Определение № 2090 от 11.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4710/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Я. К., чрез адв.М. Л., срещу въззивно решение № 596/22.03.2022 г., постановено по възз.гр.д. № 277/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20135672/09.06.2021 г. по гр.д. № 2030/2019 г. на Софийския районен съд. С решението са отхвърлени предявените от жалбоподателката искове по чл. 79 ал. 1, вр. чл. 122, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 36 ЗА и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците - Адвокатско дружество „П., А. и партньори“ и Г. И. П. солидарно да й заплатят сумата 24 000 лв. -частичен иск от 89 062,55 лв., претендирана като резултативно възнаграждение за процесуално представителство, според „разчет и договорки от 18.02.2011 г.“, в размер на 12% от изплатените на дружеството адвокатски възнаграждения по т.д. № 1911/2009 г. на Софийски градски съд, съгласно фактура № 6591/ 24.11.2016 г.; по в.а.д. № 613/2009 г. на АС при БТПП, съгласно фактура № 4337/11.09.2014 г.; по т.д. № 2308/2010 г. на Софийски градски съд, съгласно фактура № 7470/22.12.2017 г.; и по в.а.д. № 142/2010 г. на АС при БТПП, съгласно фактура № 6530/31.10.2016 г.; както и сумата 1 000 лв. (частичен иск от 18 787,39 лв.) - лихва за забава за периода от деня, следващ деня на плащането на адвокатското дружество по посочените фактури и до 10.01.2019 г. В касационната жалба са изложени доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението се сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) при оплакване във въззивната жалба за незаконен съдебен състав, длъжен ли е въззивният съд да извърши проверка за спазване на принципа за случайно разпределение на делото и в какъв обхват следва да бъде извършена служебната проверка, доколкото страните нямат достъп до системата за разпределение на дела; 2) кога са налице достатъчно данни за липса на безпристрастност и обективност на съда и за незаконен състав; 3) при възражение срещу правната квалификация дадена от първоинстанционния съд в доклада по чл. 140 ГПК и при оплакване относно правната квалификация във въззивната жалба, длъжен ли е въззивният съд да определи ясно и своевременно правната квалификация, която приема и да даде указания на страните за разпределение на доказателствената тежест и възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, или може съдебното производство да продължи да протича при спорна квалификация и алтернативно разпределена доказателствена тежест; 4) при неясно (алтернативно) определена правна квалификация от първоинстанционния съд, може ли въззивният съд да се произнесе със съдебното решение по правна квалификация, която се различава от посочената в първоинстанционното решение, но съответства на тази по първоначалния доклад на първоинстанционния съд, срещу която ищецът е възразил, или е обвързан от правната квалификация дадена в решението на първоинстанционния съд; 5) налице ли е произнасяне на въззивния съд по непредявен иск, ако разглежда предпоставките за изплащане на ликвидационен дял и текуща печалба на напускащ съдружник след като не е сезиран с такъв иск и по делото са налице данни, че ликвидационният дял и текуща печалба са изплатени още при напускането; 6) императивна ли е нормата на чл. 68, ал. 3 ЗА и приложим ли е по аналогия реда по чл. 125, ал. 3 ТЗ при напускане на съдружник в адвокатско дружество, или доколкото адвокатските дружества са създадени по специален закон и формират приходи, включително по чл. 36, ал. 4 ЗА, имуществените последици от прекратяването трябва да се уреждат по друг начин и с друг обхват; 7) включват ли се в ликвидационния дял или в частта от текуща печалба, на които има право напускащия съдружник в адвокатско дружество, такива бъдещи вземания за хонорари, които са договорени с клиенти по дела с оглед изхода на делото, съгласно чл. 36, ал. 4 от ЗА, и/или които са договорени да бъдат платени при приключване на делото с решение или спогодба, но делото не е приключило към датата на напускане на съдружника и при положение, че за такива вземания все още няма издаден счетоводен документ и тяхното получаване е бъдещо несигурно събитие; 8) налице ли е разграничение между правото на съдружника на ликвидационен дял от имуществото на дружеството и текуща печалба за годината на напускане и правото на адвокат да договори за себе си със споразумение право да получи възнаграждение за труда си по дела, когато дружеството, в което е бил съдружник към момента на извършване на работата, е договорило хонорар по тези дела с клиент при условията на чл. 36, ал. 4 ЗА, но този хонорар не е получен към датата на напускането му като съдружник; 9) в случай, че са налице договори между адвокатско дружество и клиенти за хонорари с оглед изхода на дело (чл. 36, ал. 4 ЗА) и към датата на напускане на съдружник от адвокатското дружество все още няма изход на делото, по какъв законосъобразен начин следва да се уреди възможността на напускащия съдружник да получи справедливо възнаграждение за своя вече престиран труд по такива дела и как следва да се избегне неоснователното обогатяване на адвокатските дружества при напускане на съдружници, които са работили по дела, за които дружествата имат уговорен хонорар, съгласно чл. 36, ал. 4 ЗА и изходът от делата не е настъпил при прекратяване на членството; 10) налице ли е нищожна клауза в споразумение поради противоречие със закона (поради противоречие със смисъла и целта на института на прекратяване на членството в дружество - чл. 68, ал. 3 ЗА), ако отделно и независимо от ликвидационния дял и текуща печалба, между адвокатското дружество, адвокат-мажоритарен съдружник и съдружник с изтекло предизвестие за напускане се сключи споразумение при условията на свободно договаряне по чл. 9 ЗЗД за изплащане на част от възнаграждението, което дружеството има право да получи с оглед изхода на дело, ако и когато такова плащане действително бъде направено от клиента към дружеството; какво е значението за действителността на споразумението между страните фактът, че то е сключено, след като е настъпило прекратяването на съдружието поради изтичане на предизвестието за напускане; 11) допустимо ли е въззивният съд да се произнесе за нищожност на клауза от писмено споразумение по чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречие със закона (със смисъла и целта на института на прекратяване на членство в дружеството), когато няма такова позоваване от никоя от страните и без да е направил съпоставка на съдържанието на сделката с правилото на закона; 12) задължително условие за действителност/валидност на споразумение между адвокат и адвокатско дружество и мажоритарния му собственик относно заплащане на процент от бъдещ приход от клиент ли е наличието на изрично решение на ОС на съдружниците в адвокатско дружество за сключване, или одобряване на такова споразумение между напуснал съдружник и адвокатското дружество; ако е задължително условие - от къде произтича то; може ли да се приеме, че е налице последващо мълчаливо съгласие на съдружниците за такова сключено споразумение между напуснал съдружник, адвокатското дружество и мажоритарния съдружник в него, ако всички останали съдружници са били незабавно уведомени за подписаното споразумение, получили са копие от него чрез електронна кореспонденция и не са възразили по никакъв начин; 13) в случай, че има сключено такова споразумение и по делото са налице данни, че отделно от него е заплатен ликвидационен дял и текуща печалба при прекратяването (констатация на всички съдружници в протокол от ОС), допустимо ли е споразумението да се тълкува в смисъл, че цели да замени правото на ликвидационен дял и част от текуща печалба без по делото нито първоинстанционният, нито въззивният съд да е посочил, че установяването на размера и включващото се в ликвидационния дял е релевантен за спора факт; за да прецени дали една договорка в споразумение заменя установено в закона право на ликвидационен дял, длъжен ли е съдът да установи какво конкретно включват двете и длъжен ли е да даде указания на страните и да разпредели тежестта относно установяване на релевантните факти; 14) в случай, че има сключено такова споразумение, с което се договаря единствено плащане към напускащия съдружник за вече свършена работа като част от бъдещ резултативен хонорар по чл. 36, ал. 4 ЗА, следва ли споразумението да се тълкува в смисъл, че по този начин напусналият съдружник „продължава да участва в дейността“ на дружеството без да има каквито и да било твърдения и доказателства за фактически действия по участие в дейността от страна на напусналия съдружник след датата на напускане; 15) длъжен ли е съдът преди да се произнесе относно недействителността на клауза от споразумение да изясни правната същност на подписания между страните частен документ, предмета и обхвата на споразумението и в частност на процесната клауза, както и причините/волята, поради които всяка от страните е подписала това споразумение; 16) следва ли да се счита сключен при условията на солидарност договор/споразумение, подписано от две лица (юридическо и физическо); длъжен ли е съдът да изследва характера на поетото задължение и качеството на двете лица, дали всяко едно има правната възможност да изпълни задължението към другата страна изцяло; длъжен ли е съдът да посочи и обоснове в мотивите си кое лице в какво качество е подписало процесното споразумение и за какво задължение; допустимо ли е само да посочи, че едно от лицата, подписали споразумението не е нито солидарен длъжник, нито поръчител без да изясни защо е подписало споразумението; ако едно споразумение не е подписано при условията на солидарност означава ли, че всяко от подписалите лица отговарят за задължението по равно. Поддържат се и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност, недопустимост и очевидна неправилност. Ответниците Г. И. П., чрез адв. В. П., и Адвокатско дружество „П., А. и партньори“, представлявано от адв. Д. Д., в писмени отговори поддържат становище за недопустимост на жалбата, респ. за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд в настоящия си състав намира, че подадената касационна жалба е допустима, тъй като претенцията на ищцата е за заплащане на сумата 24 000 лв. (частичен иск от 89 062,55 лв.), претендирана като общо дължимо резултативно възнаграждение за процесуално представителство, според „разчет и договорки“ от 18.02.2011 г., което е определящо за достъпа до касация по граждански дела (какъвто е настоящият спор), съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Без значение за цената на главния иск е от какви пера, според уточнителната молба, се формира общо претендираното вземане. В случая се касае за една искова претенция, тъй като предмет на спор е парично задължение, което се твърди да е възникнало в резултат на един договор и поради това не е налице обективно съединяване на искове за всяка част от сумите, които формират спорното вземане. Допустимостта на касационния контрол за акцесорния иск произтича от връзката му на обусловеност с главния иск. По предпоставките за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното решение е прието, че ищцата И. К. е била съдружник в Адвокатско дружество „П., А. и партньори“, с предходно наименование Адвокатско дружество „П. и партньори“, от създаването на дружеството през 2007 г. до м. февруари 2011 г. На извънредно общо събрание от 21.02.2011 г. на съдружниците на адвокатското дружество е взето решение за освобождаването на К., поради изтекло нейно предизвестие за напускане, както и да й се изплати стойността на дружествения дял и печалбата за текущата година. Преди общото събрание, на 18.02.2011 г. между ищцата и двамата ответници е подписан документ, наименуван „разчет и договорки“, като предмет на спор е записаното в една от уговорките, че на К. се дължи „12% от постъпилия по делата на Кооперация „Панда“ срещу „Глобул“ хонорар на кантората”, по които няма спор, че тя е работила преди да напусне адвокатското дружество. В представените договори за правна защита и съдействие, сключени между Кооперация „Панда“ и ответното адвокатско дружество, за посочените четири дела са уговорени възнаграждения в конкретни суми, дължими при започване на делата, както и възнаграждения в размер на определен процент върху защитения материален интерес в случай на благоприятен за клиента изход. Не е спорно, че след освобождаването на ищцата като съдружник и по четирите дела са сключени анекси, с които е уговорен по-висок процент на резултативния хонорар; както и че правните спорове между Кооперация „Панда“ и „Глобул“ са приключили окончателно няколко години след напускането на К. и резултативните хонорари са платени на адвокатското дружество, съответно през 2014 г., 2016 г. и 2018 г. За да счете предявените искове по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 122, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 36 ЗА и по чл. 86 ЗЗД за неоснователни, обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, доводите и възраженията на страните поддържани пред РС и във въззивното производство, решаващият съд е изложил две групи мотиви. На първо място е споделил дадената от първата инстанция правна квалификация (която е и посочената в исковата молба и в окончателния доклад по чл.146 ГПК), като е приел, че според действително вложения смисъл и съдържание на процесната клауза, страните са договорили, при напускането на ищцата да й се изплати 12% от вече „постъпилия хонорар” по въпросните дела. Посочено е, че от съдържанието на уговорката не може да се направи извод, че се касае за суми (приходи) от бъдещи хонорари, които тепърва ще постъпят за адвокатското дружество в зависимост от изхода на делата. Клаузата е тълкувана и съпоставена и с останалите уговорки в документа, като е прието, че не се установява да е постигнато съгласие за заплащане на процент от бъдещи приходи на адвокатското дружество, т.е. за „принос” и вече свършена от ищцата работа по делата. Изготвилите и подписали документа „разчет и договорки” са квалифицирани адвокати с дългогодишна практика и би следвало да разбират смисъла на записаното и да си служат точно с езика и юридическата терминология. Освен това, видно и от протокола на проведеното на 21.02.2011 г. ОС на съдружниците липсва решение за уреждане на имуществените отношения с напускащия съдружник в смисъла, който ищцата влага в съдържанието на процесната уговорка. Напротив, взетото решение е да се изплати стойността на дружествения, респ. ликвидационния дял на ищцата (който се изчислява на база имуществото на дружеството, включително и на бъдещите вземания към датата на прекратяване на участието на съдружника), както и на част от печалбата за текущата година. Начина за разпределение на печалбата и на ликвидационния дял се уреждат в дружествения договор, а според чл. 37 от този договор печалбата на дружеството се формира по реда на ЗСч, като разпределението на печалбата и изплащането на дивиденти се извършва в 3-месечен срок от приемане на годишния счетоводен отчет от общото събрание. С оглед на това, за адвокатското дружество не е възникнало задължение да заплати на бившия си съдружник т.нар. „резултативен хонорар“, каквато уговорка не се установява да е постигната и приходите от които са получени няколко години след напускането на адв. К.. Втората група допълнителни мотиви, изложени от въззивния съд, се свеждат до това, че дори и спорната клауза да има претендираното от ищцата съдържание и смисъл, доколкото не е одобрена с решение на ОС на съдружниците, тя не е породила правни последици, респ. не обвързва дружеството. В тази връзка е коментирано императивното значение на разпоредбата на чл. 68, ал. 3 ЗА, че при прекратяване на участието си в адвокатското дружество, съдружникът има право на ликвидационен дял, съответен на притежавания дружествен дял, както и на част от печалбата на дружеството за текущата година. Посочено, че специалната законова уредба не предвижда възможност адвокат, напуснал адвокатското дружество, да получава части от бъдещи резултативни възнаграждения, без това да е част от печалбата на дружеството, или да е уредено в дружествения договор. С оглед на това, дори да е налице такава уговорка, същата би била недействителна поради противоречие с императивна правна норма. Същевременно, в случая ищцата изрично заявява, че няма претенции за стойността на изплатения й ликвидационен дял и част от печалбата в годината на напускането й, като сочи, че тези й отношения с дружеството са уредени. За неоснователни и недоказани са счетени и исковете по отношение на ответника Г.П., като е прието, че не се установява той да е поел твърдяното задължение в лично качество на поръчител или солидарен длъжник, тъй като в документа не се съдържа такава изрична уговорка. Посочено е още, че отношенията с напускащ съдружник се уреждат между него и адвокатското дружество, а не с друг съдружник, независимо от размера на дела му. В заключение е направен извод, че предявените искове са неоснователни и правилно с първоинстанционното решение са отхвърлени. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от страната предпоставки за селектиране на жалбата. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК; или независимо от посочените предпоставки касационният контрол се допуска в хипотезите по чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС - т. 1, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявана правилността на доказателствените изводи на въззивния съд. Не е налице поддържаното от жалбоподателката основание по чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК – вероятна нищожност на въззивното решение във връзка с твърденията за незаконно формиран съдебен състав. Константна е практиката на ВКС (вж. - решение № 668/15.11.2010 г. по гр.д. № 1790/2009 г., I г.о., решение № 97/25.02.2004 г. по гр.д. № 574/2003 г., I г.о., решение № 469/ 10.04.2002 г. по гр.д. № 814/2001 г., III г.о., решение № 1037/21.11.2008 г. по гр.д. № 3510/2007 г., І г.о.), че решението е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато същото не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Обжалваното решение не страда от такъв порок. Нормата на чл. 235, ал. 1 ГПК предвижда, че решението се постановява от съдебния състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото. Протоколът за проведеното открито съдебно заседание, носещ подпис на председателя на състава и секретаря, е официален документ, ползващ се с материална доказателствена сила, задължаваща съда да приеме, че фактите отразени в него действително са се осъществили. Протоколът свидетелства кои са съдиите, участвали в откритото съдебно заседание, в което е даден ход на устните състезания. В настоящия случай по делото е приложен протокол от проведеното на 14.03.2022 г. открито съдебно заседание, изготвен на хартиен носител (съгласно действащите и неотменени процесуални правила), подписан от съдия В. и от секретар Ш.. От него се установява, че в съдебния състав, участвал при приключване на устните състезания и обявяването на делото за решаване, са взели участие съдиите Л. В., К. А. и Г. Т., като същите са участвали и при постановяване на решението, поради което липсва вероятност обжалваният съдебен акт да е нищожен на поддържаното основание. Не се констатира въззивното решение да е и вероятно недопустимо. Най-общо, недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото да може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване и ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. Правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, когато съдът се е произнесъл извън определения от страните по спора предмет и обхвата на търсената защита. Когато такова нарушение не е налице, дадената от съда правна квалификация на иска, с който е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението. В случая, с оглед посочените критерии, съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, тъй като съдът се е произнесъл в рамките на предмета на спора, с който е бил сезиран. По първия въпрос в изложението, касаещ порока на съдебен акт, постановен по гражданско дело от съдия, определен за докладчик/член на съдебния състав в нарушение на правилата за случайно разпределение на делата е налице формирана практика на ВКС (напр. - решение № 202/07.04.2020 г. по гр. д. № 2832/2018 г., IV г.о.), която се споделя от настоящия състав. Приема се, че само когато има искане за поправяне на допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения, вкл. посочване на нови факти и доказателства и събиране на нови доказателства, при твърдение, че първоинстанционният съдия е определен като докладчик по делото в нарушение на чл. 9, ал. 1 ЗСВ, въззивният съд е длъжен да провери твърдението за нарушение на правилата за случайно разпределение на делата в конкретния случай, за да може да се произнесе по исканията за поправяне на процесуалните нарушения, довели до неправилност на обжалваното решение. Ако не го стори, сам допуска процесуално нарушение, което би обусловило неправилност на въззивния съдебен акт. В случая не е налице такава хипотеза, тъй като оплакването във въззивната жалба, че определянето на съдията от РС по делото е извършено в нарушение на правилата за случайно разпределение, не е свързано с твърдение за допуснати именно поради това процесуални нарушения от този съд, които подлежат на поправяне от въззивната инстанция, нито страната е въвела искания по чл.266, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е направил самостоятелна преценка на релевантните факти и обстоятелства, обсъдил е доводите и възраженията на страните в рамките на заявеното във въззивната жалба и отговорите, като е формирал въз основа на тях и приложимите норми свои собствени решаващи изводи по спорния предмет. Следователно, решението не би могло да бъде опорочено поради евентуално нарушение на чл. 9, ал. 1 ЗСВ от първостепенния съд. Изложените съображения се отнасят и до отговора на втория въпрос в изложението. В допълнение следва да се посочи, че когато въззивният съд констатира, че е постъпила молба за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, той прекратява производството по вече образуваното дело и връща същото на първоинстанционния съд за произнасяне по нея. Формалното прекратяване на производството пред въззивния съд в подобна хипотеза е обусловено от установеното в чл. 80, ал.10 от Правилника за администрацията в съдилищата правило, според което при повторно постъпване в съда на въззивни жалби по граждански, търговски и наказателни дела, по които производството по делото е било прекратено и делото върнато на първоинстанционния съд за поправка на очевидна фактическа грешка, допълване, изменение в частта за разноските на решението или отстраняване на нередовности и за администриране на жалбата, делото се образува под нов номер и се разпределя на първоначалния съдия-докладчик. С оглед на това, в случая не е налице и нарушение на принципа на случайно разпределение на делата във въззивната инстанция, след като делото е възложено на същия съдия-докладчик, който при постъпването на въззивната жалба е определен на случаен избор, но преди разглеждането на жалбата е върнал делото на РС за провеждане на производство по чл. 248 ГПК. Въпроси № 3 - 5 са некоректно поставени и нямат претендираното от касатора значение, тъй като предпоставят факти, които не са се осъществили по делото. Поради това, не е налице и противоречие с разрешението по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, според което когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и със съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на съответните доказателства за първи път във въззивното производство. Тези правомощия на въззивния съд налагат преценка дали са били дадени неточни указания за подлежащите на доказване факти и за ангажиране на доказателства. Връзката между указанието за релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест за тях определя и съответните процесуалните действия на въззивната инстанция. В случая, във въззивната жалба не са направени искания за събиране на нови доказателства, а са изложени оплаквания, че първоначално определената от съда правна квалификация била неправилна, но в решението си първоинстанционният съд е посочил вярното правно основание на претенцията. Въззивният съд не е имал задължение служебно да събира други доказателства в подкрепа или опровержение на факти, свързани с твърденията на ищцата, тъй като предявените искове са квалифицирани по чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 122, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 36 ЗА и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД с приетия окончателен доклад по чл.146 ГПК в о.с.з., след изслушването на страните и уточняване на фактическите им твърдения и обстоятелствата по спора. Съобразно тази правна квалификация е разпределена и доказателствената тежест за спорните обстоятелства, включително по правоизключващите възражения на ответниците, които са поддържани евентуално, както и при същата квалификация е постановено първоинстанционното решение. Възприетата от РС квалификация не е променяна от въззивния съд, нито с въззивното решение съдът се е произнасял по различни факти и обстоятелства от приетите за установени от първата инстанция (това е изрично посочено в мотивите, а и се констатира от съдържанието на решението), нито са променени правилата за доказателствената тежест пред втората инстанция. Поради това, некоректно е твърдението на касаторката, че с въззивното решение е възприета различна (алтернативна) правна квалификация на иска, във връзка с която не са й били дадени указания и възможност да ангажира доказателства. Останалите въпроси в изложението са свързани с втората група допълващи мотиви на въззивното решение, в които съдът е посочил, че дори да се приеме, че спорната уговорка в документа от 18.02.2011 г. е със смисъла и съдържанието, което ищцата твърди, то при липсата на взето решение от ОС на адвокатското дружество, уговорката не го обвързва; а предвид специалната норма на чл. 68, ал. 3 ЗА тя би била и недействителна. Поставените в този контекст множество въпроси в изложението, освен че като формулировка предпоставят проверка на извършения от съда анализ и оценка на събраните доказателства и фактите по делото (които са извън предмета на производството по чл. 288 ГПК), са и неотносими за спора. Дали съдружник, напуснал адвокатско дружество, има право да получи част от бъдещи приходи (резултативни хонорари) на адвокатското дружество и дали постигането на такова споразумение би било нищожно, в случая е ирелевантно, доколкото съдът е приел (включително прилагайки правилото по чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договорите), че такава уговорка процесният документ „разчет и договорки” не удостоверява, респ. тя не е доказана по делото. Въпросите биха имали обуславящо значение, ако съдът беше приел, че между страните е сключено такова споразумение. В случая обаче, такъв факт не е приет за установен и доказан, поради което въпроси № 6 - 16 са необуславящи и нямат претендираното от страната значение за селектирането на жалбата. Във връзка с въпрос №11 допълнително следва да се посочи, че доколкото съдът е коментирал евентуалната валидност на уговорката, той не се е произнесъл, както твърди жалбоподателката без да е въведено такова възражение от страна на ответниците. Доводи в тази насока се съдържат в писмените отговори и на двамата ответници, а отделно дори да нямаше изрично позоваване на страните, съдът има правомощия и служебно да следи за нищожността на договорите на основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, според приетото разрешение с ТР № 1/27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК, ВКС. По изложените по-горе съображения ирелевантен за изхода на делото е и отговорът на въпрос №16, доколкото след като не е установено наличие на твърдяното от ищцата споразумение, то е без значение на какво правно основание би могла да се ангажира личната отговорност за неизпълнение на ответника Г.П.. Поддържаното от жалбоподателката основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е мотивирано с липсата на правна уредба и моралната старост на действащия към момента Закон за адвокатурата, но необходимостта от съвременно уреждане на дейността на адвокатските дружества и адвокатската професия е от компетентността на законодателя, а не на правоприлагащия орган, какъвто е съдът. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, поради противоречието му с материалния и процесуалния закон – също не е налице. Във фазата по селектиране на жалбите, Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна неправилност пряко от съдържанието му и въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателката И. К. аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него. Страната не формулира в изложението си твърдения, различни от доводите в касационната й жалба, които предполагат проверка на доказателствения анализ, осъществен от въззивния съд и на фактическите констатации, до които е достигнал в резултат на този анализ. Осъществяването на такъв контрол в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Доколкото неправилността не може да се изведе от съдържанието на самия акт, без подлагането му на допълнителен контрол, тя не е „очевидна” по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и не осъществява фактическия състав на посоченото основание. Предвид всичко изложено не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение. При този изход на делото, жалбоподателката следва да заплати на основание чл. 38, ал. 2, вр. с чл. 38, ал.1 ЗА претендираните от адв. В.П. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 550 лв. за осъщественото представителство и защита на ответника по касационната жалба Г. П.. Този размер на възнаграждението се определя при съобразяване правилата по чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 4, вр. с чл. 2, ал. 5 от Наредба №1/2004 г. за МРАВ (в приложимата й редакция до изм. с ДВ бр. 88/2022 г.) и с оглед приетото от настоящия състав, че предмет на делото са предявени два обективно съединени иска - за главница и лихва за забава, както и предвид минималния обем процесуални действия извършени от адв. П. в касационното производство. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение