Определение № 1141 от 16.05.2023 г. на ВКС по д. № 4526/2022 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на И. С. и К. С. срещу въззивното решение на Окръжен съд Варна/ОС/ по гр.д. №658/22 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение са уважени предявените от А. К. и К. К. срещу касаторите искове по чл.79, вр. с чл.183 ЗЗД като всеки от ответниците е осъден да заплати на всеки от ищците половината от сумата 6219,51 лв., представляваща половината от дължимото обезщетение за неизпълнение на задълженията по сключените между страните предварителен договор от 8.06.20 г. и договор за покупко-продажба на недвижим имот, скл. с нот. акт №180/21.08.20 г. на Варненски нотариус, за предаване на описания в нот. акт недвижим имот, ведно с оборудването и обзавеждането в него и с всички трайно прикрепени елементи, налични към датата на подписване на предварителния договор и нот. акт. Обезщетението е в размер на стойността на липсващите в имота вещи, посочени по делото и изброени в диспозитива на решението, като до пълния размер от 6362,72 лв. и относно искането за солидарно осъждане на ответниците исковете са отхвърлени. На осн. чл.195, ал.1, вр. с чл.193 ЗЗД всеки от ищците е осъден да заплати на всеки от ответниците половината от сумата 369,78 лв., представляваща разходите, необходими за отстраняване на недостатъците в посоченото оборудване и обзавеждане на имота, като искането за солидарното осъждане на ответниците и по тези искове е отхвърлено. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, но е допустима само срещу въззивното решение по исковете с пр. осн. чл.79, вр. с чл.183 ЗЗД, с цена на иска, при претендираната срещу ответниците солидарно сума, над 5 000 лв.. По исковете с пр. осн. чл.195, ал.1,вр. с чл.193 ЗЗД въззивното решение е необжалваемо, поради цената на иска, която при претендираната срещу ответниците солидарно сума, е под 5 000 лв. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС – ППВС №7/65 г., ТР №1/2001 г. и цитираните решения по чл.290 ГПК по правните въпроси за задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона – чл.235 ГПК; за принципа на диспозитивното начало по чл.8 ГПК, в съчетание с този на служебното начало – чл.7 ГПК; за задължението на съда да обсъди исканията и възраженията на страните и да прецени събраните по делото доказателства при постановяване на решението си – чл.236, ал.2 ГПК. Изложените от касатора оплаквания за неправилност на първоинстанционното и въззивното решение, както и доводите му, свързани с фактически въпроси / относно липсващата отоплителна инсталация, липсващи врати и дограми, липсващи външни съоръжения, липсващи вещи в спомагателното помещение – лятна кухня/ не обосновават осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. В ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК е указано, че осн. по чл.280, ал.1 ГПК са различни от тези по чл.281,т.3 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания. Посочено е още, че на касационната инстанция като „съд по правото, а не по фактите“ е предоставено правото да селектира касационните жалби. Затова подробно изложените от касаторите оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на ОС по съществото на спора/ осн. по чл.281,т.3 ГПК/, не подлежат на разглеждане в производството по чл.288 ГПК. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че предмет на претенцията по чл.79, вр. с чл.183 ЗЗД е стойността на липсващите в имота вещи, които продавачът се е задължил да прехвърли на купувачите и с липсата на които се намалява годността на имота за обикновена употреба. От представените по делото доказателства безспорно се установява, че с предварителния договор, сключен на 08.06.2020 г., страните са се договорили имотът, предмет на договора да бъде предаден във вида, в който е огледан от купувачите, с всички трайно прикрепени елементи. В договора за покупко-продажба на имота, скл. с НА № 180/2020 г. е посочено, че сумата в размер на 130 000 лв., която купувачите се задължават да заплатят на продавачите, представлява стойност на оборудването и обзавеждането в имота, към деня на подписването на договора. След тълкуване на предварителния договор и окончателния договор за покупко- продажба на имота, във връзка с целта им въззивният съд е приел, че между страните е постигнато съгласие да се прехвърли собствеността върху всички вещи, инсталации и съоръжения, които са се намирали в имота и са свързани с неговото ползване за задоволяване на жилищни нужди. Предмет на договора е дворното място и къщата, включително подобренията и принадлежностите, намиращи се в къщата и двора - огради, спомагателни помещения, кладенец и др. Аргумент в тази насока е и това, че страните са договорили отделна продажна цена за тези вещи- 130 000 лв., изрично вписана в окончателния договор, която купувачите са поели задължение да заплатят на продавачите и реално са заплатили. Неоснователни, според ОС, са възраженията на ответниците, че липсващите вещи, сочени от ищците – врати и алуминиеви дограми в къщата и спомагателното помещение - не са били предмет на договорката за продажба срещу посочената в нотариалния акт цена, а начин за избягване на заплащане на нотариални и държавни такси. От представените доказателства, включително и от заключението на вещото лице се установява, че липсата на тези вещи намалява до пълна непригодност възможността за ползване на имота за жилищни нужди. Неоснователни са и възраженията за недействителност поради заобикаляне на закона на уговорката за заплащане на отделна продажна цена за намиращите се в имота обзавеждане и оборудване. За да е налице сочения порок, преследваната от страните цел, постигната чрез поредица от сделки следва да е забранена като резултат от закона. В случая договорката за прехвърляне на вещите в имота е за допустим от закона резултат, като целта й – спестяване на разходи и такси от страните, не опорочава волята им относно прехвърлянето. От показанията на всички разпитани пред първоинстонционния съд свидетели несъмнено се установява, че към момента на подписване на предварителния договор процесният имот е бил обитаем, обзаведен, с изградени ел. инсталации и отоплителна система, с радиатори в стаите и лири в санитарните помещения, мивки и батерии в санитарните помещения, плочки по стените, подови настилки в стаите и коридора. От заключението на вещото лице - СОТЕ се установява, че към момента на изготвяне на заключението, състоянието на имота изключва възможността той да се ползва по предназначение. Ответниците са били уведомени, че състоянието на имота към момента на предаването му във владението на купувачите- ищци съществено се отклонява от уговореното между страните. В тази връзка ОС не е кредитирал показанията на свидетелят Х. за постигната между страните договорка за демонтаж на част от намиращите се в имота вещи – врати, радиатори, бойлер, колектори, осветителни тела в градината, хидрофор, тъй като те противоречат на представените писмени доказателства – предварителен договор и НА № 180/2020 г. Тези показания не кореспондират с останалите събрани гласни и писмени доказателства и остават изолирани. Съществуващите между свидетеля и ответниците облигационни отношения по повод заплащане на извършени от свидетеля строителни и монтажни работи са неотносими към предмета на спора. Показанията на този свидетел се дискредитират и от заявеното, че между него и ищците са били водени разговори и постигнати договорки да му бъде заплатена част от договорената продажна цена за имота, по повод на довършване на сградата и оградата. Ирелевантно относно постигната договорка между страните е обстоятелството чия собственост е хидрофора, който се е намирал в имота. По тези съображения ОС е приел за напълно установено, че продавачите не са изпълнили точно и пълно задълженията си по договора за продажба. От доказателствата по делото се установява още, че ищците са изпълнили задълженията си да заплатят продажната цена изцяло и в срок, поради което искът им за заплащане на обезщетение за поправяне на вредите, настъпили в резултат на неточното изпълнение на договора от ответниците е основателен и доказан в размер на сумата от 12 439, 02 лв. или по 6 219, 51 лв. за всеки от ищците, в който размер исковете са уважени. При тези данни не е налице соченото от касаторите осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалването. Въззивният съд е изложил подробно свои фактически и правни изводи по съществото на спора по иска с пр. осн. чл.79, вр. с чл.183 ГПК/ според съвпадащата квалификация на двете инстанции/, след преценка на събраните доказателства и обсъждане на становищата, исканията и доводите на страните. Посочил е кои от спорните обстоятелства намира за установени и защо и какви правни изводи следват от установеното. Така въззивното решение не противоречи, а напротив съответства на практиката на ВКС – ТР №1/4.01.01 г., ТР №1/9.12.13 г., ППВС №7/65 г., р. по гр.д. №952/10 г. на ВКС, четвърто г.о., р. по т.д. №918/12 г. на първо т.о. на ВКС и др. Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о. в подлежащата на обжалване част и ВКС на РБ, трето г.о.