Определение № 5029 от 20.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2802/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от П. Г. П., срещу определение № 5568 от 11.03.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 14208/2025 г. по описа на СГС, ЧЖ, II А състав, с което е оставена без уважение частна въззивна жалба на П. Г. П. срещу разпореждане № 152740 от 03.10.2025 г., постановено по гр. д. № 20574/2023 г. по описа на СРС, ГО, 166 състав, с което е върната депозираната от жалбоподателя въззивна жалба срещу решение от 18.05.2025г. по гр. д. № 20574/2023 г. по описа на СРС. Частният жалбоподател поддържа оплакване, че въззивният съд е постановил неправилен съдебен акт. Твърди, че депозираната от него въззивна жалба не е просрочена, тъй като правото на въззивно обжалване било упражнено в законоустановения срок. Навежда довод, че въззивният съд е бил длъжен, без да извършва преценка за спазването на срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, да осъществи проверка на релевираните във въззивната жалба възражения за нищожност на постановеното съдебно решение. В изложението към частната касационна жалба се прави искане за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК по въпроса: „Длъжен ли е въззивният съд по чл. 269 ГПК да извърши служебна проверка за валидност на първоинстанционното решение, включително да се произнесе по неговата нищожност, или може да откаже такава проверка по съображение, че въззивната жалба е просрочена по чл. 259, ал. 1 ГПК? Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е допустима, подадена срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, от страна, която е легитимирана да обжалва същия и в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок. С обжалваното определение въззивният съд е установил, че жалбата срещу първоинстанционното решение е била изпратена по пощата. В съответствие с правилото на чл. 62, ал. 2 от ГПК е приел, че датата на изпращане е удостоверената такава на пощенското клеймо - 11.07.2025 г. Посочил е, че препис от съдебното решение е бил връчен на жалбоподателя на 26.06.2025 г., като от този ден е започнал да тече двуседмичният срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК, който е изтекъл на 10.07.2025г. /четвъртък, присъствен ден/, определен по правилото на чл. 60, ал. 4 от ГПК. Констатирал е, че по делото няма доказателства, установяващи твърдението на жалбоподателя, че жалбата е била изпратена по пощата до 10.07.2025 г. Установил е, че приложеният системен бон от „БЪЛГАРСКИ ПОЩИ“ ЕАД е нечетлив в частта, относно датата на издаването му. Посочил е, че доказателства, относими към дължимата от съда проверка за спазване на установения в нормата на чл. 259, ал. 1 от ГПК преклузивен срок, не са били ангажирани, независимо от изричните указания на първоинстанционния съд в този смисъл. В заключение е приел, че първостепенният съд правилно е приел, че въззивната жалба, която е била подадена по пощата на 11.07.2025г., е просрочена, като подадена извън предвидения в закона преклузивен двуседмичен срок за извършване на това процесуално действие. Посочил е, че законната последица от пропускането на срока е връщане на въззивната жалба на основание чл. 262, ал. 2, т. 1 от ГПК, вр. чл. 259, ал. 1 от ГПК. В отговор на релевираното от жалбоподателя оплакване, че депозираната въззивна жалба подлежи на разглеждане по реда на инстанционния контрол в частта относно съдържащите се в същата възражения за нищожност на обжалвания съдебен акт, въззивният съд е посочил, че допустимостта на въззивното производство е обусловена от надлежното сезиране на въззивния съд с редовна и допустима въззивна жалба, подадена в преклузивния двуседмичен срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК. Допълнил е своите мотиви, като е посочил, че обстоятелството, че с въззивната жалба се поддържа довод за нищожност на постановения съдебен акт не окачествява подадената въззивна жалба като иск по чл. 270, ал. 2 ГПК, нито като възражение за нищожност, упражнено по предявен срещу жалбоподателя иск, нито въвеждането на този довод във въззивната жалба дерогира разпоредбата на чл. 259, ал. 1 от ГПК, създавайки възможност за безсрочно оспорване валидността на постановеното решение по реда на чл. 258 и следв. от ГПК. При тези мотиви е оставил без уважение частната жалба срещу разпореждането, с което е била върната въззивната жалба на П. Г. П., подадена срещу решение от 18.05.2025 г., по гр. д. № 20574/2023 г. по описа на СРС. Върховният касационен съд, състав на Четвърто Гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на определението, поради следните съображения: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК вр. с чл. 280 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл. 280 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В настоящия случай поставеният от касатора въпрос е обсъден от въззивния съд, но се отнася до изложените от него допълнителни съображения в отговор на релевираните от жалбоподателя П. Г. П. оплаквания. Независимо от това, отговор на поставения въпрос се съдържа в практиката на ВКС. Съобразно същата въззивният съд първо трябва да провери допустимостта на въззивната жалба, включително спазването на срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК. Ако установи, че жалбата е просрочена, и просрочието не е преодоляно по надлежния ред, той следва да я остави без разглеждане и да прекрати производството по нея. В този случай не дължи служебна проверка на валидността на първоинстанционното решение и не следва да разглежда спора по същество, съобразно оплакванията в жалбата. Настоящият съдебен състав изцяло споделя, така установената практика на ВКС, като не намира основание за промяна. В конкретната хипотеза, правилно въззивният съд е констатирал, че жалбата е била подадена след изтичане на законоустановения двуседмичен срок, предвиден в разпоредбата на чл. 259, ал. 1 ГПК и като такава е подлежала на връщане, поради което е потвърдил разпореждането на първата инстанция за връщането й. Препис от първоинстанционното решение е бил редовно връчен на пълномощника на страната на 26.06.2025 г. Срокът за въззивно обжалване е изтекъл на 10.07.2025 г. /присъствен ден/, а жалбата е била изпратена по пощата на 11.07.2025 г. Поради което същата е била просрочена и правилно е била върната. С оглед отговора на правния въпрос, при подадена жалба след изтичане на срока за въззивно обжалване, въззивният съд не е имал задължение да се произнася по валидността на първоинстанционното решение. При тези обстоятелства по делото, предвид възприетото по-горе разрешение на поставения процесуалноправен въпрос, следва изводът, че в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС е постановеното въззивно определение. Не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. При наличие на задължителна съдебна практика, касационното обжалване би могло да се допусне на основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК само при обосноваване на необходимостта от изоставяне на дадените разрешения, каквито доводи не се съдържат в изложението на касатора по настоящото дело, поради което не е налице и основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В заключение: При селектиране на частната касационна жалба не се установи да са налице посочените основания за допускане до касационно обжалване на въззивното определение. Воден от горното, съдът