Определение № 60507 от 17.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 865/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. В. Д., чрез адв. Х. К., против въззивно решение № 146/16.12.2020 г., постановено по възз.гр.д.№ 165/2020 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали, с което след отмяна на решение № 224/03.07.2020 г. по гр.д. № 1678/2019 г. на Районен съд – Кърджали, е отхвърлен предявения от касатора иск по чл.422 ГПК вр. с чл.240 ЗЗД за признаване на установено, че ответницата М. П. Б. му дължи сумата от 8 000 лв. ведно със законната лихва, по договор за заем от 19.06.2008 г. В касационната жалба са изложени доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение – касационни основания по чл.281, т. 3 ГПК. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускане на касационния контрол по въпросите: 1) допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по непредявен иск, респ. да промени правното основание на иска без да е сезиран; 2) длъжен ли е съдът да тълкува договора съгласно установените в чл.20 ЗЗД критерии; 3) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Касаторът сочи практика на състави на ВКС, на която според него въззивното решение противоречи. Ответната страна по жалбата – М. П. Б., представлявана от адв.Е. В., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол. Претендира присъждане на разноските за касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 19.06.2008 г. между ищеца К. Д. и ответницата М. Б. е бил сключен договор за заем за сумата 8 000 лв. Получаването на парите е удостоверено в собственоръчно написана и подписана от заемателката разписка, в която е посочено, че сумата ще се върне при поискване. На 07.10.2019 г. Д. отправил нотариална покана до ответницата за връщане на сумата 8 000 лв. в срок до 07.11.2019 г., която покана последната отказала да получи. За посочената сума в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, срещу която Б. е подала възражение. В хода на производството по предявения установителен иск за съществуване на вземането по заповедта за изпълнение, ответницата е направила възражение за недължимост поради изтекла 5-годишна погасителна давност. Обсъждайки събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, въззивният е посочил, че според чл.110 ЗЗД погасителната давност за вземания по договори за заем е петгодишна. Съгласно правилата по чл. 114, ал. 1 и 2 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а ако е уговорено, че то става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. С позоваване на установената съдебна практика по приложението на цитираните норми въззивният съд е приел, че задължение по договор, за който няма определен срок за изпълнение, става изискуемо след покана до длъжника и от този момент длъжникът се поставя в забава (чл. 84, ал. 2 ЗЗД), но поканата няма отношение към началния момент на срока на погасителната давност - съгласно чл. 114, ал. 2 ЗЗД давността тече от възникване на задължението. Различен извод за началото на давностния срок не може да бъде изведен и от разпоредбата на чл.240, ал.4 ЗЗД, която също има отношение към момента, от който длъжникът изпада в забава, но не и към началото на срока на давността за вземането. В случая, договорът за заем от 19.06.2008 г. няма определен срок (ден) за изпълнение – уговорено е, че заемателката ще върне заетата сума при поискване, т. е. след покана. При това положение, погасителният давностен срок е започнал да тече от деня, в който задължението е възникнало - 19.06.2008 г. и е изтекъл на 19.06.2013 г. Претенцията на ищеца е заведена няколко години след тази дата, поради което е погасена по давност. Ирелевантна в случая е датата на нотариалната покана за връщане на заетата сума, тъй като поканата поставя длъжника в забава, но няма отношение към началото на погасителната давност. В заключение е направен извод, че искът е неоснователен и следва да се отхвърли. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че предпоставки за селектиране на касационната жалба не са налице. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, поставени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби (вж. - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата, освен в изключенията по чл.280, ал.2, пр.1 и пр.2 ГПК. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание касационният контрол да не бъде допуснат. В случая, формулираните в изложението въпроси нямат претендираното от касатора значение. Не се установява вероятност въззивното решение да е недопустимо. Съдът се е произнесъл по въведения от ищеца предмет на спора – съобразно изложените в исковата молба обстоятелства за възникнало между страните заемно правоотношение за сумата 8 000 лв. и заявения петитум, с който се претендира установяване, че вземането в този размер съществува и се дължи връщане на заетата сума. Вторият въпрос в изложението е без връзка с решаващите мотиви на въззивната инстанция, както и с предмета на спора, очертан от изложеното в исковата молба и насрещните възражения на ответницата, поради което е изцяло ирелевантен. Нито от предмета на договора, нито от уговорките между страните би могло да се направи извод, че в случая се касае до договор за заем за послужване, поради което и съдът не се е произнасял по такъв въпрос. Третият въпрос в изложението е принципно значим по всяко дело, но също не обуславя селектирането на жалбата. Въззивният съд е съобразил процесуалните си задължения, че в мотивите на решението си следва да обсъди всички релевантни за спора обстоятелства, доводите и възраженията на страните, както и да прецени поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, като посочи на кои от тях дава вяра и защо, респ. кои не кредитира. Въззивното решение не противоречи, а съответства на приетите в практиката на ВКС правни разрешения, поради което не са налице предпоставки за допускането на касационния контрол. Ответната страна по жалбата е направила искане за разноски за касационната инстанция, което е основателно за сумата 900 лв., съгласно представения с молба от 17.05.2021 г. договор за правна защита и съдействие. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение