Определение № 2623 от 15.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 986/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по две касационни жалби на Община Якоруда – вх. №1448/21.01.25г. и вх. №1883/ 24.0125г., срещу решение № 717 от 10.12.2024г. по т.д.511/24г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касация – „Люко- К“ ООД, [населено място], чрез пълномощника си – адв. М. А. е на становище, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: Касационните жалби са постъпили в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. С изложението си в жалба вх. №1448/21.01.25г., по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. П. С. е възпроизвел подробно диспозитива на обжалваното решение. Заявил е, че поддържа основание по чл.280, ал.1 ,т.3 и ал2, предл.3-то ГПК.Заявил е още, че с обжалваното решение, съдът променил правната квалификация на иска и вместо да върне делото на първостепенния съд и да даде възможност да бъде разгледан предявения иск, той разрешил спора по същество. Посочено е, че това разрешение противоречи на изброени актове на ВКС. Развил е подробно разбиране, че съдът следвало служебно да обезпечи правилното приложение на закона в съответствие с правилата и съгласно т.2 на ТР ОСГТК №1/13. В заключение е посочено, че необходимостта от отмяна на атакуваното решение било „ от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото „. В тази връзка е заключила страната, ВКС следвало да отговори „ дали е допустимо и дали е налице валидно постановено решение след като „ имало пълно съвпадение на отмененото и постановеното решение, в каквато връзка са направени и кратки оплаквания. По поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл 3-то ГПК страната лаконично е посочила същото. С изложението по втората подадена жалба- вх. №1883/ 24.0125г.касаторът чрез пълномощника си – адв. А. Б. е пъддържал доводи за недопустимост на решението, а именно – недопустимост, поради наличието на административен ред за разглеждане на последици от недействителност на договора за обществена поръчка, който изключвал общия гражданско правен ред. Поддържан е и довод за недопустимост на решението, поради това, че е постановено по нередовна искова молба, в която били изложени твърдения, които смесвали договорната и извъндоговорна отговорност, като и съдът постановил съдебния си акт при такова смесване. Развити са и съображения за неправилна правна квалификация по чл.59 ЗЗД, тъй като специалния чл.122к ЗОП / отм./ го дерогирал. Развити са и доводи за липсата на мотиви в обжалваното решение във връзка с оплакванията на страната за недопустимост на исковата молба, а също и оплаквания за неправилност на акта във връзка с необоснованост на разгледаните от състава възражения относно допуснатите експертизи, като е направено оплакване за неправилно възприета фактическа обстановка от съда. Така, с оглед поддържано основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е поставен въпросът за задължението на въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото .Направени са още оплаквания за това, че съдът не бил обсъдил възраженията от въззивната жалба, съвкупността от доказателства и така постановил акта в противоречие с изброена съдебна практика – казуална и задължителна. Развити са и оплаквания относно необсъждане на доказателствата и тяхната преценка- необсъдени били свидетелските показания, писмените доказателства, които обосновават тезата на касатора и възраженията, че нито една от експертизите не боравела със стойност на труд и материали. Посочено е и противоречие с това, че практиката на ВКС установявала начина, по който съдът следва да извърши преценка на свидетелските показания. Като същите следвало да се обсъждат съвкупно с доказателствения материал, а въззивният съд не е съобразил това. Решението, според касатора, било постановено и в противоречие със съдебна практика, която била утвърдено по въпроса „ за задължението на въззивния съд да обезпечи приложението на императивна правна норма“. Разгледана е съдебната практика в тази насока във връзка с оплакването, че съдът преквалифицирал иска едва с крайния си акт и не дал възможност на страните да вземат становище. Развити са съображения, че следвало да бъде установено по делото обогатяването и обедняването, като са развити подробни оплаквания, че в хода на делото не били събрани такива доказателства.Направени са пространни доводи за наличие на практика, установяваща изричното признание на длъжника относно задължението като е изведено от тези оплаквания това, че липсвало признание, което да е свързано с извъндоговорни отношения на страните. И така съдът постановил решението си по въпроса за естеството на признанието и признаците на признанието по чл.116 б от ЗЗД, в противоречие с разгледаната практика. Други доводи не са развити. С така депозираните изложения по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК в поддържаните хипотези. И в двете изложения по подадените касационни жалби на Община Якоруда се правят възражения за нищожност на обжалвания съдебен акт, а като съвпадащ довод е този, че решението било постановено при промяна на правната квалификация и на страните не била дадена възможност да се запознаят с това и съответно да се защитят от така предявения иск. Доводите са правно необосновани. Определяне на правната квалификация на иска е дейност на съда по приложение на закона, същата се извежда от исковата молба- нейната обстоятелствена част и петитум. Промяната на правната квалификация по реда на инстанционния контрол, обосновава недопустимост на съдебният акт, само в хипотезата, при която съдилищата са разгледали различни от заявените факти и когато единия фактически състав, с който второинстанционният съд е обосновал правната квалификация изключва обоснованото приложение на квалификацията, дадена от първостепенния съд. Настоящият случай, обаче, не е такъв. Въззивният съд е квалифицирал спора с общия състав на неоснователно обогатяване, без да разглежда факти различни от разгледаните от първостепенния съд, като е съобразил константната практика на ВКС по отношение на това, че специалните състави на чл.55 ЗЗД не могат да бъдат приложени, когато се касае за престация, която е резултативна, тъй като даденото в тази хипотеза не може да бъде върнато с оглед нищожния договор. Освен това, съставът подробно е обосновал разглеждането на спора при непроменени фактически твърдения и петитум, при осъществено доказване на съществените елементи на иска във връзка с определената доказателствена тежест, което изключва задължение да обявява на страните своите правни изводи във връзка с това прецизиране. В тази връзка прецизирането на правната квалификация не съставлява основание за касиране на решението, а още по –малко води до извод за неговата недопустимост. Поради това е и правно несъстоятелно оплакването на жалбоподателя в тази връзка, за това, че съдът отменил решението и постановил същият резултат. Касаторът е поддържал още като основание за недопустимост- нередовността на исковата молба. Този извод е направил, поради разбирането си, че в обстоятелствената част на молбата ищецът от една страна се позовавал на сключения между страните договор и на протоколите във връзка с приемане на работата, а от друга претендирал заплащане на стойности на извъндоговорно основание. Доводът е фактически неверен при смесване на различни правни категории от страна на касатора. В исковата молба изрично е посочено, че договорът между страните е бил приет за нищожен на основание чл.26, ал.2 ЗЗД с решение на ВКС т.е. макар и да е бил сключен такъв договор, същият като нищожен изначално не е породил правни последици, като разгледаните отношения между страните по спора се основава на обективни факти, установяващи тези отношения, а не елемент от фактически състав, както неправилно го възприема касатора. Петитумът в тази насока е очертавал претенция, свързана с неоснователното обогатяване на общината. Т.е. исковата молба / освен че е била поправена съобразно указанията на първостепенния съд, с което са отстранени констатираните нередовности/ има ясно очертана обстоятелствена част и съответен петитум. Или сезирането на съда е било редовно. Не се обосновава извод за недопустимост на съдебният акт и поради твърдян от касатора друг ред, по който е следвало да бъде разгледана претенцията и който, като специален, изключва общия ред. Фактически невярно е, че САС не е обсъждал този довод на страната. Тъкмо обратното въззивният състав е изложил подробни мотиви в тази насока, които следва да бъдат споделени, тъй като посоченият от страната текст на чл.122к ЗОП / отм./ третира процедура, различна от предявеният иск Както правилно е отбелязал въззивният състав, текстът на чл.122к ЗОП е намерил своето място в глава „Обжалване“, която третира обжалване на актовете на възложителя, както и разграничаването на това обжалване пред различни компетентни органи. Текста на чл.122к ЗОП / отм./ урежда процедура по прогласяване за недействителен договора за обществена поръчка на лимитивно изброени основания, с оглед законовия бланкет към чл.41б,ал.1 ЗОП, като са изброени лицата по искане, на които се прогласява тази недействителност. Доколкото страната не твърди наличие на такъв акт, то и изводът, че това е приложимия ред е правно необоснован. Извън това и формираната константна практика на ВКС, на която се е позовал въззивният съд, изрично приема, че така уредената административна процедура не дерогира общия ред за прогласяване нищожност на договора на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, какъвто е и разглеждания случай, с оглед постановените съдебни актове директно препращащи към общия извъндоговорен ред за обезщетяване на вредите от приетия за нищожен договор за обществена поръчка. Или така посоченото твърдение за недопустимост на решението не е налице. Касаторът, чрез пълномощника си адв. П. С. е поддържал и основание по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК, по което лаконично е посочил, че съдът е отменил решение, което е постановил отново, без да разграничава отмененото и постановеното. Изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, както вече бе отбелязано, липсват доводи по очертаните хипотези. Развитото оплакване не отразява дори процесуално нарушение, тъй като отмененото решение/ ясно очертано/ след отмяната не произвежда правни последици, а постановеното от състава / дори и идентично/ съставлява валидно постановеното решение и единствено то, след влизането му в сила, произвежда правните последици от разрешаване на спора. Страната смесва правни основания и прецизиране от страна на състава, с оглед извършената поправка на определената от първостепенния съд правна квалификация. Касаторът чрез пълномощника си – адв. А. Б. е поддържал основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивния съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. С оглед така приетото, поставените въпроси за задължението на въззивинят съд да обсъди всички възражения на страните, обстоятелствата по делото като ги разгледа в тяхната съвкупност и начина по който следва да се разглеждат доказателствата са значими по всеки правен спор. За да обоснове наличие на общо основание,обаче, страната следва да посочи какво точно не е обсъдил въззивният съд и как това процесуално поведение се отразило на постановения правен резултат. В случая фактически невярно е твърдението за липса на произнасяне по твърдението на страната за недопустимост на иск, поради наличие на друг процесуален ред на защита. Съдът пространно и обстоятелствено е обосновал редът, по който следва да се разгледа иска. Още повече, че това е довод за недопустимост, който вече е бил поддържан и пред настоящата инстанция и съответно разгледан по-горе в определението. Оплакванията за това, че съдът „ бланкетно“/ не е изяснено какво има предвид страната/ бил кредитирал само единичната и част от тройната експертизи без да разглежда възраженията на страната, също не отговаря на изложените от състава мотиви и съставлява всъщност оплакване за неправилност, което е неотносимо към въвеждане на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК. Фактически невярно е и това, че съдът не е обсъждал установените по спора факти в тяхната съвкупност и че не бил изложим свои мотиви. Тези доводи са всъщност обосновани с оплакване за неправилност на акта, а не за необсъждане на конкретно доказателство, респективно доводи които биха променили правният резултат, ако са били съобразени. Оплакването, че съдът не бил обсъдил свидетелските показания също е невярно. В противоречие с твърдението, че същите не са били обсъдени, касаторът е направил оплакване, че тези показания не са били обсъдени така както страната ги е възприела, поради което и в противоречие с практиката не били изпълнени указанията на ВКС, свидетелските показания да бъдат преценени по вътрешно убеждение и обсъдени с целия доказателствен материал. Точно тези изисквания на практиката на ВКС – задължителна и казуална е спазил въззивният съд, като е посочил защо възприема и как възприема отделните групи свидетели. Оплакванията за неправилност на тези изводи и несъгласието с тях не обосновава нито общо, нито допълнително основание, а съставлява такова по чл.281 ГПК и се разглежда само ако бъде допуснато касационно обжалване. В п.ІІІ страната е поставила въпрос относно задължение на съда да обезпечи прилагането на императивна правна норма. Извън общо разгледаната практика, според касатора това задължение не е изпълнено поради това, че съставът е преквалифицирал иска. По това възражение –заявено и като недопустимост на акта е налице произнасяне в настоящето определение, като същото не може да обоснове самостоятелно и неправилност, освен недопустимост на решението. Чрез повторението му, вече във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, страната не обосновава валиден довод за допускане на решението до касационно обжалване.Оплакванията за неправилност на решението във връзка с размера на присъденото обезщетение не обосновават наличие на правен въпрос,който съставлява общо основание, тъй като не решението / както е посочила страната/ а правният въпрос следва да е разрешен в противоречие с практиката. Извън това, оплакванията относно определяне на стойността на обезщетението, съществуване на задължението и неговото доказване, признанието на длъжника относно задължението са все факти обосноваващи при несъгласие с приетото от състава, доводи за неправилност на решението, които се разглеждат само ако бъде допуснато касационно обжалване. Този извод се потвърждава и от развитите от страната оплаквания, които нямат връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съдържащо изискване да бъде посочено конкретно противоречие при разрешаване на поставения въпрос. Следва също така да се отбележи и по отношение на допълнителния критерий. В изложението липсва конкретизиране на съдебна практика сравнена с отговор даден от въззивния съд на поставените въпроси в отклонение от нея. Цялостното съдържание на изложението е отговор на въпросите от страна на касатора, чрез съдебна практика, което е ирелевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Това основание изисква общ критерий – правен въпрос, изведен от решаващите изводи на съда и допълнителен критерий – конкретно посочване на съдебни актове, с които тези правни въпроси са били разрешени различно. В случая, касаторът е поставил въпроси,свързани със защитната му теза, но дори и от тях да бъде изведен правен въпрос / въпреки, че съставът на ВКС няма такова процесуално задължение – то е задължение единствено на касатора/ то липсва обоснован допълнителен критерий, а именно конкретно противоречие при разрешаване на тези правни въпроси. Сочените решения във връзка с общите постановки относно процесуалните задължения на въззивния съд и развитото разбиране за неправилност на съдебния акт не са предмет на разглеждане в тази фаза на касационното производство, като неотносими към поддържаното основание. С оглед изложеното, касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. При този изход на спора и на основание чл.78,ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени поисканите и установени разноски в размер на 6165лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение