Определение № 54 от 10.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2122/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК, във връзка с чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на С. Р. М., чрез пълномощника щ адв. П. К. от САК против определение № 560 от 23.10.2023 г. пост. по ч.гр.д.№ 424/2023 г. по описа на Варненския апелативен съд. С обжалваното определение е потвърдено определение № 260312 от 17.07.2023 г. по т.д. №1057/19 г. на Варненския окръжен съд, в частта, с която е оставена без уважение молбата на частната жалбоподателка за изменение на постановеното по делото решение № 260017 от 3.05.2023г. относно разноските, чрез намаляване на присъденото на Националното бюро на българските автомобилни застрахователи адвокатско възнаграждение до размера на припадащата щ се 1/2 от разликата между 4 603лв. до 4 152лв. с ДДС, а в частта, с която първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата по чл. 248 от ГПК над размера на припадащата се частната жалбоподателката част, обжалваното определение е обезсилено. В частната жалба се поддържа, че липсва основание за присъждане на адвокатски хонорар в полза на ответника, тъй като по делото не е представен договор за правна защита и съдействие, с който то да е било уговорено, въпреки надлежното упълномощаване от ответната страна на адвокатското дружество, осъществявало нейната защита по делото. Твърди се, че представената фактура № [ЕГН]/22.11.2019 г. не може да обоснове извод за уговорено и действително заплатено адвокатско възнаграждение в претендирания размер, както и че по направеното възражение за неговото намаляване по чл. 78, ал. 5 от ГПК следва да се съобрази редакцията на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. от ДВ, бр. 7 от 22.01.2019 г. Наведен е довод, че доколкото фактурите не съдържат данни за плащане на допълнително възнаграждение на основание чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС за проведени по делото повече от две съдебни заседания, съдът неправилно е присъдил такова при намаляване на адвокатското възнаграждение до минималния му размер. Инвокирано е и оплакване, че съдът неправилно е присъдил на ответното бюро възнаграждение по чл. 11 от Наредбата в размер на 220 лв. с ДДС за изготвяне на отговор на частна жалба, с довода, че нормата е приложима само за изготвянето на книжа при липса на процесуално представителство по делото, докато в случая адвокатското възнаграждение е уговорено за процесуално представителство по делото, включително за изготвянето на всички книжа във връзка с производството по него. Алтернативно се поддържа недължимост на допълнително възнаграждение, поради липсата на доказателства такова да е било отделно уговорено между НББАЗ и процесуалния му представител. Евентуално се оспорва и размерът на присъденото възнаграждение.

Допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, жалбоподателката е обосновала със следните въпроси, които счита, че са от значение за изхода на конкретния спор, тъй като са обусловили решаващата воля на съда, а именно:

1. При присъждане на разноски, представляващи адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие, достатъчно ли е да се представи единствено преводно нареждане, вкл. фактура, за да се обоснове извод, че действително договореното между страните адвокатско възнаграждение е и разплатено между тях?;

2. Може ли да се приеме, че в представена по делото фактура, издадена от доставчик - адвокатско дружество, се съдържат достатъчно данни за плащане по конкретното дело на адвокатско възнаграждение и то в уговорения между страните размер?;

3. От съдържанието на представеното по делото преводно нареждане/фактура, може ли да бъде направен обоснован извод за понасяне именно на заявените със списъка разноски, т.е. за платено адвокатско възнаграждение?

Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване и отмяна на обжалваното определение, както и за постановяване на друго, с което искането на ответника за присъждане на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, да бъде оставено без уважение, алтернативно – за неговото намаляване от 4603 лв. с ДДС до размер на 4152 лв. с ДДС.

Ответникът по частната жалба Национално бюро на българските автомобилни застрахователи оспорва жалбата. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 276, ал. 1 от ГПК чрез процесуалния му представител адв. Р. И. Ц. от САК, е изразено становище за липсата на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Наведен е довод, че формулираните в изложението въпроси не могат да обосноват допускането на касационно обжалване, тъй като са свързани с обсъждане и преценка на доказателствата по делото, а не с принципен отговор. Посочено е, че първият въпрос е неотносим към предмета на спора, тъй като с обжалваното определение съдът не е приел, че представените от ответника фактури са достатъчни да установят заплащането на възнаграждението. По отношение на втория въпрос се поддържа, че е свързан с преценката на представено по делото писмено доказателство - конкретната фактура, с оглед наличието или липсата на съответни реквизити, а по отношение на третия - че въпреки различната му формулировка той е идентичен с първия, поради което тези въпроси също не могат да обосноват допускането на касационно обжалване на въззивното определение. Твърди се недопустимост на довода за недължимост на адвокатското възнаграждение, с оглед липсата на договор за правна защита между ответното дружество и неговия процесуален представител с възражението, че той не е бил своевременно заявен нито с молбата за изменение на решението в частта за разноските, нито в частната жалба пред Варненския апелативен съд, а за пръв път едва в частната касационна жалба, поради което е преклудиран. По същество се поддържа, че представените по делото фактури съдържат всички елементи на договор за правна защита и съдействие - страни, предмет и размер на възнаграждението, а представените извлечения от банкова сметка удостоверяват неговото действително заплащане по уговорения за това начин. Изложени са съображения за законосъобразност на обжалваното определение и в частта, с която въззивният съд е приел, че на ответника се дължи възнаграждение по чл. 7, ал. 9 от Наредба № /2004 г. на ВАдвС, което съответства на броя на съдебните заседания, както и на обстоятелството, че то е заплатено на страната допълнително при действието на актуалната редакция на чл. 7, ал. 9 от Наредбата. Формулирано е искане да не бъде допуснато касационно обжалване на определението.

Частната жалба е допустима, като подадена в процесуално-преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт, обжалваем по реда на частното производство, от надлежно легитимирано лице, с правен интерес от неговото обжалване.

С решение № 260017 от 3.05.2023 г., пост. по т.д.№ 1057/2019 г. Варненският окръжен съд е отхвърлил исковете с правно основание чл. 432 във връзка с чл. 511, ал. 1 от КЗ, предявени от М. И. Р., заместил на основание чл. 227 от ГПК починалия свой наследодател И. Р. Т. и на С. Р. М., срещу сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ за осъждане на ответника да заплати на първия ищец обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., а на втория - на 30 000 лв., претърпени в резултат от смъртта на Г. Р. Т., настъпила при пътнотранспортно произшествие на 30.12.2017 год. в [населено място], област Варна, ведно със законната лихва от 7.01.2018 год. до окончателното изплащане на сумите. Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК с решението ищците са осъдени да заплатят на ответното сдружение направените от него разноски от 5965 лв. с ДДС, от които за адвокатско възнаграждение в размер на 4853 лв., определено в минималния размер по наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, предвид направеното от ищците възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК. С определение № 260312 от 17.07.2023 г., сезиран с молба на ищцата С. Р. М., на основание чл. 248 от ГПК съдът е изменил постановеното от него решение в частта за разноските, като е намалил размера на присъденото с него на НББАЗ адвокатско възнаграждение от 4853 лв. на 4603 лв. с ДДС. Оставил е без уважение молбата на ищцата за намаляване на адвокатското възнаграждение за разликата между тази сума и сумата от 3532 лв. с ДДС, до който размер ищцата е поискала редуцирането му.

С обжалваното определение Варненският апелативен съд е потвърдил определение № 260312/17.07.2023 г., по т.д. №1057/19г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е оставена без уважение молбата на С. Р. М. за изменение на постановеното по делото решение № 260017/3.05.2023г. в частта за разноските, чрез намаляване на присъденото на Националното бюро на българските автомобилни застрахователи адвокатско възнаграждение до размера на припадащата се на ищцата 1/2 част от разликата между 4603 лв. до 4152 лв. с ДДС и е обезсилил като недопустимо същото определение в частта над размера на тази част. За да постанови този резултат въззивният съд е съобразил, че молбата по чл. 248 от ГПК е подадена само от ищцата С. М., но не и от ищеца М. И. Р., поради което, макар и с решението да е присъдено общо, адвокатското възнаграждение подлежи на намаляване само в частта, дължима от ищцата-молителка, но не и в припадащата се част от него, дължима от неподалия молба за ревизирането му по реда на чл. 248 от ГПК ищец. Споделил е становището на първоинстанционния съд, че на ответното сдружение се дължи репариране на заплатеното от него адвокатско възнаграждение за защита в частното производство по обжалване на определението за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК, което се присъжда с решението по делото, съобразно изхода на спора, редуцирано до минималния размер, съобразно възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК.

При горните данни, по допускането на касационно обжалване настоящият състав на ВКС намира следното:

Според задължителните указания, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290, ал. 2 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение, но не е идентичен с тях (чл. 290, ал. 2, във връзка с чл. 293, ал. 2 от ГПК). Във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, формулираните от касатора въпроси определят рамките, в които касационната инстанция осъществява селекцията за достъп до касационно обжалване, поради което съобразно правомощията си съдът може само да ги уточни и конкретизира, но не и да допусне касация по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но който не е посочен от касатора, нито самостоятелно да формулира такъв въпрос вместо него, въз основа на инвокираните в касационната жалба оплаквания на касатора.

Със същия тълкувателен акт са дадени задължителни разяснения, че специалният селективен критерий по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, чийто две хипотези – значение на разрешения с обжалвания акт, обуславящ изхода на спора въпрос за точно приложение на закона и за развитие на правото формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване, е свързано с приложението на правна норма, по която липсва съдебна практика, или с необходимостта от осъвременяване на съществуващата такава, за да бъде дадено друго тълкуване на закона, поради изменение в обществено- икономическите условия, при които е формирана практиката по прилагането щ, както и когато приложимата норма е неясна и вътрешно противоречива, което налага нейното корективно тълкуване, за да бъде определено действителното щ съдържание, което същевременно допринася и за развитие на правото.

Това тълкувателно разрешение е приложимо и в производството по селекция за допускане до касационно обжалване на частните касационни жалби, съобразно нормата на чл. 274, ал. 3 от ГПК, когато процесуалният закон допуска обжалването им по този ред.

Първият и вторият въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а именно да са обусловили изхода на спора по делото. По същество те се свеждат до въпроса за доказателствената стойност на издадената от кредитора фактура, в частност, дали тя установява погасяването на паричното задължение, за което е издадена, респ. действителното заплащане на посочената в нея парична сума. По въпроса е формирана трайна, последователна и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, според която фактурата може да инкорпорира една или няколко сделки, ако обективира съгласието на съконтрахентите по всички съществени елементи на произтичащото от тях правоотношение (essentialia negotii)- страни и съдържание на уговорените насрещни престации, които взаимно си служат за основание, независимо дали е изразено чрез нейното подписване от насрещната страна, на която се противопоставя, или чрез конклудентни действия по нейното осчетоводяване, вписване на удостоверената с нея сделка в съответните търговски книги и ползването на данъчен кредит, които по несъмнен начин сочат волята на страната, извършила съответните счетоводни операции, за нейното сключване. Съдебната практика третира фактурата като доказателство за възникването и съществуването на правоотношението, от което произтича задължението за заплащане на посочената в нея парична сума, но не и за неговото погасяване чрез изпълнение, което може да бъде установено само с надлежни доказателства, според размера на уговорената сума и предвид ограниченията относно начина на плащане, установени в чл. 3 от Закона за ограничаване на плащанията в брой. В случая, въззивният съд не е третирал издадените от адвокатското дружество фактури като доказателство за заплащане на адвокатското възнаграждение, а се е позовал на представените от сдружението дневни извлечения от сметката на адвокатското дружество, в които са посочени паричните преводи и номерата на фактурите, в погашение на задълженията по които са извършени. Това разбиране съответства на формираната казуална практика на ВКС, обективирана в определение № 231 от 02.04.2020 г. по гр. д. № 3981/2019 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 579 от 20.10.2015 г. по ч. гр. д. № 5085/2015 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС и определение № 50056 от 14.07.2023 г. по ч. т. д. № 2191/2021 г., Т. К., І т. о. на ВКС, според която по отношение на договора за правна помощ не е установена особена форма за действителност (арг. от чл. 36, ал. 2 от ЗА), поради което липсата на съставен документ, материализиращ сключения договор не изключва възможността уговарянето и заплащането на адвокатското възнаграждение да бъде доказвано и с други писмени доказателства, като фактури, извлечения от сметки и др., която настоящият касационен състав изцяло споделя. Доколкото съобразно чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. договорът за правна защита и съдействие е неформален и писмената форма е необходима само за неговото доказване (ad probationem) но не е условие за действителността му (ad validitatem, ad solemnitatem), постигнатото между страните по него съгласие, вкл. по отношение размера на уговореното възнаграждение може да бъде установено с всички писмени доказателства, каквито в случая са издадената от адвокатското дружество фактура и извършеният от доверителя паричен превод с изрично посочване на номера на фактурата и на данните на делото, за защита по което е заплатено възнаграждението. В този случай изводът за постигнато между страните съгласие се основава на съвкупната преценка на издадената от адвокатското дружество фактура и платежния документ, от чиито кореспондиращи данни може да се направи извод за може да се направи извод за уговарянето и действителното заплащане на адвокатското възнаграждение (в този смисъл е соченото от частната жалбоподателка определение № 430 от 24.10.2018 г. по ч.т.д.№ 1268/18 г. на Т. К., І т.о., с което молбата по чл. 248 от ГПК е оставена без уважение, тъй като фактурата, към която препраща платежното нареждане не е била представена в срока по т. 11 от ТРОСГТК № 6/2012 г. в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция, поради което не може да се направи извод за наличието на сключен договор за правна защита при твърдяните от страната условия).

Предвид горното и доколкото съдът не се е позовал на издадените от сдружението фактури като доказателства за действително заплащане на адвокатското възнаграждение, споменатите два въпроса не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Третият въпрос дали от съдържанието на представеното по делото преводно нареждане/фактура, може да бъде направен обоснован извод за понасяне именно на заявените със списъка разноски суми, т.е. за платено адвокатско възнаграждение, е извън предметния обхват на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото изисква прелиминарна преценка на представени по делото писмени доказателства- извлеченията от банковата сметка на адвокатското дружество, което съгласно ТРОСГТК № № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. е недопустимо в производството по селекция на касационната жалба.

По горните съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на определението на Варненския апелативен съд.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,