Определение № 94 от 15.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 922/2011 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против постановеното от Великотърновски апелативен съд решение № 160 / 10.06.2011 год. по т.д.№ 77 / 2011 год., в частта в която е отменено решение № 24 / 10.12.2010 год. по т.д.№ 38 / 2010 год. на Габровски окръжен съд и вместо това са отхвърлени предявените от касатора против [фирма] обективно кумулативно съединени искове, с правно основание чл.327 от ТЗ, за сумата от 19 143,06 евро и с правно основание чл.86 от ЗЗД, за сумата от 5 590,18 евро, предвид признато за основателно възражение по чл.195 от ЗЗД, за отбив от цената, поради продажба на вещ с недостатъци, както и в частта, в която претенцията за мораторна лихва върху присъдената главница не е уважена за част от претендирания период. К. сочи неправилност на въззивното решение поради постановяване в противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК навежда доводи за мотивиране основания за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Ответната страна оспорва наличието на основания за допускане касационното обжалване. Счита, че сочените във връзка с приложението на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК решения не обуславят извод за произнасяне на въззивния съд в противоречие със задължителна съдебна практика, тъй като не съставляват такава / ТР № 137 от 17.11.1955 год. по ч.гр.д. № 126 / 55 год. на ОСГК, както и приложените арбитражни решения / или са неотносими към материално – правни въпроси, обусловили решаващите изводи на съда. Относно основанието на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК намира, че липсва ясна и точна формулировка на материално-правен или процесуално - правен въпрос, обусловил решаващите изводи на съда. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение констатира, че жалбата е подадена от легитимирана да обжалва страна, в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и насочена срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да уважи възражението на ответника [фирма], на основание чл.195 ЗЗД, за отбив от продажната цена, обусловило частичното отхвърляне на исковете по чл.327 ТЗ и чл.86 от ЗЗД, въззивният съд е приел доказано наличието на недостатъци на продадената вещ - система за преформи, модел Huski PET ,състояща се от модули и подсистеми,предадени в разглобено състояние, както и доказано незабавно уведомяване на продавача за недостатъците и установен размер на вложените от купувача средства по осигуряване на липсващи и годни части на продадените машини, с които разходи се съизмерява отбива. За установяване наличието на недостатъци съдът е кредитирал показания на свидетел на ответника, ценейки ги ведно със заключение на съдебно - техническа експертиза относно индивидуализацията и предназначението на действително закупувани от ответника резервни части. Съдът е обосновал извод, че с оглед необходимо за преглед на вещта време, макар недоказано с конкретна продължителност за монтиране на системата в цялост, при поетапно проявление на недостатъците, предпоставящо и поетапно отстраняване, купувачът е уведомил незабавно продавача за установените недостатъци, като в тази връзка е ценил представената на хартиен носител електронна кореспонденция между страните и показанията на свидетел на ищеца - негов служител. Осчетоводяването на фактура № 15 / 19.03.2008 год. от ответника, съдът е коментирал единствено като негодно доказателство досежно установяване момента на изпадане ответника - купувач в забава, относно заплащането на дължимия остатък от продажната цена, поради което и присъдил обезщетение за забава, съизмеримо с лихвата върху присъдената главница, считано от връчване на нотариална покана от 07.04.2009 година. Съгласно ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК, основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК предпоставя правен въпрос,от значение изхода на делото ,обусловил решаващите изводи на съда, да се явява разрешен в противоречие със задължителна съдебна практика, обхвата на която е посочен в т.2 от Тълкувателното решение. Основанието за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно т.4 на ТР предпоставя правния въпрос, обуславящ изхода на конкретното дело, да допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване тълкуването, с оглед изменения в законодателството и обществените условия / точно прилагане на закона / и за създаване съдебна практика по прилагане на непълна, неясна или противоречива правна норма или осъвременяване на така създадена практика, с оглед промяна в законодателството и обществените условия. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК вр. с ТР № 1 / 2010 год. на ОСГТК на ВКС / т.1 / следва да бъде обусловен от правни аргументи на съда, относно приложението на закона и съобразяване с практиката, а не да следва от възприетата конкретна фактическа обстановка, т.е. да не е относим към проверка правилността на решението, с оглед възприемане и съобразяване от съда релевантните за спора факти, въз основа на законосъобразно извършени съдопроизводствени действия. Като последица на тази му характеристика, правният въпрос следва да предпоставя еднозначен отговор. При това следва да бъде ясно и точно формулиран. На тези изисквания изложението по основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не отговаря. К. - в т.1.1,1.2 и 1.3 от изложението - изобщо не е формулирал материално-правен или процесуално - правен въпрос, отговорът на който се явява в противоречие със задължителна съдебна практика .Анализирайки неправилността на решението, сочи постановяването на резултат ,противоречащ на този в приложените съдебни решения. Дори да би бил формулиран релевантен правен въпрос, в допълнение към преценката на селективния критерий за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК би било съобразимо и следното: Точки 1.1 и 1.2 от изложението са по същество относими към акцесорната претенция за обезщетение за забава и извода на съда, че купувачът е изпаднал в такава след покана, а не от предаването на вещта. К., излагайки съображения относно неправилността на извода на съда, с оглед нормата на чл. 327 ал.1 ТЗ, е посочил несъобразено от съда ТР № 137 / 1955 год. по ч.гр.д.№ 126 / 1955 год. на ВС ,постановено по реда на чл.52 ал.1 от ЗУС / отм./ и не съставляващо задължителна съдебна практика, по смисъла на т.2 от ТР № 1 / 2010 год. на ОСГТК. Решение № 42 / 2010 год. по т.д.№ 593 / 2009 год. на ІІ т.о. на ТК на ВКС, макар съставляващо задължителна за въззивния съд практика, като постановено по чл.290 ГПК, е неотносимо към правните изводи на съда относно момента на изпадане в забава на ответника - купувач,тъй като в същото е разрешен въпрос относно ползването на счетоводните записвания като признание на длъжника за съществуването на задължението. Наличието на забава и периода й са обусловени от конкретни фактически обстоятелства, извън признатата с решението доказателствена сила на счетоводните записвания. Решение № 1115 / 09.08.1962 год. по гр.д.№ 892 / 62 год. на І г.о. на ВС, І г.о., е по същество казуална съдебна практика, приложима в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, но при разрешен противоречиво идентичен правен въпрос, какъвто както се посочи касаторът не е формулирал изобщо. Дори да би се приело, че такъв съставлява „ преклудиране правото на купувача да възрази за недостатъци, след като не е възразил при приемането на вещта, макар да е могъл да извърши съответната проверка „, то не се касае за противоречие между въззивното и противопоставеното съдебно решение. Въззивният съд е изключил възможността за проверка към момента на предаването на вещта, с оглед предаването й в разглобено състояние и необходим период за монтиране и въвеждане в експлоатация, а не е обосновал извод, че независимо от възможността за проверка и неизвършването й, правото на купувача да възрази за недостатъци не се явява преклудирано. Изложението по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК сочи формулировка на няколко въпроса, чието разглеждане касаторът твърди в принос към точното прилагане на закона и развитието на правото: 1 / съществува ли период от време, след изтичането на който не може да се приеме, че уведомяването за недостатъци е незабавно, по смисъла на чл.194 ал.1 ЗЗД; 2/ до кого следва да бъде отправено уведомлението за недостатъци по чл.194 ал.1 ЗЗД, за да се приеме, че е валидно направено и 3/ длъжен ли е купувачът да осигури възможност на продавача да участва в проверката за качество на доставената стока, след като го уведоми за недостатъците. Дадените от въззивния съд разрешения на тези въпроси са обусловени от възприемането на конкретната фактическа обстановка, а не от правни аргументи във връзка с приложението на конкретна правна норма, която и за нуждите на соченото касационно основание следва да предпоставя тълкуване / неясна, противоречива / или прилагане закона по аналогия / непълна правна норма /. Не се касае за въпроси, на които би могло да се отговори еднозначно и извън конкретните факти по спора. Така обстоятелства, обективно препятствуващи достигането на уведомлението до адресата ,е пример за невъзможност в определянето на общ приложим времеви период, спрямо узнаването на недостатъка, при неспазването на който да би се приело неизпълнение на задължението за незабавно уведомяване. От значение по всеки конкретен спор е не лицето, чрез което се предава уведомлението, а достигането му до продавача, в който смисъл предмет отново на правилността на решението е извършената от въззивния съд преценка. Необходимостта от достъп на продавача до вещта ,с оглед констатиране на сочения недостатък, не се изключва от съдебната практика и неспазването му се явява относимо към недоказаност наличието на недостатъци, отново обуславящо проверка на правилността на изводите на съда, при това въз основа на всички събрани и относими към този факт доказателства. Приложената арбитражна практика не съставлява съдебна практика, по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.2 от ТР 1 / 2010 година. Последните два въпроса от изложението са относими към правилността на съдопроизводствените действия на съда във връзка с оспорването на електронни изявления, материализирани на хартиен носител, съобразени като доказателство за уведомяването за недостатъци и цененето на свидетелски показания, с оглед нормата на чл. 172 от ГПК. Формулираните процесуално – правни въпроси не са относими към неточно възприемано от съда съдържание на съответна процесуално - правна норма, нито е обоснована необходимост от тълкуване на такава конкретна процесуална правна норма, поради което не обуславят допустимост на касационната жалба съгласно допълнителния селективен критерий оп чл.280 ал.1 т.3 ГПК. В., въпросите са и некоректно поставени: кореспонденцията, разменяна между страните по електронен път - e – mail съобщения - съставлява електронно изявление, респ. електронен документ, ползващ се и без електронен подпис с доказателствена сила по смисъла на чл.184 ГПК вр. с Закон за електронния документ и електронния подпис. Авторството на такова изявление не е установимо само при наличие на електронен подпис.Затова въпрос – „ установимо ли е авторство на документ без електронен подпис и доказателствената сила на електронен документ без електронен подпис „ – намира непротиворечив отговор пряко в ЗЕДЕП вр. чл.184 ГПК. Възможността да кредитира едни свидетелски показания за сметка на други е право на съда и правилността на тази му преценка е ирелевантна за обосноваване допустимост на касационното обжалване. К. не е формулирал процесуално – правен въпрос ,относим към свидетелските показания като доказателствено средство, по който въззивният съд, извън правилността на преценката си за достоверността, обективността и относимостта на показанията, да е приложил неправилно законов критерий при допускането и събирането им, като резултат от неточно тълкуване на закона. С оглед гореизложеното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение