Определение № 2454 от 14.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3909/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от Прокуратура на РБългария, чрез прокурор от Апелативна прокуратура Пловдив И. П. срещу решение № 108 от 04.07.2022 г. по в.гр.дело № 152/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 62/24.02.2022 г. по гр.дело № 630/2021 г. на Окръжен съд Хасково в уважената част на предявените искове с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 30 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди и за сумата 7130 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от 21.07.2020 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и се постанови друго, с което предявените искове се отхвърлят. В изложението към касационната жалба са поставени въпросите, които съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: 1. Как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на съда да определи размера на това обезщетение, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта. 2. За наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените неимуществени вреди. 3. При констатирано явно и съществено несъответствие на въззивното решение при определяне размера на обезщетението относно критерия по чл. 52 ЗЗД за справедливостта, определен от сходни случаи с конкретно посочена практика на съдилищата единствено по номер на съдебния акт, която му противоречи, основание ли е за цялостна или частична отмяна на въззивното решение. Правните въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и с практиката на ВКС. Изложени са съображения, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради очевидната му неправилност – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От ищеца по делото В. Ж. С., чрез адв. Д. Н. е подадена насрещна касационна жалба срещу въззивното решение по в.гр.дело № 152/2022 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 62/24.02.2022 г. по гр.дело № 630/2021 г. на Окръжен съд Хасково е отхвърлен предявения от жалбоподателя против Прокуратура на РБългария иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди над сумата 30000 до 70000 лв. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ се уважи над сумата 30000 лв. до 70000 обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 21.07.2020 г. до окончателното изплащане. В изложението към касационната жалба е формулиран правния въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: Как незаконното обвинение за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на подсъдимия, се отразява върху размера на паричното обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за причинени неимуществени вреди; кои обстоятелства в подобна хипотеза следва да се имат предвид от съда, наред с примерно изброените в т. ІІ от ППВС № 4/1968 г. Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и с практиката на ВКС. Ищецът в насрещната жалба е изразил и становище за неоснователност на подадената жалба от ответника. Прокуратура на РБългария не е изразила становище по насрещната жалба на ищеца. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата на ответника е подадена в срока, предвиден в чл. 283 ГПК, съответно насрещната жалба на ищеца е подадена в срока по чл.287,ал.2 ГПК срещу въззивно решение, което в обжалваните части подлежи на касационно обжалване, всяка от жалбите е подадена от легитимирана страна и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.86,ал.1 ЗЗД. С въззивното решение съдът е приел, че основните факти в първоинстанционното производство са правилно установени: По делото от фактическа страна е установено следното: С постановление за привличане на обвиняем от 03.11.2016 г. на следователи в СО при СП по ДП № 55/2015 г., и пр. пр. № 534/2015 г. по описа на СП – София ищецът В. Ж. С. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2, вр. ал. 2 НК за това, че: в периода от края на месец септември 2015 г. до 01.11.2016 г. в [населено място], [община], област Я. и в [населено място], в качеството си на длъжностно лице, а именно митнически инспектор при Митнически пункт Л. към Териториално митническо бюро - Б. при Агенция Митници, е участвал в организирана престъпна група, а именно: структурирано трайно сдружение на три и повече лица с цел да вършат в страната престъпления по чл. 301 - 302 НК, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години с участници: С. Е. П., С. В. К., Д. З. Г., П. Р. П., А. К. Д., Е. С. П., Р. П. Я., Х. М. К., Г. В. Е., Ж. С. Д., М. П. Х.-Д., А. Д. А., Г. С. Г. и други неустановени към момента лица, като групата е създадена с користна цел и в нея участват длъжностни лица. С постановление от същата дата на прокурор от СП ищецът е бил задържан за срок до 72 часа и на 04.11.2016 г. бил преведен в следствения арест, намиращ се в София, ул. „М-р Г. В. № 2. С определение от 05.11.2016 г., постановено по чнд № 3051/2016 г. по описа на СпНС по отношение на ищеца била взета мярка за неотклонение "задържане под стража". С определение от 11.11.2016 г., постановено по внчд № 298/2016 г. по описа на АпСНС определението на СпНС било отменено и вместо това е била взета мярка за неотклонение "парична гаранция" в размер на 3 000 лева. С постановление на СП от 11.11.2016 г. на основание чл. 68, ал. 1 НПК на ищеца е била наложена забрана да напуска пределите на Република България. На 21.11.2016 г. било направено искане от прокурор от СП за отстраняването на ищеца от длъжност по чл. 69, ал. 1 НК, като с протоколно определение от 25.11.2016 г., постановено по чнд № 3227/2016 г. по описа на СпНС искането на прокуратурата било оставено без уважение. На 03.07.2017 г. с постановление на следовател от СО - СП ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 4, т. 2, вр. ал. 2 НК. В СпНС е бил внесен обвинителен акт, като сред обвиняемите е и ищеца, въз основа на който е образувано нохд № 894 по описа на СпНС за 2018 г. При проведеното на 14.06.2018 г. разпоредително заседание съдът, на основание чл. 249, ал. 4, т. 1 от НПК, върнал делото на СП за отстраняване на допуснати процесуални нарушения, както била отменена и наложената на ищеца забрана да напуска пределите на Република България. На 20.07.2018 г. бил внесен нов обвинителен акт, с който обвинението срещу ищеца не било променено, като било образувано нохд № 2374 по описа за 2018 г. на СпНС. В разпоредителното заседание съдът определил седмодневен срок, в който СП да отстрани констатирани очевидни фактически грешки в обвинителния акт. След изправянето им, делото продължило по същество, като в периода от 05.12.2018 г. до 03.07.2020 г. били проведени 15 съдебни заседания. С Присъда № 24 от 03.07.2020 г., постановена по НОХД № 2374/2018 г. по описа на СпНС ищецът и останалите подсъдими по делото били оправдани. Присъдата е влязла в сила на 21.07.2021 г. С оглед твърденията на ищеца, че във връзка с воденото срещу него наказателно производство е бил осъществил 15 пътувания от С. до Я. /където живеел адвокатът му/ и от там до София до СП и обратно, както и 5 броя пътувания от С. до София до СпНС и обратно с лек автомобил марка "Ф.", модел "Пасат", произведен 2007 г., дизелов двигател с обем 1968 куб. см., мощност - 125 kw, ХОС е назначил съдебноикономическа експертиза. От заключението на тази експертиза, което съдът възприел като компетентно и безпристрастно дадено е установено, че размерът на пътните разходи на лек автомобил марка "Ф.", модел "Пасат", произведен 2007 г., дизелов двигател с обем 1968 куб. см, мощност - 125 кw, съобразено със стойността на горивото за 20 пътувания, при средна разходна норма на гориво 6,5 л/100 км и средна стойност на горивото 2,184 лева на литър, необходимите разходи за тези пътувания са в размер на 2 130,82 лева. Стойността на горивото е била определена от вещото лице след съобразяване с датите на пътуванията по приложените по делото писмени доказателства - касови бонове за покупка на гориво, протоколи от съдебни заседания в Специализиран наказателен съд, на които заседания са присъствали ищецът и неговият защитник. По отношение на претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи заплатено от ищеца възнаграждение в размер на 5000 лв. по воденото срещу него наказателно производство е прието като доказателство копие на договор за правна защита и съдействие от 08.11.2016 г., от който е установена договорената сума между ищеца и упълномощения от него адвокат по ДП № 55/2016 г. на СО при СП и нейното заплащане. Съдът е обсъдил и показанията на разпитаните свидетели Р. И. С. – съпруга на ищеца и И. В. Р. – приятел на ищеца от 20 години. Въззивният съд е приел изводите на първоинстанционния съд относно обективната отговорност на държавата при оправдаване на лицето, като е посочил, че правилно са изяснени основните факти в първоинстанционното производство. Прието е, че са спорни размерите на дължимото обезщетение за неимуществените и имуществените вреди. Позовал се е на § 1 от ДР на ЗОДОВ във вр. чл. 52 от ЗЗД, според които обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Прието е, че приложимите критерии са свързани с тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване (досъдебна фаза и поддържането на обвинение в съдебната), личността на увредения, настъпилите промени в обществения статус и репутацията на лицето, негативното отражение в резултат на воденото наказателно производство върху душевното състояние на обвинения, извън неизбежно следващите се по човешка презумпция вреди, свързани със страх от неоснователно осъждане, засегната чест и достойнство, неизбежни ограничения в личния, обществения и професионалния живот (Р-281/21.06.2012 г., гр.д. № 1240/2011 г., ІV ГО на ВКС). Прието е, че престъплението по чл. 321, ал. 3, т. 2 вр. ал. 2 от НК е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, тъй като за него се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години, че това е повишило интензитета на търпените от ищеца негативни преживявания, свързани с непрекъснат стрес и страх от несправедливо осъждане. Наказателното производство срещу С. е продължило в досъдебна и съдебна фази общо 3 години, 8 месеца и 18 дена, през който период два пъти е привличан като обвиняем и е разпитван. Посочено е, че на два пъти е внасян в СпНС обвинителен акт от СП, по които са образувани нохд 894/18 г. и нохд 2374/18 г., като по второто дело след повече от 10 открити съдебни заседания (по делото са представени доказателства за 14 ОСЗ) е постановена оправдателна присъда. Присъдата не е протестирана и е влязла в законна сила на 21.07.2020 г. Съдът е приел, че ищецът С. е бил задържан на 3.11.2016 г. за 72 часа с прокурорско постановление по чл. 64, ал. 2, изр. I от НПК, преди това е бил задържан за 24 часа по ЗМВР на 2.11.2016 г., а на 5.11.2016 г. от СпНС му взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“, заменена на 11.11.2016 г. от САпС с мярка за неотклонение „гаранция“ в пари съгласно чл. 61, ал. 1, предл. I от НПК в размер на 3000 лева. Задържането първоначално е било в арест в [населено място], а впоследствие в арест в София, ул. „М-р Г. В.“. Прието е, че на 11.11.2016 г. спрямо ищеца е била взета принудителна административна мярка – „забрана за напускане на пределите на Република България“, отменена от съда на 14.08.2018 г. Прието е още, че по делото не е установено наличието на публикация на името или фотография на ищеца. Единствено е споменато името му в публикация свързана с позитивна информация за оправдателната присъда от 03.07.2020 г. Въззивният съд е приел за установено по делото, че искането на обвинението за отстраняване от длъжност по смисъла на чл. 69 от НПК на 25.11.2016 г. е оставено от СпНС без уважение. Независимо от това, с мотив за водено срещу С. ДП със заповед на директора на Агенция „Митници“ е било прекратено служебното му правоотношение като митнически инспектор на 12.04.2017 г., като тази заповед е била отменена по съдебен ред, с последно касационно решение на ВАС от 10.08.2018 г. На 07.01.2019 г. отново със заповед е било прекратено служебното му правоотношение, а с окончателно касационно решение на ВАС на 29.09.2020 г. тази заповед е била отменена. Прието е, че привличането като обвиняем е за извършено от ищеца престъпление в качеството му на длъжностно лице, че това е засегнало доброто му име в професионалните среди и в обществото. Посочено е за безспорно, че С. е сравнително неголямо населено място, където повечето от жителите се познават взаимно, че наказателното преследване е станало достояние на обществеността в града и това е повлияло негативно на отношенията му с околните, на личното му самочувствие и на психическата му устойчивост. Косвено според съда това е повлияло в цялост на семейството му тъй като съпругата му работи в същата държавна митническа администрация. Приел е, че доказателствата за личността на ищеца, сочат на дисциплиниран и добър служител, без осъждания или образувани наказателни производства срещу него. Съдът е приел, че привличането като обвиняем за престъпление в кръга на службата му, предаването му на съд като подсъдим, е променило отношението на околните към него и е създало реални проблеми в службата на ищеца, че това е било формален повод за двукратно прекратяване на служебното му правоотношение, както и създаване на спънки в службата чрез непредоставяне на дължимите личен митнически печат и служебен достъп чрез електронен подпис до допустимите и необходимите в работата му електронни митнически системи. Съдът е констатирал и неактуализиране на възнаграждението му и промяна на мястото на изпълнение на служебните задължения в отдалечени от местоживеенето на ищеца обекти. Според въззивния съд отнемането на възможността за свободно придвижване извън страната през период от 1 година, 9 месеца и 3 дена е ограничило възможността за контакти със сина на ищеца, който учил, работил и имал семейство в Англия. Прието е, че задържането на ищеца С. и превеждането му в различни арести в страната е създало изключително неприятно преживяване. Самият той е декларирал здравословните си проблеми със загуба на равновесие и е приложил медицински документи за това. Прието е още, че независимо, че не са доказани по категоричен начин детайлите в обстановката в ареста, тъй като в ИМ са само твърдения, а св. С. не е пряк очевидец, а възпроизвежда разказаното от съпруга й, според съда всяко пребиваване в подобно заведение в условията на неизвестност, в контакти с криминално проявени и осъждани лица, поставя неосъждан и незапознат с порядките му човек, в изключителен стрес и негативно изживяване. Въззивният съд е приел, че С. е ползвал адвокатска защита в досъдебното и съдебното производство за общата сума от 5000 лева по договор за правна помощ, сключен с адвокат Д. Н., АК – Я.. По наведения довод от Прокуратура на РБългария, че адвокатското възнаграждение е прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото съдът е приел същият за неоснователен. Взети са предвид разпоредбите на чл.12, чл.13,чл. 14 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в актуалната към деликта редакция, а именно съобразно измененията и допълненията в ДВ 28/28.03.2014 г. Прието е за доказано по делото 17 пъти явявания на адв. Н. или на преупълномощен от него адвокат в София по досъдебното или съдебното наказателно производство, както и веднъж при второто му привличане като обвиняем с адв. С.. Прието е, че абсолютно дължимия минимум по оказаната правна помощ на адвоката съгласно Наредба № 1 е 4100 лева. и тъй като делото е с още 7 подсъдими, което говори за неговата фактическа усложненост, а и лошо подреденото обвинение усложнява и правната страна на случая, платеният от ищеца хонорар от 5000 лева за цялостното разглеждане на наказателното дело във всички инстанции не е прекомерен. Съдът е констатирал, че пред ХОС е прието без да се оспорва, заключение на ВЛ К. относно стойността на необходимото гориво за автомобила, който е придвижвал ищеца от С. през Я. за да се присъедини защитника му до София и обратно за 15 курса в размер на 2130.82 лева. Преценено е за неоснователно възражението, че от представените касови бележки за закупуване на гориво 3 не отговарят на датата на пътуването. Според съда това не е необходимо, след като са доказани посочените по-горе явявания на ищеца в София свързани с наказателното, във фази досъдебна и съдебна – производство. Относно здравословното състояние на ищеца е прието, че не са доказани вреди над обичайните причинени от незаконното обвинение. Посочено е, че когато ищецът претендира вреди над обичайните, той следва безспорно да ги докаже (което би рефлектирало на размера на обезщетението), като това не означава, че липсват обичайните неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, но в този случай размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот, за да не се превърне в източник за неоснователно обогатяване – Р-63/16.03.2016 г. по гр.д. 5124/2015 г., ГК, III г.о. на ВКС. При отчитане на всички фактори, повлияли негативно живота на ищеца съдът е намерил, че справедливият размер на обезщетението е 30000 лева. Посочено е, че съдът е съобразил и аналогични случаи, свързани с акции в митниците в С. и Л. през 2015 -2016 г. и практиката на ВКС. Прието е, че паричния еквивалент на мярата на справедливост по чл. 52 от ЗЗД в настоящия случай следва да бъде завишен. Според съда този размер на обезщетението е съобразен и с обстоятелството, че за период от три години и осем месеца е продължило наказателното производство спрямо ищеца с висока степен на интензивност при извършване на процесуалните действия, а именно: двукратно повдигане на обвинение в тежко умишлено престъпление, задържане под стража с превеждане в различни арести, вземане на ограничителна мярка за ненапускане на страната, разпространение на информацията в обществото, двукратното уволнение от службата въз основа именно на така повдигнатото обвинение, тормозът по тази причина в работата и умишленото създаване на пречки при изпълнение на служебните му задължения, пораженията върху личността на пострадалия от незаконното обвинение, двукратното внасяне на делото в съд, многократните явявания в София, водят до извод за много по-висок праг на претърпените неимуществени вреди в сравнение с аналогични случаи. Прието е, че размерът на обезщетението не следва да бъде източник за обогатяване, като определения от ХОС размер от 70000 лева обезщетение за неимуществени вреди е счетен за прекомерен и не отговарящ на създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, отразяващ обществената оценка на засегнатите нематериални вреди – Р-60323/11.2.22. по гр.д. 517/221, ГК, IV го на ВКС. Формиран е извод, че сумата от 30000 лева в най-пълна степен ще компенсира вредите от неоправданата наказателна репресия, нанесена на пострадалия. Относно претенцията за обезвреда на имуществените вреди е прието, че същите са доказани по основание и размер, и първоинстанционното решение в тази му част е правилно. При тези съображения въззивният съд е направил извод за основателност на предявения иск за обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата от 30000 лева, до който размер правилно с обжалваното решение той е уважен и в тази му част то следва да се потвърди. Приел е, че за разликата над посочената сума до присъдения размер от 70000 лева искът се явява неоснователен и като такъв следва да се отхвърли след отмяна на първоинстанционното решение в тази му обжалвана осъдителна част като неправилно. Прието е, че следва да се потвърди първоинстанционното решение в частта за присъденото обезщетение за имуществени вреди в размер на 7130,82 лева. По правните въпроси, формулирани от Прокуратура на РБългария: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд в обжалваната част от Прокуратура на РБългария. Съгласно трайно установената практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е въззивно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Това са случаите на приложена несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Въззивното решение в обжалваната част от ответника не е засегнато от тези пороци. Освен това жалбоподателят не е обосновал очевидната неправилност на атакувания съдебен акт отделно от доводите за неправилност на решаващите изводи на съда. Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив в частта, с която е потвърдено решението от 24.02.2022 г. по гр.дело № 630/2021 г. на Окръжен съд Хасково в уважената част на иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ относно обезщетението за претърпени неимуществени вреди по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първи и втори въпроси от изложението на жалбоподателя Прокуратура на РБългария. С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. С решение № 311/14.03.2018 г. по г.дело № 300/2017 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съгласно правилото на чл. 52 от ЗЗД съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Както е посочено в раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС. Залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ обаче не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. В случаите, когато се определя обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ следва да се имат предвид и указанията дадени с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, а също така и установените в практиката факти и обстоятелства от значение за определянето на обезщетението, каквито са личността на увреденото лице, данните за наличието на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, както и продължителността на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение, отражението на производството върху личния, обществения и професионалния живот, разгласяването и публичността на производството, а също така и причиняването на здравословни вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, в какъвто смисъл са и указанията в т. 11 от диспозитива на ППВС 4/23.12.1968 година. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване. С т. 3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС е прието, че съгласно чл. 4 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Държавата се освобождава от отговорност за вреди, ако единствена причина за увреждането е поведението на гражданина, съответно отговорността й се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Преценката за това се прави при наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай. В случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства: броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда; тежестта на извършените дейния, за които е осъден дееца съпоставени с тези, за които е оправдан; причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невинен и причинените вреди-болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. В тези случаи обезщетението се определя глобално, а не поотделно за всяко деяние, за което обвиняемият е бил оправдан като обезщетението за неимуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Правните въпроси са разрешени в противоречие с тази практика на ВКС, поради което касационно обжалване следва да се допусне в указаната част на въззивното решение. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението, тъй като същият касае правилността на въззивното решение и поради това не представлява правен въпрос. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив в частта, с която е потвърдено решението на Окръжен съд Хасково от 24.02.2022 г. по гр.дело № 630/2021 г. в частта, с която е уважен предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 7130.82 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди, тъй като в изложението на Прокуратура на РБългария не е поставен правен въпрос, относим към решаващите правни изводи на въззивния съд касаещи присъденото обезщетение за имуществени вреди. По правния въпрос, формулиран от ищеца В. Ж. С.: Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение на Окръжен съд Хасково по гр.дело № 630/2021 г. е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 30 000 лв. до 70 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 21.07.2020 г. до окончателното изплащане по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения въпрос от жалбоподателя-ищец. С решение № 267/26.06.2012 г. по гр.дело № 820/2012 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, както е разяснено принципно в ПП 4/1968 г. на ВС РБ, от значение са редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, имащи отношение към засегнатите неимуществени блага на пострадалия и тяхното справедливо парично овъзмездяване. През годините съдебната практика е утвърдила като такива релевантни обстоятелства данните за личността на увредения, начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот, положението му в обществото, работата му. В случаите на причинени неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, от значение е как обвинението в извършване на престъпление, с оглед установеното относно посочените по-горе обстоятелства, се е отразило върху личния, обществения и професионалния живот, чувствата, честа и достойнството на увредения. Когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия (подсъдимия), следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. При определени професии – напр. полицаи, военни, магистрати, митнически служители и пр., очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени. По общо правило, незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. Казаното е относимо в още по-голяма степен за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната пофесионалната реализация. По всеки казус, с оглед обстоятелства по делото, съдът следва да се преценява действителното отражение на незаконното обвинение във всички сфери на живот на обвиняемия (подсъдимия), на неговото лично и професионално достойнство и чест. Тази практика е възприета и в решение 344/24.11.2014 г. по гр.дело № 2378/2014 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК. Правният въпрос е разрешен в отклонение от тази практика на ВКС, поради което касационно обжалване следва да се допусне в указаната част на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение