Определение № 3308 от 24.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 2754/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. „Инвестиции и Строителство И.“ АД, [населено място], чрез адвокат Д. Г., обжалва решение № 910 от 05.08.2024 г. по в.гр.д. № 940/2024 г. на Окръжен съд Варна, ТО, II състав, с което е потвърдено решение № 469 от 15.02.2024 г. по гр.д. № 3600/2023 г. на Районен съд Варна, 43 състав, с което е отхвърлен предявеният от „Инвестиции и Строителство И.“ АД против И. Т. И. осъдителен иск за заплащане на сумата от 10 000 евро, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на необходимото съдействие съгласно чл. 28 във вр. с чл. 20, ал. 1 от сключения от неговия наследодател Х. М. И., предварителен договор за проектиране, учредяване на право на строеж, строеж на жилищна сграда и прехвърляне на идеални части от УПИ от 05.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 23.03.2023 г. до окончателното плащане на задължението. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правното основание по чл.280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно. Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях? Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство? 2.Може ли съдът да обоснове своето решение само на фактите, настъпили след предявяването на иска, без да ги анализира съвкупно с останалите установени по делото факти? По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 142/30.03.2020 г. по т.д.№ 2970/2018 г. на ВКС, I т.о. и решение № 61 от 30.04.2010 г. на ВКС по т.д. № 741/2009 г., I т.о. 3.Как се извършва оценката на свидетелските показания и следва ли същата да бъде направена спрямо целия доказателствен материал, събран по делото? 4.Съдът длъжен ли е да изложи съображения във връзка с кредитирането на показанията му при потенциална заинтересованост на свидетеля съгласно изискванията на чл. 172 ГПК? 5.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях? По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 79/12.07.2017 г. по гр.д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV гр.о. и решение № 61/30.04.2010 г. по т. д. № 741/2009 г. на ВКС, I т.о. 6.Може ли съдът по иск за обезщетение за вреди с правно основание чл.82 ЗЗД да освободи длъжника от отговорност на основание чл.83, ал.1 ЗЗД, без да съобрази причините и степента, в която всяка от страните е попречила на изпълнението и без да обсъди тежестта на вината на всяка от страните? 7.Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство? По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 31/22.03.2012 г. по гр.д. № 1393/2010 г. на ВКС, IV гр.о. и решение № 37/29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г. на ВКС, I гр.о. Ответникът по касационната жалба И. Т. И., чрез адвокат Т. П., оспорва подадената касационна жалба. Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в процесния случай се претендирало заплащане на неустойка, дължима на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.29 от Предварителен договор за проектиране, учредяване на право на строеж, строеж на жилищна сграда и прехвърляне на идеални части от УПИ от 05.02.2020 г., поради неизпълнението на задължението на възложител да предостави необходимото съдействие, съгласно чл.28 вр. с чл.20, ал.1 от договора. Въззивният състав е посочил, че по иск с посочената правна квалификация, в тежест на ищеца било да установи наличието на обвързваща страните облигационна връзка с твърдените права и задължения, а именно предварителен договор, по силата на който ищецът имал задължение да проектира, построи и въведе в експлоатация определена сграда, в която се намирали подлежащите на предаване на възложителите обекти. Посочил е, че следва да бъде установено още, че е изправна страна по договора, т.е. че е изпълнил в срок задълженията си за проектиране, в това число набавяне на необходимите разрешения и строителни книжа, съответно че неизпълнението на възложителя осуетява този процес. От своя страна ответникът, следвало да установи правоизключващите си възражения - за нищожност на процесната уговорка за неустойка, или че е изправна страна, респективно, че ищецът е неизправна. По делото било безспорно установено сключването на процесния предварителен договор за проектиране, учредяване на право на строеж, строеж на жилищна сграда. По отношение на доводите на ответника И. И. за нищожност на неустойката на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД като противоречаща на морала /накърняваща добрите нрави/, въззивният съд е приел, че съгласно тълкуването на чл. 92 от ЗЗД нищожна, поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност следвало да се прави за всеки конкретен случай, към момента на сключване на договора. Някои от критериите, въз основа на които следвало да се извършва посочената преценка, са естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка, обезпечено ли е изпълнението на задължението с други правни способи, вид на уговорената неустойка, вид на неизпълненото задължение- съществено или незначителна част, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на задължението вреди. Според въззивния състав, в процесния случай, евентуалното неизпълнение на задължението за съдействие на възложител би довело до невъзможност за реализация на строеж на значителна по обем сграда, чиято стойност, вероятно е измерима в милиони, а печалбата на изпълнителя в десетки хиляди. Поради това съдът е приел, че неизпълнението било съществено за интереса на кредитора, както и че размерът на уговорената неустойка кореспондирал с този на очакваните /предвидимите/ вреди. Доводите на ответника са приети за неоснователни относно това, че неустойката поощрявала самоцелното довеждане на възложителите до несъстоятелност и че тя целяла набавяне на значим приход за ищеца, без той да полага усилия за изпълнението на собственото си задължение. Последните доводи се явявали и ирелевантни за преценка на нищожността на неустойката, като същите били релевантни при формирането на изводи дали изпълнителят е материално легитимиран да получи неустойка. В обобщение, въззивният състав е намерил, че уговорената с чл.28 от процесния договор неустойка, не излизала извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което не била нищожна. Въззивният съд е посочил, че с оглед преценката за валидност на клаузата за неустойка, следвало да се разгледат насрещните доводи на страните за наличие на неизпълнение /забава/ на другата страна, като предпоставка за дължимост на неустойка или освобождаването от отговорност. Прието е, че неизпълнението представлява неосъществяване уговорената между страните, желана и дължима промяна, очаквана въз основа на съществуваща договорна връзка. В резултат на това неизпълнение, в сферата на кредитора настъпвали неблагоприятни последици. Според въззивния състав, в процесния случай, описаната в исковата молба липса на съдействие от страна на възложителя-ответник в процеса по издаване на констативен нотариален акт за обединен УПИ, в крайна сметка не било попречило за снабдяването с такъв на 30.06.2023 г. Но по същество ответникът не оспорвал, че не желае изпълнение на процесния договор, като изтъквал различни съображения за това, от което следвало, че бил налице отказ за съдействие от негова страна за изпълнение на възложеното с процесния договор. Според въззивния съд, съвкупният анализ на ангажираните по делото доказателства водел до извод, че не били налице предпоставките за присъждане на неустойка в полза на ищцовото дружество. Процесната клауза за неустойка имала за цел да мотивира възложителя да съдейства за изпълнение на предмета на договора и едновременно с това да обезщети изпълнителя за вредите, които се търпели поради това, че проектът не се реализирал. Ищецът не можел да предложи изпълнение поради причина, за която отговарял. Въззивният съд е посочил, че от представените доказателства се установило, че административната преписка по одобряване на техническата документация, съответно набавяне на разрешение за строеж, била прекратена със заповед на Главния архитект, която заповед била в процес на обжалване /засега с негативен за страната резултат/. Изготвянето на надлежни технически книжа за получаване на строително разрешение, включително окомплектоването на преписката с нужните документи, било задължение на изпълнителя. Въззивният състав е посочил, че ищецът не навеждал твърдения за конкретно /самостоятелно/ действие на ответника, което да е затруднило или осуетило законосъобразното развитие на процедурата по набавяне на строителни книжа, а сочил негово непоследователно поведение, довело до забавяне на процеса. Прието е за установено, че предварителният договор от 01.09.2023 г., сключен между ищеца и „К. Билдинг Пропърти“ ЕООД бил прекратен, тъй като бил сключен под условие, което не било сбъднато, прехвърляне на собственост в 20 дневен срок от подписване на договора. Обстоятелството, че този предварителен договор бил прекратен /автоматично/ и не се очаквало неговото бъдещо изпълнение, се установило и от показанията на свидетеля К. М., който в качеството си на представляващ и едноличен собственик на капитала на „К. Билдинг Пропърти“ ЕООД заявил, че въпросната облигационна връзка е загубила действие. Липсата на договореност между изпълнителя, от една страна, и от друга, с всички съсобственици в ПИ №10, кв.582, препятствала възможността ищецът да предложи изпълнение на задълженията поети с процесния предварителен договор от 05.02.2020 г., като причината за това била, че същият не е положил усилия да санира договора си с „К. Билдинг Пропърти“ ЕООД. Описаното състояние на облигационната връзка между страните по делото обуславяла приложимостта на разпоредбата на чл.83, ал.1 от ЗЗД, според която, ако неизпълнението се дължало на обстоятелства, за които кредиторът бил отговорен, съдът можел да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност. В процеса на преценка дали били налице основанията за частично или пълно освобождаване от отговорност, се съобразявали какви са причините и в каква степен всяка от тях е попречила на изпълнението. Според въззивния състав, дори ответникът да окажел пълно съдействие, ищецът не се намирал в положение да осигури изпълнение на предмета на договора. Прието е, че и при пълна изправност от страна на ответника, реализацията на проекта не би била възможна по причини стоящи в поведението на изпълнителя, съответно че била приложима втората хипотеза на чл.83, ал.1 от ЗЗД и длъжникът-възложител, следвало да се освободи от отговорност. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. По отношение на соченото основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, не следва да се приема, че е налице такъв квалифициран случай на неправилност. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение. Поставените правни въпроси 1, 5 и 7 в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са свързани с доводите на касационния жалбоподател, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото, които установяват тезата на касатора. Същите следва да бъдат обобщени съобразно правомощието на касационната инстанция, така както е разяснено в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по следния начин: Относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност. Съгласно задължителната практика на ВКС, по отношение на тълкуването на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, въззивният съд е длъжен при постановяване на решението си да изложи самостоятелни фактически и правни изводи при разрешаване на спора по същество, като на основание чл. 269 от ГПК разгледа сочените от страните във въззивната жалба и отговора на въззивни жалба основания, и се произнесе по всички доводи и възражения. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти по приложимата материалноправна норма. С оглед трайната практика на ВКС, на която и касаторът се позовава, възивният съд, в рамките на изложените основания във въззивната жалба, дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Изцяло решаващата дейност на въззивната инстанция следва да бъде отразена в мотивите на решението. Ясните и убедителни мотиви, основани на установените факти по делото са гаранция за законосъобразност на съдебното решение. В случая съдът не се е произнесъл в отклонение от посочената задължителна и трайна практика на ВКС. Обсъдил е релевантните доказателства, като е преценил поведението на изпълнителя по договора в неговата цялост и достигане целите, предвидени в договора, за да обоснове извод, че поведението на ответника не е в причинно следствена връзка с непостигане целите, предвидени в договора. Поставеният въпрос е свързан с тезата на изпълнителя в процеса, че единствена причина за непостигане целите на договора е неизпълнение на задължението на длъжника-ответник. Въззивният съд е отразил всички сочени в обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК доказателства, като е изразил техния съвкупен анализ. Преценил е, че релевантни са не само обстоятелствата, свързани със задълженията на възложителя и изпълнителя в процесния договор, като релевантни е преценил всички обстоятелства, свързани с предвидената цел на договора. Основният извод е, че изпълнителят не може да предложи точно изпълнение на договора. В настоящия случай, липсва отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС, обективирана в множество решения, сред които и сочените от касатора. По отношение на втория формулиран в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове основание за допускане на касационно обжалване, касаторът следва да формулира правен въпрос, включен в предмета на делото и обуславящ изхода на спора. Въззивният съд е разгледал всички факти, от значение за спорното правоотношение, основано на предварителен договор от 05.02.2020 г. за проектиране, учредяване на право на строеж, строеж на жилищна сграда и прехвърляне на идеална части от УПИ, като е обсъдил и снабдяването на страните с нотариалния акт по относно обединения УПИ в хода на процеса. Решаващият извод въпреки това е, че неизпълнението на задължението на ответника, не е довело до неизпълнение на договора и че причините за неизпълнение на целта, предвидена с процесния договор, стои извън действията на длъжника, прието е, че по други причини, различни от поведението на ответника, договорът не е могъл да бъде изпълнен. Въззивният съд е разгледал и анализирал всички доказателства, съответно установил е фактите и ги е разгледал в тяхната взаимовръзка. Обсъдено е прекратяване на административно производство по одобряване на техническа документация и разрешение за строеж, което прекратяване не било влязло в сила. Това е довело до установяване неизпълнение на задължението на изпълнителя по договора. Прието е, че предварителен договор от 01.09.2023 г. сключен между „К. Билдинг Пропърти“ ЕООД и ищеца е прекратил своето действие, като са обсъдени в тази връзка и показанията на св. К. М., представител на това дружество. Това е обусловило извод, че липсва възможност да постигане целите на договора, тъй като няма договореност с всички съсобственици. В случая въззивният съд е изпълнил задълженията си, така както са предвидени в ГПК относно анализа на всички доказателства по делото, включително и настъпилите в процеса. Решението следва да отразява фактическото положение по спора между страните, което се установява към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция. Страните следва да са заявили становище по всички факти и с оглед възраженията и доводите им, съдът следва да ги разгледа, като определи настъпилите между страни факти и определи тяхното правно значение. В конкретния случай липсва отклонение от трайната практика на ВКС, цитирана от касатора, поради което не е осъществено соченото основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Именно поради анализ на всички факти, въззивният съд е достигнал до решаващия извод за неоснователност на иска. По отношение на формулираните трети и четвърти правни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че липсва отклонение от трайната практика на ВКС, която е служебно известна на съда, например решение № 65/16.07.2010 г. на IV г.о. на ВКС по гр.д. № 4216/2008 г., решение № 250/21.12.2015 г. по гр.д. № 3897/2015 г. на I г.о. на ВКС и много други. Съгласно трайната практика на ВКС свидетелските показания, когато са относими и допустими се преценяват с оглед евентуалната заинтересованост на свидетеля, съвкупно с целия доказателствен материал. Въззивният съд е направил преценка на свидетелските показания във връзка с останалите доказателства по делото и е приел за настъпил факта на прекратяване на облигационната връзка между ищеца и „К. Билдинг Пропърти“ ЕООД, не само въз основа на свидетелски показания, а и въз основа на анализ на предварителния договор, сключен между ищеца и „К. Билдинг Пропърти“ ЕООД. Предвид изложеното следва да се приеме, че с поставените въпроси касаторът не е обосновал основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е разгледал и анализирал всички доказателства, съответно установил е фактите и ги е разгледал в тяхната взаимовръзка. Поради това не е налице соченото основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. С поставения шести правен въпрос касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Предмет на исковата защита е твърдяното неизпълнение на договорно задължение, за което предварително, при сключване на договора, страните били предвидили дължимост за неустойка, съгласно чл. 92 от ЗЗД. Въззивният съд е приел, че и при така предвидената неустойка за неизпълнение на задължение, се прилага разпоредбата на чл. 83 от ЗЗД и след анализ на доказателствата и съпоставяне на установените факти, е приел, че невъзможността за реализиране на предвидената в договора цел, не е свързана с поведението на ответника, а с поведението на ищеца и с трети лица. Поради това съпоставката между действията на страните е извършена, като решаващият извод на въззивния съд е, че поведението на ищеца е довело до положение да не може да се осигури изпълнение на договора, като поведението на ответника не е в причинна връзка с този факт. Липсва отклонение от трайната практика на ВКС, изразена в служебно известната практика на ВКС - решение № 147/16.07.2013 г. по гр.д. № 1372/2012 г. на ВКС, IV г.о. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване. При този изход на делото пред касационната инстанция на ответника по касационната жалба се дължат разноски. Доказано е в процеса, че ответникът е заплатил на адв. П. възнаграждение в размер на 1200 лв, удостоверено за получено в брой. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК се дължи присъждането на посочените разноски. Така мотивиран ВКС