19.04.2023 година до произнасяне по направено пред С. преюдициално запитване по приложението на нормата на чл. 252 от НК и след възобновяване на делото на 05.01.2024 година с присъда от 22.02.2024 година, която като необжалвана била влязла в сила на 09.03.2024 година, А. бил оправдан по двете повдигнати му обвинения. Относно престъплението по чл. 252 от НК с решение по дело С-427/22 от 16.11.2023 година С. бил постановил, че деянието не представлявало банкова дейност, съответно не съставлявало престъпление. Така установената фактическа обстановка налагала извод, че съдът бил сезиран с два обективно, кумулативно съединени иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ–за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконно обвинение в извършване на две престъпления, за които Г. Н. А. бил оправдан с влязла в сила присъда и за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в претърпяна загуба–направени разходи за адвокатско възнаграждение и транспортни разходи за явяване за насрочените съдебни заседания, които вреди били претърпени вследствие на същото незаконно обвинение. Г. Н. А. бил предявил първоначално иск за обезвреда на претърпени от него неимуществени вреди само във връзка с оправдаването му по едното от повдигнатите му обвинения–това по чл. 321 от НК (гр. д. № 918/2023 година по описа на Окръжен съд Велико Търново/, като бил претендирал обезщетение в размер на 150 000.00 лева. Впоследствие бил предявил и иск за обезвреда на неимуществени вреди и във връзка с второто обвинение–по чл. 252 от НК, по което бил оправдан, както и иск за обезщетение на претърпени имуществени вреди (гр. д. № 262/2024 година по описа на Окръжен съд Велико Търново). Съгласно втората искова молба, претенцията му за обезщетение за неимуществени и имуществени вреди касаела цялото наказателно производство. Изложените в исковите молби твърдения за вредоносния резултат и по двете дела си съвпадали напълно и законосъобразно те били съединени на основание чл. 213 от ГПК при изложени от съда мотиви, че се търсело едно обезщетение за вреди от няколко незаконни обвинения, разгледани в едно наказателно производство. Безспорно съдът бил сезиран само с един иск за обезщетение за неимуществени вреди, претендирани в общ размер на 200 000.00 лева, които произтичали от едно незаконосъобразно наказателно производство, а не както бил приел Окръжен съд Велико Търново–с два отделни иска за неимуществени вреди в общ размер на 350 000.00 лева.: иск за сумата 150 000.00 лева във връзка с оправдаването му за престъплението по чл. 321 от НК и иск за сумата 200 000.00 лева във връзка с оправдаването му за престъплението по чл. 252 НК. Броят на престъпленията, за които било повдигнато обвинението и за извършването на които А. е оправдан в рамките на едно наказателно производство, имал отношение към обема на търпените вреди и съответно към преценката за размера на справедливото обезщетение, но не и към броя на предявените исковете. Неправилно и в противоречие както с формалната логика, така и със съдебната практика първоинстанционният съд бил определил и присъдил на Г. Н. А. две отделни обезщетения в общ размер на 170 000.00 лева. за оправдаването му за всяко от двете престъпления, въпреки че в мотивите на акта му били изложени съображения за основателността на един иск, обсъдени били критериите, относими към възмездяване на вредите от воденото едно наказателно производство и липсвала обосновка как и защо обезщетенията били диференцирани. Касаело се до вреди, които били в причинно-следствена връзка с един деликт и не можело да бъдат разграничени. Решението в частта, с която исковата претенция на А. била отхвърлена за разликата над 200 000.00 лева (цената на предявения иск) до 350 000.00 лева било недопустимо, но първоинстанционното решение в отхвърлителната му част не било обжалвано и не било въведено като предмет на въззивното производство, поради което съдът не дължал произнасяне в тази част. Въззивната инстанция споделяла формирания от Окръжен съд Велико Търново въз основа на изяснената фактическа обстановка правен извод за осъществяване на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, обуславящ ангажиране отговорността на Държавата за поправяне на причинените на А. неимуществени и имуществени вреди, които били настъпили като пряка и непосредствена последица от повдигнатото срещу него и поддържано незаконно обвинение за извършени престъпления. Спорът пред въззивния съд бил сведен само до справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, за размера на дължимото обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за адвокатско възнаграждение и за дължимостта на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в транспортни разходи. Съгласно чл. 52 от ЗЗД това обезщетение се определяло от съда по справедливост, която като критерий при определяне паричния еквивалент на моралните вреди не била абстрактно понятие, а винаги изхождала от конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага били имали за своя притежател. Според практиката на ВКС понятието „неимуществени вреди“ включвало всички, намиращи се в причинно-следствена връзка с конкретен факт, физически и психически увреждания на пострадалия, претърпените от него болки, страдания и социален дискомфорт в определен период от време, които в своята съвкупност формирали цялостните негативни емоционални изживявания на увреденото лице. Вън от всяко съмнение, по житейска презумпция следвало, че привличането на едно лице към наказателна отговорност и поддържането на обвинение по отношение на него, създавало значителен психически дискомфорт и поставяло лицето в състояние на стрес за целия период от повдигане на обвинението до влизане в сила на оправдателната присъда, при което практиката на ВКС и съдилищата еднозначно приемала, че пострадалият не следвало да доказва присъщите на наказателното преследване негативни изживявания–страх и притеснения от неоснователно осъждане, чувство за несигурност, засегнати самооценка, чест и достойнство. Ищецът носел доказателствена тежест да установи другите, специфични за него вреди, които твърдял, че са му били причинени, като съдът във всеки отделен случай следвало да се прецени степента и интензитета на преживените от конкретното лице емоционални страдания по повод на обвиненията с оглед на неговата личност, начина му на живот, среда и ценностна система. При определяне размера на дължимото обезщетение в съответствие с чл. 52 от ЗЗД в настоящия случай въззивният съд вземал предвид, че към датата на привличането му като обвиняем А. е бил на .. година, в най-активна възраст, с чисто съдебно минало. Повдигнати са му били две обвинения за тежки престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК–те предвиждали наказание лишаване от свобода за повече от 5 години. Наказателното производство спрямо него било продължило 12 години и 3 месеца (в този срок не се включвали 7 месеца, през които производството било спряно по независещи от съда причини до произнасяне на СЕС)–3 години досъдебно производство, 4 години първоинстанционно производство, 2 години въззивно производство и 3 години и 3 месеца при новото разглеждане от Софийски градски съд. Делото било със сериозна фактическа и правна сложност предвид обвинения срещу четири лица, в усложнена престъпна дейност с множество отделни деяния, в условията на съучастие, необходимостта от изслушването на много свидетели и съдебни експертизи, изискващи обективно значително време, но въпреки това този срок следвало да се прецени като неразумен и съответно Г. Н. А. бил търпял негативните последици от по-продължителната наказателна репресия. В наказателното производство макар да му била наложена мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Република България“, спрямо него не била взета мярка за неотклонение, ограничаваща свободното му движение в страната и възможността му да общува свободно и да функционира в обществото. По едно от повдигнатите обвинения А. бил изцяло оправдан в първоинстанционното производство, а по другото бил осъден за част от деянията с наложена условна присъда с максимален изпитателен срок. Този изход на производството несъмнено се бил отразил позитивно на психическото и емоционалното му състояние и на очакванията му за постановяване на оправдателна присъда. Същевременно две години по-късно присъдата била отменена изцяло, т. е. и в оправдателната й част, което няма как да не било поставило ищеца отново в ситуация на стрес и притеснения. Ангажираните гласни доказателства на свидетелката С. М.–фактическа съжителка на брата на А. от около 24 години и свидетелят Г. Н. приятел на А. от над 20 години и подсъдим с него в процесното наказателно производство установявали негативното отражение на повдигнатите обвинения и воденото наказателно производство върху личния живот, емоционалната сфера и здравословното състояние на Г. Н. А.. Свидетелката М. посочвала, че А. силно се променил, бил изтормозен, смачкан човек, изпитвал невероятен стрес от случващото се и вина и притеснения за отражението му върху близките му, изпаднал в сериозно финансово затруднение исе наложило да взема заеми от близки и приятели, защото всичките му средства били запорирани, бил без доходи, а не можел да си намери работа поради повдигнатите му обвинения, поради което се било стигнало до конфликти между него и бременната му съжителка. Сочи, че те на няколко пъти били стигнали почти до раздяла. Свидетелите твърдят, че приятелите на А. се били отдръпнали от него и приятелският му кръг силно се бил стеснил. Показанията им следвало да бъдат кредитирани в тази им част, защото те отразявали техни непосредствени впечатления и не се опровергавали от останалите събрани по делото доказателства. В пряка причинно-следствена връзка с привличането на А. като обвиняем за конкретните престъпления било образувано административно производство пред К. [населено място] за отнемане на незаконно придобито от него имущество като били възбранени, съответно запорирани всички притежавани от него активи, което било рефлектирало сериозно върху финансовата му обезпеченост, създало му било затруднения в един продължителен период да издържа себе си и семейството си, поставило го е било във финансова зависимост от негови близки, към които се бил обърнал за съдействие. Обяснимо било тези финансови проблеми да се отразят и на отношенията в семейството му, но факт било, че трудностите не били довели до раздяла със съжителката му, а те живеели заедно и отглеждали детето си, което е родено през 2012 година–година след привличането на А. като обвиняем. Нормално било и повдигането на обвинения на А. и безспорната им медийна разгласа да породели коментари, слухове, дискусии сред познати и в обществото, но въззивният съд вземал предвид, че основен акцент в представените като доказателство статии бил върху другите двама обвиняеми–Г. Г.–А. и Г. И.–Д., наричани още новите „братя Г.“, че всички статии били само от 30.07.2013 година и липсвали доказателства в последващ период случаят да бил предмет на медийно отразяване при това в негативен аспект, че засегнати от дейността, осъществена от А., били много граждани от [населено място], [населено място] и околностите им–деянията били свързани с 66 лица, които били сезирали полицията и прокуратурата с жалби и били разпитвани като свидетели, т. е. у част от обществото вече било имало нагласа срещу А. и негативна оценка за неговата личност и действия. По тази причина не можело да се приеме безкритично, че до привличането му като обвиняем А. се бил ползвал с добро име и единствено предприетото спрямо него наказателно преследване било накърнило имиджа му в обществото. Освен това Г. Н. А. не бил публична личност, към която обществото имало завишени изисквания и очаквания, за да бъдела засегната личната му самооценка, честа и достойнството му с интензивност и в степен, по-високи отколкото било обичайно при незаконно обвинение в извършване на престъпление. Съгласно изслушаната съдебно-психологическа експертиза Г. Н. А. имал лека степен на депресия, като въпреки положителния развой на съдебните дела той все още изпитвал трудности и фрустрация в житейски план, мисловният му процес все още бил ангажиран със случилото се през последните 13 години от живота му. Вещото лице го характеризирало като екстровертна личност, но сочело, че контактите му били ограничени поради очакванията му хората да го сочат с пръст, че е от „онез, престъпниците“. Давало заключение, че качеството на живот на А., в резултат на водения наказателен процес и неговата продължителност, било силно нарушено и все още били налице негативните последици в психологично отношение: болезнени преживявания на страх, безнадеждност, отчаяние, несправедливост, унижение, както и на вина пред починалите му родители, съпругата и детето му. Смъртта на родителите на Г. Н. А. не се намирала в причинно-следствена връзка с воденото срещу него наказателно производство, съответно и болките и страданията, които той търпял вследствие на кончината им, не били обусловени от същото, за да подлежат на репариране. Наказателното производство не го било лишило от възможността да бъде с тях до смъртта им и да полага лично грижи за тях. Вещото лице по приетата съдебно-медицинска експертиза било дало заключение, че А. страдал от хипертонична болест III стадий, висока степен, сърдечна форма, хипертонично сърце, исхемична болест на сърцето и дислипидемия, които заболявания според електронния регистър на НЗОК, били регистрирани за първи път след 2017 година, но според кардиолога хипертоничната болест датирала след 2013 година без да било посочено на какви медицински документи, налични по делото, бил базиран този извод. При всяко положение ставало ясно, че тази болест се била проявила в рамките на наказателното производство, а не го предшествала. Наднорменото тегло, каквото било установено при А. и било настъпило съгласно свидетелските показания на свидетеля Н. в хода на наказателното производство, спомагало за проявата на хипертония, а дългогодишна хипертонична болест и високи нива на холестерол обуславяли исхемична болест. В момента на прегледа от вещото лице А. бил в задоволително общо състояние, със стабилна хемодинамика, но се намирал във висок риск за сърдечно-съдови заболявания. Вещото лице излагало, че не би могло да се заяви с категоричност дали воденото наказателно производство било единственият фактор за влошаване на здравословното състояние на А., но сочело наличието на чести стресови ситуации като отключващ фактор за проявата на хипертонична болест при пациенти в зряла възраст. Въззивният съд кредитирал заключението и приемал, че има причинно-следствена връзка между влошаването на здравословното състояние на А. и постоянния и продължителен във времето стрес от воденото наказателно производство, но последното не било единствен стресогенен фактор при съобразяване на обстоятелството, че по време на производството и конкретно през 2017 година било настъпило и друго травмиращо житейско събитие–смъртта на баща му. При определяне размера на справедливото обезщетение Апелативен съд Велико Търново не взема предвид начина на арестуване на Г. Н. А., за който нямало ангажирани никакви доказателства. Свидетелите твърдели, че арестът бил осъществен от служители на ГДБОБ и по зрелищен начин, но те не били очевидци при извършването му и липсвали събрани по делото доказателства в подкрепа на твърденията им. Трайната практика на ВКС приемала, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следвало да служат и икономическите условия и стандартът на живот към датата на увреждането (влизането в сила на оправдателната присъда), защото размерът на обезщетението не следвало да бъде източник на обогатяване за пострадалия, а само справедливо да го възмездяла за причинените вреди. Ориентир за ценовата конюнктура в страната били минималната работна заплата от 01.01.2024 година- 933.00 лева, средната работна заплата в страната през четвъртото тримесечие на 2023 година-около 2123.00 лева. и годишният общ доход средно на лице от домакинство за 2023 година по данни на НСИ–10 846.00 лева. Като съобразявал всички тези обстоятелства, относими към преценката за справедливия размер на дължимото обезщетение, Апелативен съд Велико Търново намирал за основателни оплакванията на Прокуратурата на Република България, че присъденото от Окръжен съд Велико Търново обезщетение било силно завишено и не съответствало на действителния обем и интензивност на претърпените от Г. Н. А. в резултат на незаконното обвинение неимуществени вреди, на съдебната практика по сходни казуси, както и на икономическата обстановка в страната към датата на деликта. При отчитане на релевантни факти, установени по делото, въззивният съд считал, че справедливият размер на обезщетението за причинените на А. неимуществени вреди бил 20 000.00 лева. Поради непрецизно формулирания осъдителен диспозитив по иска за неимуществени вреди решението на Окръжен съд Велико Търново следвало да бъде отменено изцяло. На А. следвало да се присъди обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на повдигане и поддържане срещу него на обвинение за извършени престъпления по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2, във връзка с ал. 2 от НК и по чл. 252, ал. 2 пр. 2, във връзка с ал.1, пр., във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, за които той бил оправдан с влязла в сила присъда по н. о. х. д. № 3266/2020 година по описа на Софийски градски съд, а исковата му претенция за обезщетение над 20 000.00 лева до сумата от 170 000.00 лева като неоснователна в тази й част следвало да бъде отхвърлена. Обезщетението било дължимо заедно със законната лихва, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното му изплащане. Г. Н. А. бил оправдан и за двете престъпления, за който му било повдигнато обвинение, с присъда от 22.02.2024 година по н. о. х. д. № 3266/2020 година по описа на Софийски градски съд, която била влязла в сила на 09.03.2024 година. Неправилно Окръжен съд Велико Търново бил приел, че оправдаването на А. за престъплението по чл. 321 от НК било извършено с присъда от 28.11.2018 година по н. о. х. д. № 1400/2014 година на Специализирания наказателен съд, влязла в законна сила на 13.12.2018 година. Тази присъда не била влязла в сила в никоя част, защото изцяло била отменена от въззивната инстанция по в. н. о. х. д. № 115/2019 година на Апелативния Специализиран наказателен съд–с решение № 260 004/03.11.2020 година. Гражданския съд не можел да обсъжда законосъобразността на този акт, а бил длъжен да го съобрази. Само за пълнота на изложението следвало да се посочи, че отмяната на присъдата в цялост била обоснована от съда с допуснато абсолютно процесуално нарушение–постановяване на напълно опорочен акт, защото от вътрешното убеждение на съда, изразено в мотивите и присъдата, не можело да се установи действителната му воля. Делото било върнато на първоинстанционния съд за ново произнасяне, което той бил сторил и с постановения от него акт било приключило наказателното производство. На А. следвало да се присъди законната лихва за забава върху дължимото му обезщетение, считано от 09.03.2024 година. По отношение на обезщетението за имуществени вреди въззивният съд намирал въззивната жалба срещу решението на Окръжен съд Велико Търново по този иск за неоснователна, като споделял изцяло изложените от първоинстанционния съд мотиви и на основание чл. 272 от ГПК препращал към същите. По делото било доказано от ангажираните писмени доказателства, че по наказателното производство А. бил ползвал адвокатска защита и бил заплатил за нея договорено със защитника му адвокатско възнаграждение. Видно от представените договори за правна защита и съдействие той бил направил разходи в размер на 3100.00 лева: 1000.00 лева за процесуално представителство и защита по д. п. № 38/2010 година, 100.00 лева. за процесуално представителство и защита по в. н. о. х. д.№115/ 2019 година. на Апелативния Специализиран наказателен съд и 2000.00 лева. за процесуално представителство и защита по н. о. х. д. № 3266/2020 година на Софийски градски съд. Заплатеното адвокатско възнаграждение по никакъв начин не можело да се възприеме като прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на производството в отделните му фази и етапи, за наличието на каквато настоявала и самата Прокуратура на Република България при обосноваване продължителността му. Направените от А. разходи, с които бил намалял активът на имуществото му, следвало да бъдат възстановени от Държавата. Основателна била и претенцията за имуществени вреди, изразяващи се в направени транспортни разходи за явяване в насрочените съдебни заседания. Безспорно било установено, че А., живущ в [населено място], лично бил взел участие в 63 съдебни заседания, проведени в [населено място], при което било несъмнено, че той бил направил разходи за придвижването си до там и обратно в пряка причинна връзка с наказателното производство. Съгласно показанията на свидетелката М. и свидетеля Н. той бил използвал за транспорт автомобила на своя брат „Ш. О. 1.9...“ и при липса на доказателства, опровергаващи твърденията им, въззивният съд приемал за доказан този факт. При основателност на исковата претенция в съответствие с разпоредбата на чл. 162 от ГПК въззивният съд бил длъжен да определи размера по своя преценка или чрез вещо лице. въззивната инстанция считала за правилен и житейски и логически обоснован избрания от първоинстанционния съд подход за изчисляване на разходите, базиран на средната цена на дизеловото гориво за периода 2014 година–2024 година, техническите характеристики на ползвания автомобил и опитните данни за средния разход на гориво при комбиниран режим–извънградско и градско движение. Релевантната информация била общодостъпна на различни електронни сайтове. Същия метод на изчисление се използвал и при заплащане на транспортни разходи при командироване. Разходите възлизали на 3104.00 лева (63 заседания х 49.27 лева среден разход за пътуване) и тази сума следвало да бъде присъдена на Г. Н. А.. Тези съображения обуславяли потвърждаване на решението на Окръжен съд Велико Търново в частта му за предявения иск за имуществени вреди. Жалбата на Прокуратурата на Република България срещу определение № 1414/26.09.2024 година по чл. 248, ал. 1 от ГПК, с което първоинстанционният съд бил оставил без уважение искането й за намаляване на присъденото на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение в полза на адвокат Й. Ц. от В. до размер на сумата 1582.00 лева била частично основателна. Съдът бил определил възнаграждение за два отделни иска за неимуществени вреди, при материален интерес 350 000.00 лева, което било е неправилно. Отделно от това, първоинстанционният съд не бил изчислил възнаграждението съразмерно на уважените и отхвърлени от него искове, а бил взел за база само размера на уважените искове, което също било неправилно. Определението следвало да бъде отменено изцяло с оглед изхода на спора пред въззивния съд, който налагало преизчисляване на размера на адвокатското възнаграждение, съразмерно на уважената искова претенция. Материалният интерес на предявения иск за неимуществени вреди бил 200 000.00 лева, за който съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 минималното възнаграждение възлизало на сумата 12 650.00 лева, а по иска за имуществени вреди в размер на 9100.00 лева минималното възнаграждение било 1210.00 лева или общо за двата иска възнаграждението било 13 860.00 лева. Съразмерно на уважената част от иска на адвокат Ц. следвало да се присъди възнаграждение за производството пред Окръжен съд Велико Търново в размер на 1737.00 лева. За въззивното производство следвало да се присъди половината от този размер–сумата 868.50 лева при съобразяване на обстоятелството, че пред въззивния съд делото не се отличавало нито с правна, нито с фактическа сложност–спорът се свеждал основно до размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, който се определял от съда по справедливост и който бил обоснован от Г. Н. А. още с исковата молба, както и до дължимостта и размера на обезщетението за имуществени вреди. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е поискала въззивното решение на Апелативен съд Пловдив, да бъде допуснато до касационно обжалване в обжалваната от нея част по въпросите: 1.) При предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ? и 2.) Следва ли да се приеме, че съдът е дал защита и на правото по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС във връзка с чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, без да обсъди в мотивите на решението критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, както и изрично да посочи каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях, съгласно т. 1 от ТР 1/27.11.2023 година, постановено по тълк. д. № 1/2022 годинана ОСГК на ВКС?. Излагат се съображения, че по тези въпроси обжалваното решение на Апелативен съд Велико Търново е в противоречие с постановките на решение на ЕСПЧ, Четвърто отделение, от 10.05.2011 година по делото Д. и Х. срещу Република България, постановено по жалби № 48 059/2006 година и № 2708/2009 година, ППВС № 4/23.12.1968 година, ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, ТР № 3/22.04.2006 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, ТР № 1/27.11.2023 година, постановено по тълк. д. № 1/2022 година на ОСГК на ВКС, решение № 1323/27.11.2007 година, постановено по гр. д. № 1400/2006 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 30/08.03.2022 година, постановено по гр. д. № 2300/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 1599/22.06.2005 година, постановено по гр. д. № 876/2004 година, решение № 1017/15.12.2005 година, постановено по гр. д. № 524/2004 година, решение № 2815/23.01.2006 година, постановено по гр. д. № 2252/2004 година решение № 429/30.03.2006 година, постановено по гр. д. № 3163/2004 година, решение № 156/10.05.2006 година, постановено по гр. д. № 2633/2004 година, решение № 1557/27.12.2006 година, постановено по гр. д. №2800/2005 година, решение № 692/12.05.2008 година, постановено по гр. д. № 2394/2007 година, решение № 179/19.03.2024 година, постановено по гр. д. № 1156/2023 година, осемте по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. Н. А. е поискал въззивното решение наАпелативен съд Велико Търново да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това: 1.) Задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението им при определяне размера на обезщетението?; 2.) Длъжен ли е въззивният съд да определи и присъди обезщетение по чл. 2 ад. 1 т.3 от ЗОДОВ при съобразяване на всички факти и обстоятелства, имащи значение за удовлетворяване критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД ?; 3.) Какви са критериите, които следва да се вземат предвид при определяне на размера на обезщетението?. 4.) Неразумната продължителност наказателното производство има ли решаващо значение и следва ли да се отчете като степен при определяне на понесените вреди от това производство. Наличието на това обстоятелство води ли до увеличаване вредните последици за обвиняемия и обосновава ли завишаване на определеното обезщетение при незаконно обвинение в хипотезата на чл. 2, ал. 1т. 3 от ЗОДОВ?; 5.) Следва ли в мотивите си съдът да обсъди критериите за нарушение правото на разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок по чл. 2б ал. 2 от ЗОДОВ и да посочи изрично каква част от обезщетение се отнася за вредите от това нарушение? и 6.) Допустимо ли е въззивният съд да излиза извън рамките на поставените с въззивната жалба въпроси, съгласно чл. 2б9 от ГПК и да излага мотиви по ненаведени от страните доводи и да се позовава на неналични по делото документи ? и 7.) Какви статистически данни и критерии следва да бъдат преценени от съда, за да се съобразят икономическите условия в страната и стандарта на живот при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди? По отношение на първите три въпроса се излагат твърдения, че въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново не е съобразено със задължителните указания по ППВС № 4/23.12.1968 година, ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, както и със съдебната практика намерила израз в решение № 179/09.01.2019 година, постановено по гр. д. № 4551/2017 година, решение № 27/27.02.2020 година, постановено по гр. д. № 2614/2019 година, решение № 377/19.96.2024 година, постановено по гр. д. № 4064/2023 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 158/04.06.2012 година, постановено по гр. д. № 708/2011 година, решение № 174/12.12.2018 година, постановено по гр. д. № 546/2018 година, решение № 40/13.05.2020 година, постановено по гр. д. № 2683/2019 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 1622/03.04.2024 година, постановено по гр. д. № 4064/2023 година и определение № 1193/13.03.2025 година, постановено по гр. д. № 3840/2024 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. такива твърдения се излагат и за четвъртия и петия от въпросите, за които се твърди противоречие с ТР № 5/05.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 5/2004 година на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/27.11.2023 година, постановено по тълк. д. № 1/2022 година на ОСГК на ВКС, а също така и със съдебната практика, обективиранав решение № 12/30.04.2020 година, постановено по гр. д. № 1513/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 100/08.07.2019 година, постановено по гр. д. № 2682/2018 година и решение № 40/13.05.2020 година, постановено по гр. д. № 2683/2019 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С оглед на това за първите пет въпроса се твърди, че е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване, а по отношение на последните два се твърди съществуването на допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Вторият от поставените от Прокуратурата на Република България в изложението й по чл. 284, ал. 3, ал. 1 от ГПК въпроси и петият от тези в изложението на Г. Н. А. по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК не обосновават допускането на въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново до касационно обжалване. Въпросът за приложението на ТР № 1/27.11.2023 година, постановено по тълк. д. № 1/2022 година на ОСГК на ВКС, чрез определяне на отделно обезщетение за нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок и впоследствие определяне на общо обезщетение за всички вреди по чл. 2, ал. 1, т. 4 от ЗОДОВ не е поставян пред инстанциите по същество. Действително съгласно указанията в мотивите на т. 1 от ТР № 1/27.11.2023 година, постановено по тълк. д. № 1/2022 година на ОСГК на ВКС е посочено, че обезщетение за неразумен срок може да се търси и в производството по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ За да се приеме обаче, че с иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е дадена защита и на правото по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧ, съдът е длъжен в мотивите си да обсъди критериите за бавно правосъдие по чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ (фактическа и правна сложност на делото, поведение на жалбоподателя и действия на властите, довели до забавено правосъдие). Иначе следва да се приеме, че защита на правото по чл. 6, § 1от ЕКЗПЧ не е дадено в производството по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Освен това с оглед осъществяването на контрол върху съдебния акт за спазване на критериите при определяне на размера на обезщетението за вредите от бавно правосъдие, съдът следва да посочи и каква част от глобалното обезщетение се отнася за вредите от неразумния срок на производството. Също така е посочено, че когато съдът е определил глобално обезщетение по чл. 2, ал. 1, т.3 от ЗОДОВ, като в него е включил и обезщетение за бавно правосъдие, след като е обсъдил и преценил наличието на предпоставките по чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ (фактическа и правна сложност на делото, поведение на жалбоподателя и действия на властите, довели до забавено правосъдие), то по-късно предявеният иск по чл. 2б от ЗОДОВ ще бъде неоснователен, поради забраната за неоснователно обогатяване. Този иск ще е допустим, доколкото е с различен предмет, различни са обективните предели на СПН в сравнение с иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Но когато в производството по чл. 2, ал. 1, т.3 от ЗОДОВ вече е дадена защита на нарушеното право по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧ, при условие, че са били обсъдени и преценени предпоставките на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, то по-късно предявеният иск по чл. 2б от ЗОДОВ следва да се отхвърли като неоснователен. От това обаче следва и обратното, ако при последващ иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ се установи, че при иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОН не е дадена защита на нарушеното право по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧ, то искът би бил не само допустим, но и основателен, като размерът на дължимото се по него обезщетение бъде преценяван и с оглед присъденото по първото дело обезщетение, по начин да бъде избегнато неоснователното обогатяване. По същия начин присъденото по евентуален първоначален иск обезщетение по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОН, следва да бъде съобразено при последващ иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. С оглед това посочените въпроси биха били от значение при предявен от Г. Н. А. последващ иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ. Същевременно съставът на Апелативен съд Велико Търново не е игнорирал неразумната продължителност на производството като един от критериите за определяне на размера на претендираното общо обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на производството, а я е взел предвид, като е приел, че същата обуславя по-висок размер на обезщетението. С оглед на това не е налице основание за допускане на въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново до касационно обжалване по четвъртия от поставените в изложението на Г. Н. А. въпроси. Не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първия от поставените в изложението на Прокуратурата на Република България и по първите три от поставените в изложението на Г. Н. А. въпроси. Това е така, тъй като при постановяване на решението си въззивният съд е съобразил постановките на ППВС № 4/23.12.1968 година и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС относно определянето на обезщетението за неимуществени вреди, както и това, че изброяването на фактите и обстоятелствата, които според тези актове трябва да се вземат предвид, не е изчерпателно, а примерно. Във връзка с това е съобразил задължението си, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, да вземе предвид всички конкретно установени по делото факти и обстоятелства, които с оглед случая имат значение за определяне на размера на обезщетението. Тези факти и обстоятелства са различни за всеки един случай, като при дадена ситуация един факт може да има съществено значение за определяне на размера на обезщетението, докато при друга да има минимално или никакво значение за това. Съобразено е и това, че в мотивите на решението си съдът трябва да посочи конкретно тези факти и обстоятелства и да посочи какво значение има всеки от тях за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Във тази връзка не обуславя допускането на въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново седмият от поставените в изложението на Г. Н. А. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси, тъй като същият е поставен общо, а отговорът му е различен с оглед особеностите на всеки отделен случай. Касационно обжалване не може да се допусне и по шестия от поставените в изложението на А. въпроси, тъй като съдът е основавал решението си на факти, посочвани от всяка една от страните в представените от тях доказателства и подаваните в производството документи. Обстоятелството, че страните не са използвали тези факти при формулирането и обосноваването на твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните, не прави тези факти непосочени по делото. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. Н. А. е поискал въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново да бъде допуснато до касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 2 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба и изложението към нея за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените Г. Н. А. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал- 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на решение № 79/31.03.2025 година на Апелативен съд Велико Търново, втори граждански и търговски състав, постановено по гр. д. № 630/2024 година, по подадените срещу него от Прокуратурата на Република Българи и Г. Н. А. касационни жалби с вх. № 2766/30.04.2025 година и с вх. № 2896/07.05.2025 година, поради което такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение