Определение № 1808 от 10.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2836/2024 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответницата Н. С. Г. чрез процесуален представител адвокат Ч. Н. Д. срещу решение № 857 от 19.07. 2024 г. по гр. дело № 1957/2023 г. на Софийски апелативен съд, 8 състав. С въззивното решение е потвърдено решение № 265965 от 04.10.2021 г. по гр. дело № 431/2018 г. на Софийски градски съд, I ГО, 5 състав в осъдителната част, с която ответницата е осъдена да заплати на ищеца „Уникредит Булбанк“ АД на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата 170 106,78 евро - главница, дължима по договор за банков кредит № 1421/24.09.2007 г., ведно със законната лихва, считано от 18.09.2017 г. до окончателното изплащане, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените в производството пред СГС разноски в размер 14 938,29 лв., съразмерно на уважената част от иска; след частична отмяна на първоинстанционното решение Н. С. Г. е осъдена да заплати на ищеца „Уникредит Булбанк“ АД сумата над 170 106,78 евро до 178 770,20 евро или още 8 663,42 евро, дължима по същия договор за банков кредит, ведно със законната лихва, считано от 18.09.2017 г. до окончателното изплащане, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК сумата 9 901,63 лв. – направени разноски във въззивното производство, и сумата 860,79 лв. – направени разноски в първоинстанционното производство, съразмерно с уважената част от иска.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че съдебният състав неправилно е приел, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземанията по договора за кредит е 17.09.2012 г., вместо 30.12.2011 г., която дата била посочена в решението по гр. дело № 11844/2012 г. на СГС. Излага евентуални доводи за неправилност на извода, че предвид обстоятелството, че 17.09.2017 г. е бил неработен ден – неделя, исковата молба е подадена на 18.09.2017 г. преди изтичането на давностния срок. Сочи, че този принцип е приложим по отношение на всички искове, но не и по отношение на давностните срокове.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение от 21.01.2022 г. по тълк. дело № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС и конкретни решения на ВКС, и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1. Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания по договор за банков кредит? – противоречие с т. 13 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС и решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на ВКС, ТК, Il т. о.

2. Ако началният момент за погасителната давност започва да тече от дата на връчване на исковата молба - 17.09.2012 г., кога следва да бъде предявен настоящият иск, за да се прекъснат давностните срокове преди 17.09. 2017 г. или след тази дата? – противоречие с решение № 45/17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на ВКС, ТК, Il т. о.; по този въпрос касаторът е посочил и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

3. Следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви при отхвърлянето им като неоснователни? – противоречие с решение № 139/04.10.2018 г. по т. д. № 2377/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 302/03.12.2018 г. по т. д. № 2764/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 184/17.12.2018 г. по т. д. № 2781/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 28/06.03.2019 г. по т. д. № 205/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 12/26.03.2019 г. по т. д. № 606/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 141/14.10.2019 г. по т. д. № 2839/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 92/06.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др.

4. С постановяване на въззивното решение съдът отклонил ли се е от правото на ЕС, обективирано в § 56 от Преамбюла на Директива /ЕС/ 2021/2167 на Европейския парламент и на Съвета от 24 ноември 2021 г.?

Ответникът „Уникредит Булбанк“ АД /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адвокат Р. Й. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По отношение на първия въпрос поддържа, че не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; вторият формулиран от касатора въпрос не отговаря на изискванията, поставени с Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., но дори да бъде префурмулиран от ВКС във фазата по допускане на касационно обжалване и да бъде изчистен от фактологическата му обусловеност от конкретния случай, той отново не би обосновал наличие на твърдените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК; по процесуалноправния въпрос по т. 3 от изложение съществува многобройна и безпротиворечива практика на ВКС, която не е нарушена; въпросът, формулиран в т. 4 от изложението към касационната жалба, е извън предмета на делото и не отговаря на основното изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което изобщо не следва да бъде обсъждан от ВКС.

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните по отношение на изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е констатирал, че между страните е сключен договор за банков кредит № 1421/24.09.2007 г., по силата на който ищецът „Уникредит Булбанк“ АД е предоставил на ответницата – кредитополучател /настоящ касатор/ сумата 190 000 евро за текущи нужди срещу насрещното й задължение да я върне до 23.09.2027 г. Съдебният състав е анализирал договорните клаузи на чл. 4, чл. 5 относно размера на годишния лихвен процент /базов лихвен процент и надбавка/, наказателната надбавка, комисионна, такса ангажимент, чл. 10.3.2 във връзка с чл. 10.4, чл. 11.1.1, чл. 11.1.2 и чл. 11.1.3 от Условията по кредити на физически лица - ипотечни кредити относно базисния лихвен процент и неговата промяна, чл. 29.3 от Общите условия относно обявяване на кредита за предсрочно изискуем при непогасяване в срок на изискуеми задължения на кредитополучателя към банката или други кредитори при условие, че това неизпълнение би създало предпоставки за неизпълнение на договора или по други кредити, предоставени му от банката. Установил е наличието на подписани три анекса – първият на 23.09.2009 г., № 2/24.03.2010 г. и № 3/26.10.2010 г. Приел е, че клаузите за едностранна промяна на годишния лихвен процент не са уговорени индивидуално съобразно чл. 146, ал. 1 ЗЗП и са неравноправни на основание чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, като изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗПП е неприложимо.

Въззивният съд е констатирал, че с влязло в сила решение № 7824/16.11.2015 г. по гр. д. № 11844/2012 г. на СГС, ГО, 1 състав е отхвърлен предявеният от „Уникредит Булбанк“ АД против Н. С. Г. иск по реда на чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземания към ответницата по заповед по чл. 417 ГПК от 03.05.2012 г. по ч. гр. д. № 10630/2012 г. на СРС в размер 181 106,76 евро - предсрочно изискуема главница по процесния договор за банков кредит № 1421/24.09.2007 г. и анекс № 3/26.10.2010 г. към него, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.02.2012 г. до изплащане на вземането, лихва в размер 16 685,09 евро за периода 25.06.2011 г. - 28.02.2012 г. и такса в размер 452,77 евро. Посочил е, че отхвърлянето на иска е поради недоказване, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Направил е извод за допустимост на настоящия осъдителен иск по съображения, че в случая ищецът се позовава на различни факти, свързани с предсрочната изискуемост на дълга на ответницата, което не нарушава забраната на чл. 299, ал. 2 ГПК за непререшимост на спора, решен с влязло в сила съдебно решение. В тази насока се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в решение № 21/08.01.2021 г. по т. д. № 3069/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, ТК, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

Съдебният състав е установил е, че въз основа на издаден обратен изпълнителен лист срещу банката е образувано изпълнително дело № 20177800400266 на ЧСИ В. Л., рег. № 780, по което събраната въз основа на заповедта за изпълнение сума е върната от банката на цесионера Ч. Д., придобил вземането по силата на договор за цесия, сключен между Н. Г. като цедент и Ч. Д. като цесионер, и уведомление от цедента до банката от 10.05.2017 г.

Въз основа на заключенията на съдебно-счетоводните експертизи, приети в първоинстанционното и въззивното производство съдебният състав е приел, че по договора за кредит не е извършвана капитализация на просрочени лихви и такси към главницата, както и че неплатените суми по договора за кредит са в размер, както следва: 1/ неплатеният остатък на главницата към 17.09.2012 г. - датата на обявяване на кредита за изискуем от банката, възлиза на 178 770,20 евро, от които: 3 020,58 евро представляват неплатена просрочена главница по 6 месечни вноски с настъпил падеж за периода 25.03.2012 г. - 17.09.2012 г. и неплатена редовна главница към 17.09.2012 г. в размер 175 749,44 евро; 2/ неплатената възнаградителна лихва за периода 25.03.2012 г. - 17.09.2012 г. е в размер 7 187, 82 евро; 3/ неплатената законна лихва за периода 25.03.2012 г. - 17.09.2012 г. е 90, 25 евро. Посочил е, че непогасената главница е при начислени месечни вноски с ГЛП по-малък или равен на първоначално уговорения размер 7,74%.

Изложил е съображения, че поставянето на възнаградителната лихва в основата за изчисление на наказателната лихва по чл. 4.2 от договора води до извод, че нищожността на клаузите за промяна на размера на възнаградителната лихва рефлектира върху размера на дължимата за исковия период наказателна лихва, която също следва да бъде изчислена на база първоначално уговорения в договора за кредит лихвен процент - 7,74 % /4, 43 БЛП + 3, 31 % надбавка/, а не на база увеличения с анексите лихвен процент. Намерил е, че в случая не е установено начисляване на наказателна лихва върху непадежиралата главница при просрочие на вноски.

Въззивната инстанция не е обсъдила дали посочените клаузи противоречат на чл. 19, ал. 2 ЗПК /отм./, тъй като този закон, действал към момента на сключване на договора за банков кредит, не намира приложение спрямо него, предвид размера на кредита – 190 000 евро. Съгласно чл. 3, ал. 3, т. 5 ЗПК /отм./ разпоредбите на закона не се прилагат за кредит, чийто размер е на стойност над 40 000 лв.

Съдебният състав е посочил, че с влязлото в сила съдебно решение е установено, че кредитът не е бил надлежно обявен за предсрочно изискуем към момента на завеждане на заповедното производство. Установил е, че в исковата молба, въз основа на която е образувано производството по гр. д. № 11844/2012 г. на СГС, I ГО, 1 състав, се съдържа изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем; препис от исковата молба е връчен на ответницата /настоящ касатор/ на 17.09.2012 г.; към момента на достигане на волеизявлението на банката до ответницата са налице непогасени в срок изискуеми задължения на последната към банката за шест падежирали вноски, поради което е направил извод за наличие на предпоставките на т. 29.3 от Общите условия, при които „Уникредит Булбанк“ АД предоставя ипотечни кредити на физически лица, за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и настъпване на предсрочната изискуемост с достигане на волеизявлението на банката до ответницата по иска – 17.09.2012 г. Възражението и доводите, че предсрочната изискуемост е настъпила на 30.12.2011 г., е прието за неоснователно поради това, че от събраните по делото доказателства не е установено наличието на предпоставките да са осъществени към посочения момент.

За да направи извод за неоснователност на възражението за погасяване на иска по давност, въззивният съд е изложил следните аргументи: по отношение на претендираната главница приложение намира общият пет- годишен давностен срок съгласно чл. 110 ЗЗД; този срок, изчислен от 17.09.2012 г. /приетата дата за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита/, изтича на 17.09.2017 г. - неприсъствен ден, неделя; на основание чл. 72, ал. 2 ГПК, когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът свършва в първия следващ присъствен ден; в случая първият следващ присъствен ден е понеделник - 18.09.2017 г., когато е депозирана исковата молба.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият материалноправен въпрос е релевантен, тъй като е от значение за изхода на спора и е обусловил фактическите и правни изводи на въззивната инстанция. По отношение на този въпрос следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на неговото разрешаване в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните от касатора Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., както и служебно известните на настоящия съдебен състав Тълкувателно решение № 3/2023 от 21.11.2024 г. по тълк. дело № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 45/17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втория въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не е осъществена основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК – въпросът не е правен, а фактически и отговорът му зависи от конкретните доказателства по делото. От друга страна, не са налице и допълнителните основания по чл. 290, ал. 1, т. 1 и т. 3. Цитираното от касатора решение № 45/17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о. е неотносимо към втория посочен въпрос, а е относимо към първия материалноправен въпрос. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, нито е налице непълнота или неяснота на закона, която налага тълкуването му.

Формулираният от касатора трети въпрос е процесуалноправен и преценката дали съдебният състав е обсъдил всички доводи и възражения на страните ще бъде осъществена от съдебния състав в производството по чл. 290 ГПК.

Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по третия правен въпрос поради липса на основния селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивната инстанция не е изложила аргументи относно приложението на § 56 от Преамбюла на Директива /ЕС/ 2021/2167 на Европейския парламент и на Съвета от 24 ноември 2021 г.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 6 992,88 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение