Определение № 12 от 09.01.2020 г. на ВКС по т. д. № 520/2019 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Енерго Про Продажби „ АД против определение № 2599/11.10.2018 г. по ч.гр.д.№ 2052 / 2018 г. на Варненски окръжен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на същата страна против определение № 8176/18.07.2018 г. по гр.д.№ 11312/ 2014 г. на Варненски районен съд, с което е оставена без разглеждане молбата на „Енерго - Про Продажби „ АД, основана на чл.97 ал.1 пр. първо ЗЗД – за посочване от съда на банкова сметка, по която молителят, осъден с влязло в сила решение по същото дело, да заплати доброволно присъдената в полза на ищеца – „ КНМ Груп „ ЕООД сума - като недопустима, поради липса на правен интерес. Според жалбоподателя произнасянето на Варненски окръжен съд е недопустимо, като последица от недопустимостта на произнасянето на Варненски районен съд, тъй като в охранителното по характер производство, каквото се явява това по искането, с правно основание чл. 97 ал.1 пр. първо ЗЗД / както е прието и в определение № 4/ 08.02. 2019 г. по ч.гр.д. № 656 / 2018 г. на Варненски апелативен съд, с което е отменено първоначално постановеното разпореждане № 7118/23.10.2018 г. по гр.д.№ 2052/2018 г. на Варненски окръжен съд, за връщане, като недопустима, на настоящата частна касационна жалба / са неприложими процесуалните предпоставки за допустимост на исковото производство, в частност абсолютната процесуална предпоставка „правен интерес„. Според жалбоподателя съдът винаги дължи произнасяне по молбата, преценявайки единствено нейната основателност или неоснователност, но не и нейната допустимост. Недопустимост на атакуваното определение се твърди и предвид обосноваването му с доводи по същество - за неоснователност на молбата на „ Енерго - Про Продажби „ АД, основана на чл. 97 ал.1 пр. първо ЗЗД - но спрямо контролиран инстанционно акт, несъдържащ произнасяне по същество, а единствено за недопустимост на молбата. В еавентуалност се поддържа неправилност на определение № 2599/11.10.2018 г. по ч.гр.д.№ 2052/2018 г. на Варненски окръжен съд, по аналогични съображения. Страната изхожда от съдържанието на чл. 539 ГПК, който, според нея, изрично и изчерпателно визира хипотезите на възможно прекратяване на охранително производство, между които не попада тази на липсващ правен интерес у молителя. Като е потвърдил отказ на съда да разгледа отправена до него молба за съдействие, въззивният съд, според жалбоподателя, съществено е нарушил разпоредбите на чл.537 – чл.539 ГПК, както и въведения с чл.2 ГПК принцип за дължимо от съда разглеждане и решаване на всяка подадена до него молба за защита и съдействие – в случая на имуществени права. В останалата си част частната жалба съдържа доводи за неправилност на извършената от въззивния съд преценка „ по същество”, доколкото не е отдадено значение на същественото за интереса на молителя обстоятелство, че с произнасянето на съда по молбата по чл.97 ал.1 ЗЗД се цели създаване на необходимата, затормозявана с недобросъвестното поведение на ищеца, яснота относно кредитора на задължението / предвид последващо осъдителното решение извършени разпореждания на „ КНМ Груп „ ЕООД с вземането /. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: С влязло в сила решение № 60/06.01.2015 г. по гр.д.№ 11312/ 2014 г. на Варненски районен съд / потвърдено с решение № 1227/03.07.2018 г. по гр.д.№1223/2018 г. на Варненски окръжен съд / „ Енерго-Про Продажби” АД е осъдено да заплати на „КНМ Груп „ ЕООД парична сума, на основание чл.55 ал.1 ЗЗД. Последващо на влизането в сила на осъдителното решение „ Енерго-Про Продажби„ АД е депозирало молба, с която, на основание чл.97 ал.1 пр. първо ЗЗД, претендира от съда да бъде посочена банкова сметка на кредитора, по която да заплати задължението си. Видно от твърденията на молителя и в настоящата частна касационна жалба, интереса на същия от подаването й е с оглед неяснота относно носителя на вземането, предвид междувременно разпореждане със същото от страна на „КНМ Груп „ЕООД, в полза на две различни трети лица / цесионери /. С определение № 8176 / 18.08.2018 г. по гр.д..№ 11312/ 2014 г. на Варненски районен съд, молбата е оставена без разглеждане като недопустима, поради липса на правен интерес. Последното е обосновано с факта, че такъв би съществувал при непредявен и разгледан, с постановено и влязло в сила осъдително решение иск – т.е. при интерес от напълно доброволно изпълнение на безспорно иначе задължение, както и предвид обстоятелството, че чл.97 ал.1 ЗЗД е неотносим към изпълнението на парични престации, съгласно пр.второ на разпоредбата. С тук атакуваното определение № 2599/11.10.2018 г.- по ч.гр.д.№ 2052/ 2018 г. Варненски окръжен съд е потвърдил определение № 8176 / 18.08.2018 г. по гр.д.№ 11312/ 2014 г. на Варненски районен съд, аналогично приемайки липса на правен интерес, но предвид обстоятелството, че по време на висящността на спора относно вземането ищецът - кредитор е посочил банкова сметка, по която да бъде изпълнено задължението, за която банкова сметка молителят – ответник в исковото производство – е бил надлежно известен. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК жалбоподателят формулира следните въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд да обсъди в рамките на охранителното производство всички наведени по делото възражения и твърдения на молителя, на основание чл.540 ГПК, препращащ съответно към правилата на исковото производство ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с цитирана съдебна практика, досежно задълженията на въззивния съд, съгласно чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК; 2/ Обсъждането на правния интерес на молителя в охранителното производство въпрос относим към допустимостта на молбата ли е или следва да е предмет на обсъждане при разглеждането й по същество ?; 3/ Приложими ли са съответно общите правила на исковия процес / чл.540 ГПК / при наличието на изрични разпоредби относно възможните процесуални действия на съда в рамките на охранителното производство / чл.537, чл.538 и чл.539 ГПК / ?; 4/ Допустимо ли е потвърждаването на акт, с който не се разглежда по същество отправено искане, с излагане на мотиви по отношение основателността на искането и след разглеждането му по същество от въззивен съд ? – въпроси 2,3, и 4 обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 5/ Обективно необходимо ли е да е ясен кредитора на паричното вземане, за да бъде то изпълнено ?; 6/ Поведението на кредитор, с което се поставя в двусмислие качеството му на такъв, представлява ли недаване на необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си ? Налице ли е забава на кредитора в този случай, по смисъла на чл.95 ЗЗД ? – въпросите обосновавани в идентична хипотеза – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на съдебна практика в отговор на същите. Паралелно се поддържа допускане на касационното обжалване ,поради недопустимост на въззивния акт – чл.280 ал.2 пр.второ ГПК, както и поради очевидната му неправилност, съгласно чл.280 ал.2 пр. трето ГПК, обоснована с идентични на тези за недопустимостта му съображения. Първият от въпросите е предпоставен от довода на жалбоподателя, че произнасяйки се въззивният съд е следвало да отчете интереса му от установяване кому принадлежи вземането, за заплащане на което е осъден с влязло в сила решение, предвид последващи последното действия на разпореждане със същото. В аспект на този му касационен довод за неправилност, формулирания въпрос няма характеристиката на правен, тъй като е напълно неотносим към предмета на молба по чл. 97 ал.1 ЗЗД. В производството по същата - едностранно, несъстезателно - съдът не дължи произнасяне досежно личността на кредитора, която следва да бъде еднозначно посочена от молителя и безспорна за същия, тъй като именно от поведението на конкретния кредитор / забавата му / е провокирана нуждата от исканото от съда съдействие. По аналогични съображения, а и тъй като въззивното определение не съдържа мотиви, в отговор на същите, не съставляват правни и формулираните 5 и 6 въпроси. Самият жалбоподател твърди, че това произнасяне – кой е носителя на вземането - е дължимо само при произнасяне по съществото на молбата, каквото не е извършено от първоинстанционния съд. В този смисъл, първия от формулираните въпроси е по начало евентуален, спрямо служебно дължимата от настоящата инстанция преценка за допустимост на въззивното определение, за която не е необходимо нито формулиране на изричен правен въпрос / каквото по същество е съдържанието на 2,3 и 4 въпроси /, нито обосноваване на допълнителен селективен критерий. По допустимостта на въззивния акт, настоящият състав намира следното: Молбата на „ Енерго-Про Продажби „ АД, с оглед посочените в същата обстоятелства – искано съдействие за изпълнение на п а р и ч н о задължение - е неотносима към основанието по чл. 97 ал.1 пр. първо ЗЗД, предвид пр. второ на същата разпоредба, която изключва от обхвата на дължимото от съда съдействие, с качеството на охранителен по съществото си акт, такова в изпълнение на парични задължения. Това именно съображение, макар неправилно отнасяйки го към преценката за конкретен правен интерес - достатъчен за който би било заявяване наличието на задължение към определен кредитор и неоснователен отказ на същия да приеме предложено му изпълнение - е изложил първоинстанционният съд. В този смисъл, страната е претендирала издаване на охранителен акт, неоснован на предвидена в закона възможност / правен ред /, спрямо която възможност / правен ред / и предпоставките за реализирането й да би била преценима основателността на молбата – с уважаване или отказ по същата. Произнасянето на въззивен съд, с аргументи по същество – за неоснователност на молба за издаване на охранителен акт, при инстанционен контрол на определение, ограничило се до преценка за допустимост на същата, предпоставя неправилност, с оглед липса на съответни на правния извод мотиви, но не и недопустимост на въззивното произнасяне. С оглед преждеизложеното, макар по различни от споделените от въззивния съд съображения, определението на първоинстанционния съд се явява допустимо и правилно, съответно и това на въззивния съд, тъй като не се касае за неоснователно преграждане на предвидено от законодателя, с такъв предмет, охранително производство. Дори да се приемат за обуславящи общия селективен критерий, макар и не в аспект на допустимостта на постановения въззивен акт,с оглед предходните съображения на настоящата инстанция, 2,3 и 4 въпроси не са обосновани с допълнителния селективен критерий по чл.280 ал. 1 т.3 ГПК във връзка със задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е посочена противоречива съдебна практика на касационна инстанция, досежно безспорно допустимата преценка на правния интерес и в охранителни по характер производства, но като предпоставяща диспозитив „без разглеждане „, вместо отхвърлителен по молбата / така напр. опр.№ 3 по ч.гр.д.№ 3403/2018 г..на І г.о. ВКС, отменило определение на въззивна инстанция, потвърдило преграждащо определение на районен съд, но поради неправилно приета липса на правен интерес, а не поради недопустимост на преценката му, с оставяне на молбата „без разглеждане”, на това основание /. Впрочем, с оглед едностранния, несъстезателен характер на охранителните производства и неформираща се сила на пресъдено нещо, оставянето на молбата „без разглеждане”, сиреч без конкретни последствия, е равностойно, вкл. относно приложимия инстанционен контрол, на постановен отказ по същата. В този смисъл, евентуалният довод на жалбоподателя, че макар да е преценим правния интерес, липсата му предпоставя произнасяне по същество по молбата, а не оставянето й „без разглеждане”, е напълно формален и споделянето му не би предпоставило различни правни последици. Установяване действителния кредитор, с оглед последващи осъдителното решение, с което е присъдено вземането, обстоятелства, не е в обхвата на дължимото от съда съдействие, по реда на чл.97 ал.1 пр. първо ЗЗД. Разпоредбата урежда изключително правомощие на съда да интервенира в частноправни отношения, поради което е недопустимо разширителното й тълкуване / така в опр. № 449 по ч.гр.д.№ 343/2011 г. на ІV г.о. на ВКС /. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение