Определение № 101 от 02.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1000/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата З. Р. И. от [населено място], [община] чрез Адвокатско дружество „Ч., П. и И.“, представлявано от адв. С. С. Ч., срещу решение № 267 от 28.01.2020г. по в. гр. дело № 5068/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав в частта, с която е потвърдено решение № 4629 от 10.07.2018г. по гр. дело № 16058/2015г. на Софийски градски съд, I ГО, 13 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от З. Р. И. срещу „ЗД „Бул инс““ АД иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над присъдения размер 40 000 лв. до претендираната сума - обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на М. И. Ц., настъпила при пътно-транспортно произшествие /ПТП/ на 06.06.2015г., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното плащане.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока? – противоречие с решение № 15/30.01.2015г. по гр. д. № 4604/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о.

2. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве? – противоречие с решение № 149/02.05.2011г. по гр. д. № 574/2010г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 121/09.07.2012г. по т. д. № 60/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. и ППВС № 4/23.12.1968г.

3. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочи и тяхното значение при конкретно установените по делото факти? – противоречие на решение по гр. д. № 3923/2017г. на ВКС.

4. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? – противоречие на решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о.

5. Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време? – противоречие на решение № 214/18 от 08.01.2019г. по гр. д. № 3921/2017г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 8/05.06.2019г. по т. д. № 3014/2017г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 61/27.04.2018г. по т. д. № 71/2017г. на ВКС, ТК, решение № 1572/04.07.2017г. по гр. д. № 1773/2017г. на САС, 7 състав.

6. Какви са предпоставките за допускане на доказателства пред въззивната инстанция по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК? – противоречие с решение № 72/09.07.2012г. по т. д. № 398/2011г. на ВКС, ТК, 2 т. о.

7. За да е налице съпричиняване, следва ли да е установен конкретен принос на пострадалия или е достатъчно да има само индиции за поставяне в риск? Какви са предпоставките за приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД? Чия е доказателствената тежест да установи дали пострадалият е знаел, че водачът е неправоспособен? – противоречие с решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 151/12.11.2010г. по т. д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 169/02.10.2013г. по т. д. № 1643/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 16/04.022.2014г. по т. д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 92/24.07.2013г. по т. д. № 540/2012г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 98/24.06.2013г. по т. д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, II т. о.

8. Следва ли съпричиняването на вредоносния резултат да бъде доказано със съответните доказателствени средства в гражданското производство? – противоречие с решение № 43/16.04.2009г. по т. д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т. о.

Ответникът „ЗД „Бул инс““ АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Ал. И. оспорва касационната жалба, поддържа становище за липса на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване и релевира доводи за правилност на решението. Подробни съображения излага в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на касатора и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За да направи извод за частична основателност на предявения иск, въззивният съд след обсъждане на събраните по делото доказателства и установяване на фактическата обстановка се е аргументирал с наличието на предпоставките на чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./: валидно сключена при ответното застрахователно дружество застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за автомобила, с чието участие е настъпило застрахователното събитие; противоправно деяние - настъпило ПТП по вина на Н. П. В., управлявала автомобила, за който е сключена задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите; в резултат на процесното ПТП Н. В. е причинила по непредпазливост смърт на М. И. Ц.; неимуществени вреди, причинени на ищцата в резултат на смъртта на М. Ц.; причинно-следствена връзка между процесното ПТП и причинените вреди на ищцата.

Във връзка с релевираните от ответника в срока за отговор на исковата молба възражения за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия поради пътуване в автомобила без поставен предпазен колан и предоставяне на автомобила за управление на неправоспособен водач, въззивният съд въз основа на протокола за оглед на ПТП, заключенията на авто-техническата експертиза АТЕ/, съдебно-медицинска експертиза /СМЕ/ и комплексната СМЕ и АТЕ, поясненията на вещото лице съдебен лекар доц. д-р М. Г. в съдебно заседание на 30.11.2017г. и показанията на свидетелката Н. В., е установил механизма на настъпилото ПТП и е приел, че получените при ПТП счупване на всички десни ребра с деформация на гръдния кош и разкъсване на десния бял дроб по задната повърхност с контузия на десния бял дроб и излив на кръв в дясната гръдна половина отговарят на удар от падане върху терена и последващо притискане на тялото на пострадалия в дясната му гръдна половина от преобърнатия автомобил; тялото на пострадалия е попаднало под автомобила, тъй като М. Ц. е изпаднал от автомобила поради това, че не е бил с поставен предпазен колан, въпреки, че автомобилът е бил оборудван с предпазни колани; ако пострадалият е бил с поставен колан, е било възможно да не изпадне от купето, да не бъде притиснат от преобърналия се автомобил и е могъл да получи травми, но не с фатален изход. С оглед установената фактическа обстановка и механизъм на настъпилото ПТП въззивната инстанция е направила извод за доказаност на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат поради неизползване на предпазен колан от пострадалия. Смъртта на пострадалия е причинена и поради това, че същият не е бил с поставен предпазен колан, с оглед намаляване на риска от увреждане чрез ограничаване на подвижността на тялото, с какъвто е бил комплектован по техническа спецификация автомобилът, в който е бил пътник. Съдът е съобразил и обстоятелството, че въпреки преобръщането на автомобила и високата скорост на управление водачът и другият пътник са запазили живота си. Посочил е, че липсват данни и ищцата не е провела доказване автомобилът да е бил технически неизправен към момента на настъпване на ПТП – да са били повредени обезопасителните колани или елементи от тяхното закрепване.

Въззивният съд е приел за доказано и възражението за съпричиняване, изразяващо се в поемане на риск при пътуването в МПС с неправоспособен водач - проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, който при полагане на нормална дължима грижа е могъл да узнае, че момичето, на което предоставя управлението на автомобила, не притежава необходимата правоспособност /аргумент от т. 7 на Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. д. № 1/2014г. на ОСТК на ВКС/. Установил е, че пострадалият е предоставил автомобила на Н. В. за управление без да се заинтересува дали същата има свидетелство за правоуправление.

При определянето на конкретния размер съпричиняване съдебният състав е извършил съпоставка на поведението на участниците в ПТП с оглед установяване на реалния им конкретен принос за вредоносния резултат. Приел е, че въпреки, че Н. В. е управлявала с превишена скорост автомобила и е призната за виновна със задължителен за гражданския съд съдебен акт за причиняването на ПТП, приносът на пострадалия за собственото му увреждане надхвърля този на водача на автомобила, тъй като е предоставил автомобила на неправоспособен водач и не е използвал предпазен колан. Травмата, довела до леталния изход, не би настъпила, ако пострадалият беше използвал обезопасителен колан и ПТП не би настъпило, ако водачът на автомобила, на който пострадалият е предоставил управлението, е могъл да го управлява и да има адекватни реакции с кормилната и спирачна уредба на автомобила при създалата се пътна ситуация. Поради това, че поведението на пострадалия има в много по-голяма степен отношение към тежестта на вредоносния резултат въззивният съд е определил съпричиняване от страна на пострадалия М. Ц. в размер 60%.

За да направи извод за активна легитимация на ищцата да претендира обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, въззивната инстанция въз основа на показанията на свидетелите С., Ц. и Параликова е установила, че ищцата и починалият са били във фактическо съжителство на съпружески начала за период от около една година, двамата очаквали дете, между тях съществували добри отношения, живеели щастливо и към момента на смъртта на М. Ц. ищцата е била бременна в четвъртия месец. С влязло в сила решение на 13.04.2016г. по гр. д. № 948/2016г. на СОС е признато за установено, че биологичен баща на детето М. З. И. е пострадалият при процесното ПТП М. И. Ц..

За да определи обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ в размер 100 000 лв., въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелите С. и Параликова и заключението на съдебно–психологическата експертиза и е приел, че ищцата не е преживяла „остра стресова реакция“, доколкото с термина се обозначава относително краткотрайно състояние, а в случая се касае за продължително във времето психично страдание; в психологичен план вследствие на загубата на съжителя й при ПТП на 06.06.2015г. тя е имала негативни преживявания, довели до дистрес и обусловили психотравмено преживяване, което и понастоящем не е напълно преработено; към периода на инцидента са били налице интензивни емоции на скръб, чувство за невъзвратима загуба, ужас и шок, а след това - продължило около пет-шест месеца с флуктуиращ ход реактивно депресивно състояние с към средна степен на изразеност, характеризиращо се с преживелищни /потиснатост, плачливост, лабилност на емоцията, песимистични интерпретации/ и вегетативни /трудно заспиване, липса на енергия/ симптоми; понастоящем е преминала през нормалните фази на реакция на скърбене, но персистират преживявания от спектъра на тъгата; каузалната връзка между стресогенното събитие и предизвиканата депресивна реакция е подкрепена, както по времеви критерий /непосредствено последване/, така и по съдържание /клинична картина на реактивна депресивност/. Съдебният състав е взел предвид възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и ищцата, обстоятелството, че съжителството между двамата е продължило една година, както и обстоятелствата, при които е настъпил вредоносният резултат. Отчел е интензитета и продължителността на търпените от ищцата след смъртта на партньора й в млада възраст страдания, обусловили психотравмено преживяване, като първоначалните интензивни емоции са преминали към депресивно състояние за около шест месеца, трайната скръб, както и че след смъртта на спътника в живота й тя е останала да се грижи сама за детето, родено от съвместното им съжителство. Въззивната инстанция е съобразила, че по делото не е установено съдържание на връзката, надхвърлящо обичайното съдържание между лица, съжителствали на съпружески начала за период от около година и е взела предвид, че ищцата има по-интензивни преживявания от фаталната загуба поради това, че има дете от пострадалия. Относно свидетелските показания е изложила съображения, че свидетелите разказват за отношенията между ищцата и пострадалия, които определят като „добри“, без да възпроизвеждат конкретни факти за съдържанието на тези отношения, като не е достатъчно да се посочи, че не е имало неразбирателство и пререкания между двамата. Въз основа на цялостна оценка на всички релевантни към размера на претендираното обезщетение обстоятелства, преценени в тяхната конкретика откъм значимостта им за размера на вредите, въззивната инстанция е заключила, че обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди в резултат на смъртта на М. Ц. е в размер 100 000 лв.

С оглед приетия размер на съпричиняване 60% съдебният състав е направил извод, че дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ е в размер 40 000 лв.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора процесуалноправни и материалноправни въпроси от изложението към касационната жалба са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора, включени са в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въззивният съд не е процедирал и не се е произнесъл в нарушение на константната практика на ВКС.

Първият процесуалноправен въпрос се отнася до правомощията на въззивния съд за обсъждане на доказателствата, възраженията и доводите на страните. Този въпрос не е разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора решение, както и в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В мотивите на въззивното решение трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи във връзка с достоверността на тези доказателства, на тези доводи трябва да бъде даден обоснован отговор. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по своевременно заявените възражения и доводи на ответника е съществено нарушение на процесуалните правила, което води до неправилност на въззивното решение и е основание за неговата отмяна.

В настоящия случай касаторът /въззивник в производството пред Софийски апелативен съд/ е направил оплакване за неправилност на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част поради неправилно приложение на чл. 52 и чл. 51 ЗЗД. С оглед направените оплаквания и правомощията си по чл. 269 ГПК въззивната инстанция е обсъдила събраните по делото в двете съдебни производства относими и допустими доказателства в тяхната съвкупност, въз основа на тях е установила фактическата обстановка по отношение на претърпените неимуществени вреди, механизма на процесното ПТП и съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия, към която е приложила относимите материалноправни норми. Фактът, че касаторът не е съгласен с направените от съда въз основа на извършената преценка на доказателства фактически и правни изводи, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт.

Посочените от касатора в т. 2 - т. 5 от изложението правни въпроси се отнасят до приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увредените и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, относими към определяне на критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинени на ищеца /настоящ касатор/ неимуществени вреди, в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съобразил се е със степента, интензитета и продължителността на търпените от ищцата след смъртта на М. Ц. болки и страдания, момента на настъпване на процесното ПТП, възрастта на ищцата и пострадалия, отчел е обичайното съдържание на връзката между лица, съжителствали на съпружески начала за период от около година, взел е предвид по-интензивните преживявания на ищцата от фаталната загуба поради това, че има дете от пострадалия. Всички релевантни факти и обстоятелства са преценени и съобразени в тяхната съвкупност в съответствие с константната съдебна практика. Цитираната от касатора съдебна практика не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като обезщетението за неимуществени вреди и неговият размер зависят от конкретните факти, които са различни за всеки отделен случай.

Съгласно константната практиката на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009г. по т. дело № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. дело № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 59/29.04.2011г. по т. дело № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. дело № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. дело № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. дело № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. дело № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.

Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 266 КЗ /отм./ и § 27 ПЗР на КЗ /отм./ и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016г. по т. д. № 2056/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В константната практика на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с чл. 266 КЗ /отм/, респ. § 27 ПЗР КЗ /отм./. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 266 КЗ /отм./ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което е настъпила смъртта на Миросрлав Ц. и са причинени процесните неимуществени вреди на ищцата, е настъпило на 06.06.2015г., отчел е установените по дeлото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер 100 000 лв., въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС.

Въпросът по т. 6 от изложението се отнася до приложението на чл. 266 ГПК и същият не е решен в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която при новото разглеждане на делото във въззивната инстанция се прилага разпоредбата на чл. 266 ГПК: 1/ допускат се доказателства за новооткрити или нововъзникнали обстоятелства или новооткрити и новосъздадени доказателства: нововъзникнали факти и доказателства след приключване на съдебното дирене при първото въззивно разглеждане; новооткрити факти и доказателства, които са съществували до приключване на съдебното дирене при първото въззивно обжалване, но по обективни причини не са посочени пред въззивния съд; 2/ допускат се и доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. При постановяване на определението по доказателствените искания за двама свидетели, заявени във въззивното производство, въззивният съд в съответствие с константната съдебна практика е извършил преценка на тяхната относимост, необходимост и допустимост съгласно изискванията на чл. 266, ал. 3 във връзка с чл. 159, ал. 2 ГПК.

Посочените от касатора в т. 7 и т. 8 от изложението процесуалноправни въпроси са свързани с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия. При произнасяне по тези въпроси въззивният съд не се отклонил от формираната по тях трайноустановена практика на ВКС, обективирана в множество решения на ВКС /решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 151/12.11.2012г. по т. д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 154/31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 166/01.10.2013г. по т. д. № 60/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 169/02.10.2013г. по т. д. № 1643/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 171/10.10.2013г. по т. д. № 629/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 27/15.04.2015г. по т. д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 97/29.06.2016г. по т. д. № 1084/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 71/14.07.2016г. по т. д. № 1241/2015г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 117/29.07.2016г. по т. д. № 3806/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 84/15.08.2016г. по т. д. № 1308/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 144/27.12.2016г. по т. д. № 1000/2015г. на ВКС, ІІ т. о., цитираните от касатора и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК/. В посочената практика на ВКС е прието, че с разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е предвидена възможност за намаляване на дължимото обезщетение за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, когато пострадалият е допринесъл за увреждането, като приложението на това правило е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, т. е. когато е налице причинна връзка между негови действия или бездействия и вредоносния резултат. Принос за настъпване на увреждането ще е налице във всички случаи, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпване на вредите, или е допринесло за механизма на увреждането. Във всички случаи обаче приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин от страната, която е направила възражение за съпричиняване. При релевирано възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия поради пътуването му в автомобила без поставен предпазен колан намаляването на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан.

В съответствие с константната практика на ВКС въззивният съд е извършил съвкупна преценка на събраните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че поведението на пострадалия е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Въз основа на заключенията на АТЕ и комплексната АТЕ и СМЕ и свидетелските показания съдебният състав е установил механизма на настъпване на процесното ПТП и е приел, че ПТП не би настъпило, ако пострадалият беше проявил грижа и беше се заинтересувал дали Н. В. притежава свидетелство за управление, ако водачът на автомобила, на който пострадалият е предоставил управлението, е могъл да го управлява и да има адекватни реакции с кормилната и спирачна уредба на автомобила при създалата се пътна ситуация, и леталният изход не би настъпил, ако пострадалият беше използвал обезопасителен колан. Съгласно чл. 102 ЗДвП, предл. последно /в действащата към процесното ПТП редакция – 06.06.2015г./ на водача, собственика или упълномощения ползвател на моторно превозно средство се забранява да предоставя моторното превозно средство на неправоспособен водач. Правоспособността за управляване на МПС не се презумира, а се удостоверява със свидетелство за управление за съответната категория МПС, поради което пострадалият е бил длъжен да прояви дължимата грижа дали Н. В. е правоспособен водач, т. е. дали притежава свидетелство за управление. Изявлението на свидетелката В. пред починалия М. Ц., че може да кара, нито се отъждествява с удостоверяване на правоспособност за управление на МПС, респ. с притежаване на свидетелство за управление, нито освобождава пострадалия от полагане на дължимата грижа и от забраната по чл. 102, предл. последно ЗДвП /редакция към датата на процесното ПТП/.

Направените от въззивния съд изводи съответстват на изложените съображения в т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. д. № 1/2014г. на ОСТК на ВКС – извършена е преценка, че поведението на пострадалия е рисково; с предоставянето на автомобила за управление на непълнолетно лице без свидетелство за управление и пътуване без поставен предпазен колан е поет предвидим риск, което поведение съставлява обективен принос в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното ПТП. Съгласно константната практика на ВКС съдебният състав при определяне на размера на съпричиняването е извършил съпоставка на поведението на участниците в ПТП с оглед установяване на реалния им конкретен принос за вредоносния резултат и въз основа на конкретните данни е определил 60% принос на пострадалия М. Ц., поради което е намалил на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД определеното обезщетение от 100 000 лв. на 40 000 лв. Различният изход на делата в посочените съдебни актове е обоснован от различната фактическа обстановка, установена с конкретните доказателства по всяко дело. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не е осъществена поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по посочените в т. 7 и т. 8 от изложението към касационната жалба правни въпроси.

Предвид липсата на твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение