Определение № 2141 от 29.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 436/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределение Юг“ ЕАД срещу решение №432 от 08.12.2023г. по в.т.д. №571/2023г. на Пловдивски апелативен съд. С него е потвърдено решение №282 от 28.06.2023г. по т.д. №21/2023г. на Пловдивски окръжен съд, с което „Електроразпределение Юг“ ЕАД, [населено място], е осъдено да заплати на „ИПО“ ООД, [населено място], сумата от 110 150, 24 лв., представляваща получена без основание цена за достъп и пренос на електроенергия през разпределителна мрежа за периода 01.01.2021г. - 30.11.2022г., платена от ищеца по издадени от ответника фактури за този период, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска 16.01.2023г. до изплащането й и сумата от 15 186.01 лв., представляваща разноски по делото. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно и необосновано. Твърди, че апелативният съд е допуснал и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства, а се е обосновал основно със заключенията на назначената по делото съдебно - техническа експертиза. Изтъква,че въззивният съд е постановил решението си, без да коментира и без да се произнесе по възраженията за приложимост на чл.26 т.1 от Наредба №РД -16.57 от 28.01.2008г. за дейността на операторите на електроенергийната система и на разпределителните мрежи, както и на оперативния дежурен персонал от електроенергийните обекти и електрическите уредби на потребителите /обн. ДВ бр.17 от 19.02.2008г./. Твърди, че мотивирайки своите решаващи изводи единствено с някои от констатациите и разсъжденията на вещото лице и елиминирайки друга част от тях, както и установени по делото факти и приобщени към него доказателства, Пловдивски апелативен съд е постановил обжалваното решение при наличие на съществено нарушение на съдпроизводствените правила. Счита за незаконосъобразен правния извод на въззивният съд, че за възникване на договорното задължение на потребителя да заплаща цена за услугата „достъп до електроразпределителната мрежа” е релевантно обстоятелството дали лицензираният за съответната територия мрежов оператор е носител на правото на собственост върху конкретните електрически обекти и съоръжения. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1. „Дали въззивният съд е длъжен да постанови решението си след преценка на всички ангажирани по делото доказателства, в т. ч. да обсъди и прецени заключението на вещите лица не изолирано, а с оглед на всички представени доказателства, доводи и възражения на страните, като на тази база обоснове крайните си изводи?” и 2. „Дали при спор относно това предоставена ли е и от кого мрежовата услуга достъп, респ. с невъзможен предмет ли е договорът за достъп, сключен между мрежовия оператор и крайния клиент, който получава доставки на електрическа енергия, т.е. обектът му е присъединен към мрежата на някой от лицензираните за дейността мрежови оператори, длъжен ли е съдът да изследва: а) кой е оператор и коя е мрежата, чрез която клиентът е получавал доставки на електрическа енергия? и б) спецификите за всеки обект, начина и мястото на измерването на електрическата енергия; субекта, който извършва тази дейност и принадлежността на правото на собственост върху средствата за търговско измерване за всеки конкретен случай?”. По първия процесуален въпрос твърди противоречие с решение №113/28.02.2011г. по гр. д. №1062/2010г. на ВКС, IV г. о.; решение №163/03.02.2021г. по гр. д. №123/2020г. на ВКС, III г. о. и решение №43/27.05.2021г. по т. д. №200/2020г. на ВКС, II т. о. По втория въпрос поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба „ИПО“ ООД оспорва жалбата като неоснователна и твърди, че липсват основания за допускане на касационно обжалване. Подробни съображения излага в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че за периода от 01.01.2021г. до 30.11.2022г. от ответника „Електроразпределение Юг“ ЕАД са били издадени 23 броя данъчни фактури, по които ищецът е заплатил 73 777,61 лева цена за пренос и 36 372,54 лв. цена за достъп до разпределителната мрежа на ответното дружество. Въз основа на заключението на съдебно – техническата експертиза, приета в първоинстанционното производство, съдът е установил, че предприятието на „ИПО“ ООД се захранва с електрическа енергия от електрическа подстанция 110/20 кV „Карлово 1“, като сред захранващите елементи няма такива собствени на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД и „ЕВН България Електроразпределение“ ЕАД /с ново наименование „Електроразпределение Юг“ ЕАД/. Установил е, че закритата разпределителна уредба /ЗРУ/ 20кV в п/ст. „Карлово 1“, към която е присъединен електропровод 20 кV „ИПО“, е собственост на „ЕСО“ ЕАД. След като е съобразил обстоятелството, че подстанцията е собственост на електропреносния, а не на електроразпределителния оператор, а също и това, че по цялата схема на свързване на съоръженията на ищеца към подстанцията не съществуват елементи и съоръжения, които да са част от разпределителната мрежа на ответника, съдът е заключил, че ответното дружество не е могло да предоставя услугите по пренос и достъп, за които е начислило такси и издало процесните 23 бр. фактури. Счел е за неоснователни доводите на ответника, че основание за начисляване на таксите пренос и достъп до електроразпределителната мрежа съставлява сключеният между страните договор от 12.11.2013г. за достъп и пренос на електрическа енергия по електроразпределителната мрежа. Изразил е становище, че по възражението за нищожност на този договор, заявено и поддържано от ищеца, е формирана сила на пресъдено нещо, която следва да бъде зачетена, като договорът се приеме за нищожен като сключен в противоречие със закона – чл. 88, ал.1 от ЗЕ. Въз основа на тези правни изводи е достигнал до заключението, че извършените от ищеца плащания на цена за достъп до разпределителната мрежа са получени от ответника при начална липса на основание, поради което те подлежат на връщане. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК въпрос относно задължението на съда да обсъди всички възражения във въззивната жалба е обвързан с оплакванията на касатора, че в мотивите си съставът на Пловдивски апелативен съд не е обсъдил данни от заключението на съдебно – техническата експертиза, че „Електроразпределение Юг“ ЕАД е оператор на съоръженията на ищеца, както и на точката на присъединяване на обектите му, а също и че не е обсъдил съдържанието на писмо с изх.№Е -12- 00 -1866/29.1.2008г. на ДКЕВР и признатия от ищеца факт, че между него и преносния оператор „ЕСО“ ЕАД няма сключен договор за предоставяване на услугите пренос и достъп. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК / цитираните от касатора, както и служебно известните на настоящия състав решение №183/21.11.2018г. по т.д. №542/2018г. на ВКС, I т.о., решение №93/27.11.2020г. по т.д. №2013/2019г. на ВКС, I т.о., решение №125/15.01.2020г. по т.д. №1204/2018г. на ВКС, II т.о., решение №240/15.01.2019г. по т.д. №518/2018г. на ВКС, I т.о., решение №209/20.02.2018г. по т.д. №1096/2017г. на ВКС, I т.о., решение №112/28.10.2020г. по т.д. №2029/2019г. на ВКС, I т.о. и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В настоящия случай обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствения материал. Съдът е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 от ГПК, но e извършил и самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към пораждането на задължение за ищцовото дружество за заплащане на такси пренос и достъп по процесния договор. Решаващият състав на Пловдивски апелативен съд е обсъдил събраните по делото доказателства относно спорния между страните въпрос дали ищецът е присъдинен към електроразпределителната мрежа, оператор на която е ответното дружество. При преценка на данните от заключението на съдебно – техническата експертиза въззивният съд е съобразил като значим за спора извода на вещото лице, че предприятието на „ИПО“ ООД се захранва с електрическа енергия от електрическа подстанция 110/20 кV „Карлово 1“, като сред захранващите елементи няма такива собствени на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД и „ЕВН България Електроразпределение“ ЕАД /с ново наименование „Електроразпределение Юг“ ЕАД/. Въззивният съд е обсъдил заключението във връзка с останалите доказателства по делото, с оглед на което обжалваното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС по приложението на чл.202 от ГПК. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателства, не може да се проверява в стадия по селекция на касационните жалби. Следва също да се отбележи, че в заключението на съдебно – техническата експертиза няма констатация, че „Електроразпределение Юг“ ЕАД е оператор на съоръженията на ищеца, а вещото лице е дало разяснения, че специализираните диспечерски звена на оператора на съответната електроразпределителната мрежа имат задължение за диспечериране на ЗРУ 20 кV в електрическите подстанции, собственост на „ЕСО“ ЕАД. Не могат да обусловят допускането на касационно обжалване, макар и да са основателни, оплакванията на касатора, че въззивният съд не е обсъдил писмо с изх.№Е -12- 00 -1866/29.12.2008г. на ДКЕВР, както и не е обсъдил признатия от ищеца факт, че между него и преносния оператор „ЕСО“ ЕАД няма сключен договор за предоставяване на услугите пренос и достъп. Сочените от касатора указания на ДКЕВР и липсата на договор с преносния оператор не са относими към преценката на съда дали енергийният обект на клиента е присъединен директно към подстанция, която е собственост на електропреносния, а не на електроразпределителния оператор, съответно те не могат да обусловят различен извод относно приетия от съда за правнозначим факт. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по втория поставен в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК. Въпросът е поставен във връзка с доводите на касатора, че всички електрически уредби, съоръжения и енергийни обекти функционират като част от единната електроразпределителна мрежа в границите на лицензионната територия на ниво напрежение, за което само и единствено това дружество има лицензия, без значение кой е техният собственик. Поради това според касатора ирелевантно за дължимостта на начислените на ищеца такси за достъп и за пренос средно напрежение е обстоятелството, кой се явява собственик на отделените електрически уредби. Поставеният въпрос предпоставя, че електрическите съоръжения на ищцовото дружество са част от единната електроразпределителна мрежа и не е съобразен с констатациите на въззивния съд, че електрическа подстанция 110/20 кV „Карлово 1“, от която се захранва с ел. енергия ищцовото дружество, е собственост на електропреносния оператор „ЕСО“ ЕАД, а не на електроразпределителния оператор, както и че по цялата схема на свързване на съоръженията на ищеца към подстанцията не съществуват елементи и съоръжения, които да са част от разпределителната мрежа на „Електроразпределение Юг“ ЕАД. С разпоредбата на чл.117, ал.1 от ЗЕ, се предоставя възможност клиент на електрическа енергия, разположен на съответната територия, да поиска присъединяване на свой обект от енергийното предприятие - оператор на електропреносната мрежа ( т. 34а, б. "а" от ДР на ЗЕ ), съответно енергийното предприятие - оператор на електроразпределителна мрежа ( т. 34б, б. "а" от ДР на ЗЕ ), ако отговаря на следните условия: 1) има изградени електрически уредби в границите на имота си, отговарящи на техническите норми и на изискванията за безопасна работа; 2) изпълнил е условията за присъединяване към преносната, съответно разпределителната мрежа; и 3) сключил е писмен договор за присъединяване с оператора на електропреносната мрежа, съответно с оператора на електроразпределителна мрежа, по нормативно определена цена за присъединяване. Условията и редът за присъединяване към електропреносната и електроразпределителна мрежа и за сключване на договорите за това са подробно регламентирани в нарочна наредба на ДКЕВР ( чл. 117, ал. 3 от ЗЕ ), а именно Наредба №6/24.02.2014 г. за ППКЕЕПРЕМ (в сила от 04.04.2014 г.). В съответствие с разпоредбите на ЗЕ, въззивният съд е изследвал коя е мрежата, към която е присъединен клиентът и кой е нейният оператор. Съобразил е, че електрическа подстанция 110/20 кV „Карлово 1“, от която се захранва с ел. енергия ищцовото дружество, е собственост на електропреносния оператор „ЕСО“ ЕАД и е част от електропреносната мрежа / с изключение на ЗРУ 20 кV в постанцията, която макар да е собственост на „ЕСО“ЕАД има функции на електроразпределителна мрежа/. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие със задължителните за националните правосъдни органи разяснения на СЕС по въпросите, свързани с тълкуването на чл. 2, т. 3 и 5 от Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО, дадени с постановеното по преюдициално запитване Решение по дело С-31/2018 г., съгласно което допустима е национална правна уредба, в която се предвижда, че трансформирането на напрежението на електроенергията, за да се позволи преминаването от високо към средно напрежение, може да попада в обхвата на дейността на електропреносна мрежа. Потребител, присъединен към електрическата мрежа на ниво средно напрежение, не трябва непременно да се счита за клиент на оператора на електроразпределителната мрежа, притежател на изключителна лицензия за разпределение на електроенергия на съответната територия и този потребител може да се счита за клиент на електропреносната мрежа, когато е свързан към уредба за средно напрежение, която е част от електрическа подстанция, чиято дейност по трансформирането на електрическото напрежение, за да се позволи преминаването от високо към средно напрежение, попада в обхвата на дейността на тази мрежа. Наличието на практика на Съда на ЕС, с която въззивното решение е съобразено, изключва допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Без значение за изводите на въззивния съд е втората част на поставения въпрос, доколкото по силата на изричните разпоредби на чл. 8 и чл.9 от Правилата за измерване на количеството електрическа енергия измерването на електрическата енергия на ползвателя на съответната мрежа се извършва със средства за търговско измерване, собственост на оператора на електропреносната мрежа или на съответния оператор на електроразпределителната мрежа. Когато се измерва енергията, постъпваща в електрическите уредби на клиенти, присъединени към електропреносната мрежа или ектроразпределителна мрежа, задължение на оператора на съответната мрежа е да доставя, монтира и поддържа система за търговско измерване, регистриране и предаване на данни. Фактическото изпълнение или неизпълнение на тези задължения, както и евентуалното нарушение на правилата за разположение на средствата за търговско измерване, не се отразява на преценката за това към коя мрежа е присъединен клиентът. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 9780 лева, с ДДС. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд