Определение № 2666 от 21.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1356/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Софийски градски съд, подадена чрез процесуален представител съдебен помощник И. Б. против решение № 577/01.12.2025г. постановено по в.гр.д. № 454/2025г. по описа на Окръжен съд – София. С обжалваното въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение № 97/18.03.2025г. постановено по гр.д. № 533/2024г. по описа на Районен съд – Костинброд, в частта, с която на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД Софийски градски съд е осъден да заплати на Д. Е. М. с ЕГН [ЕГН] сумата от 5250 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образуваното на 09.01.2020г. въззивно гражданско дело № 347/2020г. по описа на СГС, по което е проведено единствено съдебно заседание на 13.05.2021г. и към момента на подаване на исковата молба – 07.05.2024г. не е постановен съдебен акт по същество, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 07.05.2024г. до окончателното плащане. В частта, с която искът за солидарно осъждане на Софийски районен съд е отхвърлен, с въззивното решение е обявено, че първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде отхвърлена. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че отговорността по чл. 2б от ЗОДОВ не е солидарна и че не следва да изследва приносът на всяка инстанция, въпреки че производството пред двете инстанции е продължило приблизително еднакво дълго. Ако беше приел, че отговорността е солидарна и че следва да се анализира общият принос в забавата, то изходът на делото би бил друг, като искът срещу СГС би бил уважен само частично. Така, съдът не е оценил общата продължителност на делото и споделения характер на нарушението, като е уважил иска за обезщетение в пълния предявен размер, но само спрямо въззивната инстанция; не е изследвал характера на делото; фактическата и правната му сложност; причината за липса на движение в определени моменти, както и стандарта на ЕСПЧ за „разумен срок“. Поддържа също, че определеното обезщетение е прекомерно с оглед реално настъпилите вреди и всички обстоятелства по делото. В отговор на касационната жалба на касационната жалба ответникът по касация Д. Е. М., чрез процесуален представител адв. К. А. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдържащо се в касационната жалба, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд, включително и препращайки към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 от ГПК, приел за установени следните факти: Д. Е. М. предявил пред СРС искова молба срещу „Максима България“ ЕООД и искове с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ на 21.01.2016г., по която е образувано гр.д. № 2977/2016г. по описа на СРС. По това дело е постановено решение от 22.10.2019г., с което исковете са били уважени. Решението е обжалвано от ответника с въззивна жалба подадена на 04.12.2019г., по която е образувано в.гр.д. № 347/2020г. по описа на СГС. По това дело е проведено единствено съдебно заседание на 13.05.2021г., на което делото било обявено за решаване. Към момента на предявяване на исковата молба по настоящото дело – 07.05.2024г. по въззивното дело не е постановено решение. От доказателствата по делото въззивният съд приел за установено, че общата продължителност на делото е над осем години и осем месеца. Пред СРС производството е продължило от 21.01.2016г., когато е подадена исковата молба, до 22.10.2019г., когато е постановено решението, който период включва и спиране на производството по делото. А пред СГС производството е продължило от 09.01.2020г., когато въззивната жалба и делото са постъпили в този съд, до 30.09.2024г., когато е постановено решението, като периодът включва произнасяне с разпореждане за насрочване от 05.06.2020г., провеждане на едно съдебно заседание на 13.05.2021г., в което е даден ход на устните състезания и делото е обявено за решаване. Решението е постановено на 30.09.2024г., като пред въззивния съд не са събирани доказателства. При тези факти, въззивният съд извел правни изводи, че са налице елементите от фактическия състав, обуславящ отговорността на ответника – въззивник, тъй като общата продължителност на делото е прекомерна и е налице нарушаване правото на ищеца като участник в правен спор да получи произнасяне в разумен срок при отчитане на обстоятелствата, че делото не разкрива фактическа и правна сложност и не са налице действия на ищеца, които да са допринесли за продължителността на производството. Приел за неоправдани забавяния над 6 месеца при произнасяне по същество, забавяния над 3 месеца при текущи произнасяния и насрочване на открити съдебни заседания за разглеждане на делото за период над 4 месеца. Споделил извода на първоинстанционния съд, че неоснователното забавяне на производството пред СРС е по-скоро минимално от общото неоснователно забавяне на производството, като отговорността за нарушаване на правото на ищеца за получаване на правосъдие в разумен срок следва да се понесе изцяло от СГС. За неоснователни приел доводите на СГС за влияние на ограничителните мерки от 2020г., свързани с Ковид 19 с оглед допуснатото забавяне в насрочването на делото повече от два месеца преди въвеждането на ограничителните мерки, както и тези за невисоката стойност на защитаваните в забавеното производство отношения. Отбелязал, че по делото не са представени доказателства установяващи, че първата обективно възможна дата за разглеждане на забавеното производство е 13.05.2021г. – почти година от датата на постановяване на определението за насрочване, като се отчита и обстоятелството, че както при насрочването, така и при пренасрочването на делата следва да се държи сметка за поредността на постъпването им в съда. Въззивният съд изложил съображения, че натовареността на СГС не може да се приеме за основание за освобождаването му от отговорност. Изтъкнал, че ЕСПЧ приема в някои свои решения, че високата натовареност на съдилищата може да бъде извинителен критерий относно продължителността на производството, когато държавата е взела мерки за преодоляване на проблема с натовареността. Съобразил, че това разрешение касае случаи, при които въпреки предприетите от държавата мерки, натовареността е толкова голяма, че не може да бъде преодоляно забавянето на правораздаването дори в резултат на тези мерки, което именно е извинителният критерий. В конкретния случай приел, че от доказателствата по делото не може да се изведе положителен извод в тази насока – по делото не са установени конкретни параметри на натовареността на СГС в конкретния период, за да се обоснове извод, че липсата на произнасяне с акт за насрочване на делото за период повече от два месеца преди въвеждането на извънредните мерки срещу Ковид 19, насрочване на о.с.з. за разглеждане на делото почти година след постановяването на акта за насрочване и липса на решение по делото в период от повече от три години след обявяването му за решаване е оправдано. Намерил за справедлив размерът на обезщетението от 5250 лв. при отчитане на общата продължителност на делото при установената му ниска фактическа и правна сложност и при отчитане на обстоятелството, че делото е било с висок залог за ищеца, тъй като касае обезщетение за причинено му от служители на работодател увреждане, изразяващо се в засягане на физическата неприкосновеност на личността. Същевременно приел за доказани със събраните по делото свидетелски показания вида и интензитета на търпените от ищеца неимуществени вреди. В този смисъл постановил и крайния си съдебен акт. Касаторът Софийски градски съд обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като формулира материалноправен въпрос, по който твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както и че установяването на съдебна практика по него е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: При предявен иск по чл. 2б от ЗОДОВ за солидарно заплащане на обезщетение за вреди от нарушение на правото на разглеждане и приключване на делото в разумен срок в последователни фази на производството пред повече от една съдебна инстанция, следва ли съдът да разглежда отговорността на участващите институции като солидарна и да изследва приноса на всяка от тях към общата продължителност на производството, или е допустимо да ангажира отговорността само на едната инстанция, като отхвърли иска срещу другата, без да изследва общия принос към общата продължителност на производството? Въпросът според касатора е решен в противоречие с решение № 60175/09.09.2022г. по т.д. № 2415/2020г. на ВКС, I ТО и решение № 50258/16.12.2022г. по гр.д. № 4461/2021г., III ГО. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване приема следното: Поставеният в изложението въпрос не е част от предмета на делото пред въззивната инстанция, не е разрешен от въззивния съд, за да се изведе извод, че това разрешение е обусловило и крайното решение по делото. Предметът на въззивното производство е определен от постъпилата от СГС въззивна жалба, като първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила в частта, с която искът за солидарно осъждане на ответника СРС за заплащане на същата сума е бил отхвърлен. Този факт е изрично констатиран в обжалваното решение. Предопределеното от посоченото в жалбата произнасяне на въззивния съд /чл. 269 от ГПК/ не включва в предмета на въззивното производство произнасяне по солидарната отговорност на двама ответници за обезщетение на вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок; кога отговорността на различните инстанции е солидарна и релевантен ли е приносът на всяка от тях към общата продължителност на производството. Тези въпроси не са били въведени в предмета на въззивното производство и въззивният съд не е основал решението си по спора на тяхното разрешаване. Производството пред въззивната инстанция е било висящо само по исковете срещу СГС. С влязлата в сила част от първоинстанционното решение исковете по чл. 2б от ЗОДОВ са отхвърлени срещу ответника СРС и те не са били включени в предмета на въззивното производство. Дори и касационната инстанция да даде отговор на поставения въпрос за солидарната отговорност на ответниците по иска и за приноса на всеки съд към общата продължителност на съдебното производство, той няма да се отрази на изхода на делото. Ето защо поставеният въпрос не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК и не удовлетворява изискването за наличие на общ селективен критерий, определящ приложното поле на касационното обжалване. На това основание съдебният състав приема, че по делото не са налице основания за допускане на касационно обжалване в нито една от сочените от касатора специални хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 от ГПК. Независимо, че в решението си въззивният съд не се е произнесъл по иск за солидарно осъждане на няколко ответници, а се е произнесъл по иск предявен срещу един ответник, следва да се отбележи, че в практиката на ВКС се отчита висящата част от спора при предявени искове за ангажиране отговорността на държавата в лицето на няколко съдилища, като съдебни органи причинили забавянето на делото и същевременно процесуални субституенти на държавата в исковия процес, в хипотеза, при която по отношение на някой от ответниците е налице влязла в сила част от първоинстанционното решение и въззивното производство е останало висящо само по отношение на един от ответниците при искане за солидарно осъждане на всички съдилища – ответници /решение № 216/02.04.2026г. по гр.д. № 2678/2025г., III ГО/. В практиката е прието още, че всяка съдебна инстанция като правозащитен орган дължи разглеждане и приключване на делото в разумен срок с необходимите процесуални действия, навременни актове и организационни мерки, като за нарушеното право на частноправните субекти по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС е от значение общата продължителност на делото. Релевантен период е срокът, който следва да се разглежда като покриващ цялата процедура /висящност на делото/. При искови производства по граждански дела начален момент на срока е постъпването на исковата молба в съда и продължителността е до приключване на делото с окончателно решение, което слага край на несигурността в правното положение на лицето. Когато дейността на някоя от инстанциите, разгледали делото се вмества в понятието разумен срок, това се отбелязва, тъй като в съпоставка се вземат предвид, както общата продължителност, така и отделните забавяния, причините за всяко закъснение, като властите носят отговорност за различни забави. Възприето е и разрешението, че на плоскостта на изследвания в конкретния случай принос в съответствие с чл. 4, ал. 2 от ЗОДОВ е допустимо разрешение, при което конкретен съд, действал като инстанция, пред която е било разглеждано делото и поради това посочен като ответник по иска за обезвреда, наред с други съдилища, да бъде изключен от кръга на пасивно легитимираните ответници при условията на солидарна отговорност при реализиране на отговорността на държавата по реда на чл. 2б от ЗОДОВ при условие, че не се накърнява ефективността на вътрешноправното средство /по смисъла на чл. 35, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи/, чрез което държавата гарантира реализиране на своята отговорност да обезщети частноправните субекти при нарушение на общностното право при бавно правосъдие /чл. 2б от ЗОДОВ/ и че ищецът ще получи пълно обезщетение с осъждането на останалите солидарно привлечени ответници. За да не се наруши принципът за пълно обезщетение на всички имуществени и неимуществени вреди, достатъчно е и един правозащитен орган да представлява държавата. Също така и отново за да не се наруши горния водещ принцип, въпросът за приноса на конституирания по волята на ищеца ответник /процесуален субституент/ в хипотеза на предявен иск срещу един съд, в общата забава на производството по причини извън дейността му, в практиката на Върховен касационен съд не се разглежда като въпрос изключващ отговорността на държавата. Отговорността на държавата е за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумния срок. Затова, при основателност на иска, държавата следва да бъде осъдена чрез представляващите я процесуални субституенти за вредите от осъщественото забавяне, независимо от това дали някой, или никой от тях /като съд, разглеждал делото, т.е. в друго качество/ има, или няма причастност към осъщественото забавяне /в този смисъл решение № 50005/08.07.2024г. по гр.д. № 70/2022г. на ВКС, IV ГО; решение № 30/07.05.2019г. по гр.д. № 2125/2018г на ВКС, III ГО; решение № 50258/16.12.2022г. по гр.д. № 4461/2021г. на ВКС, III ГО/. Въззивното решение е основано на съвкупна преценка, че ищецът е лице, носител на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧ, което гарантира общественото доверие в правораздаването от една страна и от друга, защитата на страните от прекомерно и неоправдано забавяне; съобразил е предпоставките и критериите, посочени в чл. 2б от ЗОДОВ, както и че държавата е длъжна да организира съдебната си система по такъв начин, че да гарантира, че при осъществяване на дейността си правозащитните органи ще спазват всички изисквания по чл. 6 от ЕКЗПЧ, включително и това за приключване на воденото производство в разумен срок; взел е предвид общата продължителност на производството – началната дата /която за граждански дела е датата на сезиране на съда/ и крайната /на влизане в сила на окончателния акт/ и така е пресметнал съответния период. Въз основа на формираните на таза база изводи е приложил постановките, развити от ЕСПЧ в неговата практика по приложението на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, че дългите периоди на необяснимо бездействие не могат да се приемат за "разумни". При тези мотиви въззивният съд не се е отклонил от релевантната практика на ВКС, а е постановил крайното си решение в съответствие с нея. Следователно, приложно поле на касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по делото не е обосновано от жалбоподателя и такова не може да се допусне. При служебно извършена проверка, настоящият съдебен състав намира, че не е налице и друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. ал. 3 от ГПК право на поискани разноски има ответникът по жалбата. Претенцията за разноски на Д. М. е в размер на 260 евро – платено адвокатско възнаграждение. В този размер разноските следва да се възложат в тежест на касатора. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение