Определение № 3646 от 11.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2565/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Е. Д. М., чрез адв. И. Ю., срещу определение № 644 от 28.05.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 472/2024 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 36490 от 13.10.2023 г., постановено по гр. д. № 47115/2023 г. по описа на Софийски районен съд. С последното е върната искова молба с вх. № 236719/23.08.2023 г., подадена от Е. Д. М. срещу Софийски градски съд, на основание чл. 130 ГПК, като производството по делото е прекратено. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна и връщане на делото на първоинстанционния съд с указания за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа бланкетно наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като не поставя конкретен правен въпрос. Сочи, че независимо дали съдебното решение е влязло в сила и дали е налице процесуален ред за инстанционния му контрол, същото представлява волеизявление на държавен орган. Излага съображения, че за разлика от чл. 2 ЗОДОВ, в разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ не са предвидени никакви ограничения относно субекта на отговорността, нито за действията/бездействията, за които се търси тази отговорност. Жалбоподателят поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното определение. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил, че с исковата си молба ищецът не е изложил такива твърдения, които да обосновават съществено нарушение на норми от правото на Европейския съюз, а излага оплаквания относно законосъобразността на влязла в сила присъда, която е била проверена за нейната законосъобразност от последващ инстанционен контрол и е влязла в сила. Изложил е съображения, че в случая позоваването на нарушение на правото на ЕС е формално и цели злоупотреба с процесуални права, чрез използване на сравнително широкия обхват на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ, а липсата на конкретно посочване на съществено нарушение на правна норма на общностното право е въпрос, относим към допустимостта на иска. Преценил е, че твърденията за неправилност на съдебния акт, не съставляват надлежни фактически твърдения и обстоятелства за предявения иск за вреди от противоправно поведение на посочения държавен орган. Предвид изложеното по-горе и съобразявайки се с приетото в мотивите по т. 16 от ТР № 4/2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК и практика на ВКС в този смисъл, въззивният състав е намерил, че предявеният иск е недопустим, а даването на каквито и да е указания за поправяне на нередовности на исковата молба, не би могло да доведе до промяна на този извод. Възприел е като правилна преценката на първоинстанционния съд за приложение разпоредбата на чл. 130 ГПК, без преди това да дава указания на отстраняване на нередовности в молбата. В допълнение въззивният съд се е позовал на практика на ВКС и решения на СЕС, съгласно които: за да се ангажира отговорността на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция по реда на чл. 2в ЗОДОВ, следва да се твърди кое съществено нарушение на приложимото право на Съюза е допуснато и от кого; че ищецът индивидуализира предмета на иска, чрез правопораждащите юридически факти, петитум и страни, а основанието на иска, т. е. обстоятелствата на които се основава същият, обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно прав; че при търсене на обезщетение за причинени вреди от нарушение правото на ЕС, последните трябва да бъдат ясно посочени поотделно по вид и по размер, както и всяка вреда в резултат на чие поведение е и в какво се изразява деликтното поведение, каквито твърдения в случая липсват. При тези съображения въззивната инстанция е обобщила, че искът за вреди, причинени на ищеца в резултат на твърдения за допуснати от съдилищата нарушения на националното законодателство при администриране и разглеждане на посочените в исковата молба наказателни дела и при изпълнение на влязлата в сила осъдителна присъда, е недопустим. Обосновала е решаващ извод, че пороците на съдебните актове се отстраняват по реда на инстанционния контрол и веднъж влезли в сила, те не могат инцидентно да се проверяват, поради което в случая правилно е прието, че предявеният иск е недопустим и исковата молба е върната. Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, въззивният състав е намерил жалбата за неоснователна и е потвърдил обжалваното определение. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В процесния случай жалбоподателят изобщо не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, не е извършено позоваване на задължителната практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на които да противоречи разрешението на материалноправни и процесуалноправни въпроси, дадено с обжалваното определение. Жалбоподателят не е навел и съображения с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона, като се е задоволил да посочи бланкетно, че са налице предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване, което би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, без да формулира и уточни конкретен правен въпрос. По същество оплакванията на страната срещу определението на въззивната инстанция засягат само правилността на обжалвания акт и на практика представляват изложение на фактите, които според страната са релевантни за спора, както и доводи за необоснованост на постановеното определение. Следва да се посочи обаче, че визираното в жалбата (както и в приложеното към нея изложение) несъгласие с фактическите изводи на съда, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното определение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на акта и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби, респ. частните касационни жалби, по реда на чл. 288 от ГПК, съответно чл. 274, ал. 3 ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Не се констатира и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на определението поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. Жалбоподателят не мотивира това основание с конкретни доводи. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, респ. определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая жалбоподателят не сочи, а и обективно въззивното определение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,