Определение № 439 от 11.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2416/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 8814/22.06.2020 г. по регистъра на САС /Софийски апелативен съд/, подадена от К. Б. Д. чрез адвокат Н. И. против разпореждане № 31/13.03.2020 г. по ч. гр. дело № 6224/2019 г. на САС. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличието на правен интерес, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна поради следните съображения: С обжалваното пред настоящия състав на ВКС разпореждане е оставена без разглеждане частна касационна жалба на К. Б. Д. против определение № 224/24.01.2020 г. по т. д. № 6224/2019 г. на САС, с което е потвърдено разпореждане от 10.10.2019 г. по гр. дело № 4344/2018 г. на Софийски градски съд за връщане на касационна жалба на К. Д.. САС е мотивирал недопустимостта на частното производство с необжалваемостта на въззивното решение и произтичащата от това обстоятелство необжалваемост на определенията, постановени в същото производство - чл. 274, ал. 4 ГПК. Конкретно, съдът е посочил, че въззивното решение е било обжалвано от страната само в частта относно законната лихва, присъдена от датата на завеждането на исковата молба до окончателното изплащане на главницата, последната в размер на сумата 11000 лв. Определението е неправилно. Първоинстанционният съд е бил сезиран с обща искова молба, подадена от С. Х., В. И. и Р. Ф., с която на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД, ищците са поискали от съда да признае за установено, че К. Д. им дължи сумата 11000 лв., дадена от тях тримата в заем на ответницата, ведно със законната лихва върху главницата от датата на внасяне на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на задължението. С оглед на така формулирания петитум, неправилно апелативният съд е приел в мотивите си, че въззивното решение не подлежи на касационен контрол, а поради това и неправилно е приел, че определението, което е постановил по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК - определение № 224/24.01.2020 г. по т. д. № 6224/2019 г. на САС, не подлежи на касационен контрол. При предявен иск за парично вземане, ищецът има право и на законна лихва върху непогасеното от длъжника вземане за периода след завеждане на делото до окончателното плащане. Тя се дължи като законова последица от предявяването на иска за вземането. За да бъде присъдена законната лихва е достатъчно да бъде поискана от ищеца и не е нужно претенцията за заплащането й да се индивидуализира по начина, характерен за иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Поради това последната, макар и изчислима като стойност, няма самостоятелна цена. С оглед акцесорния характер на претенцията за законна лихва върху главницата, при касационно обжалване на въззивно решение само в тази му част /каквато е разглежданата хипотеза – обжалвано е въззивното решение в частта относно присъждане на законна лихва /, допустимостта на касационната жалба, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК е обусловена от цената на главния иск. Видно от книжата по делото, ищците претендират общо сумата от 11000 лв., т.е. искът е с цена над 5000 лева, поради което обжалваното определение № 224/24.01.2020 г. на Софийски апелативен съд подлежи на касационен контрол, съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК, вр. с чл. 280, ал. 3 ГПК. Предвид гореизложеното, подадената частна жалба е основателна и следва да бъде уважена, а обжалваното разпореждане за оставяне без разглеждане на частна касационна жалба вх. № 4286/09.03.2020 г., следва да бъде отменено като неправилно и делото следва да бъде върнато на САС за администриране на същата жалба. По изложените съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение