Определение № 372 от 09.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2186/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Д. Д. срещу решение № 190 от 04.07.2025г. по в.т.д. № 180/2025г. на Апелативен съд – Варна, с което, като е отменено решение № 46 от 07.02.2025г. по т.д. № 514/2024г. на Окръжен съд – Варна, е отхвърлен предявеният от касатора срещу ЗД“Бул Инс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за сумата от 40 000 лева, със законната лихва за забава от 22.01.2020г. до окончателното плащане. Претендираното обезщетение е за претърпените неимуществени вреди от смъртта на Д. Д. Д., брат на касатора, в резултат на пътнотранспортно произшествие, настъпило на 27.10.2019г. в [населено място] по причина на водач, чиято гражданска отговорност е била застрахована при застрахователното дружество.

Оплакванията на касатора са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост - касационно основание по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Предявен е иск от брат на починалия, по отношение на който категорично може да се приеме, че е установено наличието на трайна и дълбока емоционална връзка, отличаваща се от обичайната връзка брат-брат. Ищецът е живял заедно с брат си в една къща от раждането до смъртта му на 27.10.2019г. Заедно са създали семействата си. Там са се родили децата им. След смъртта на баща им касаторът чувствал по-големия си брат Д. като баща и наставник. Отношенията им били като в едно семейство – празнували заедно, помага ли си. Починалият брат е помагал в отглеждането на сина на касатора, роден с детска церебрална парализа, трудно подвижен, със специални образователни потребности. Когато касаторът бил нощни смени, Д. помагал на съпругата му в обслужването на детето, което с годините ставало по-тежко и била необходима по-голяма физическа сила. Съпругата на касатора починала и липсата на брата се чувствала все по-осезаемо. Смъртта на Д. Д. Д. се отразила стресиращо върху психиката на ищеца, който преживял остра стресова реакция от смъртта на своя брат. Това безспорно е довело до трайни негативни изменения и последствия за психическото му състояние. Въззивният съд не е съобразил всички тези обстоятелства. Не е извършил анализ на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Конкретно се сочи приобщеното н.о.х.д. № 205/2021г. Окръжният съд е оставил без уважение искането за допускане на съдебно-медицинска експертиза, но въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не я е назначил по повод възраженията на въззивника в подадената въззивна жалба.

В. Д. Д. иска да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Варна, то да бъде отменено и да му се присъдят 40 000 лева обезщетение, със законната лихва от 22.01.2020г. до окончателното плащане.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Формулираните от касатора въпроси са:

1. Задължена ли е въззивната инстанция да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 от ГПК?

2. Задължена ли е въззивната инстанция да действа като инстанция по същество, като прави собствена преценка на събраните доказателства и изложи доводи и мотиви, обосноваващи собствената преценка?

3. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство?

Във връзка с тези въпроси касаторът се позовава на ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и решение № 44 от 10.07.2020г. по гр.д. № 1963/2019г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 288 от 28.02.2020г. по гр.д. № 134/2019г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 69 от 26.07.2019г. по т.д. № 2556/2018г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 37 от 30.03.2020г. по т.д. № 2206/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 8 от 15.02.2019г. по гр.д. № 1953/2018г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 8 от 05.06.2019г. по гр.д. № 1295/2018г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 112 от 23.10.2018г. по гр.д. № 486/2018г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 376 от 11.02.2019г. по т.д. № 3180/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 253 от 15.02.2019г. по гр.д. № 5011/2017г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 115 от 17.09.2018г. по гр.д. № 2150/2017г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 147 от 31.07.2018г. по т.д. № 1715/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

4. Какви са критериите и от къде се извеждат същите за липса на „особена близост и духовна връзка“ между пострадалия и починалия, когато е установена по безспорен начин родствената им връзка?

Касаторът сочи Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 на ОСНГТК на ВКС, на което, според него, въззивното решение противоречи.

Въззивното решение се определя и като очевидно неправилно, тъй като в мотивите му се съдържат произволни и недоказани твърдения, противоречащи на доказателствата по делото.

От насрещната страна по жалбата ЗД“Бул Инс“ АД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и е допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост на въззивното решение или негова очевидна неправилност, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да постанови решението си, съставът на Апелативен съд – Варна е приел, че към 27.10.2019г. ЗД„Бул Инс“ АД е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Голф“ с ДК [рег.номер на МПС]. На същата дата, в [населено място], е настъпило пътнотранспортно произшествие. В нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП Х. Т. Х., водач на автомобила „Фолксваген Голф“, го е управлявал с превишена скорост и след удар е причинил по непредпазливост смъртта на пресичащия пътното платно пешеходец Д. Д. Д., тогава на 56 години. Виновното и противоправно поведение на водача на лекия автомобил е било прието за установено по реда на чл. 300 от ГПК въз основа на влязлата в сила присъда № 19 от 16.03.2021г. на Окръжен съд – Варна по н.о.х.д. № 205/2021г. Съгласно присъдата Х. Т. Х. е бил признат за виновен за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1 б. „в" вр. с чл. 342, ал. 1 от НК. За механизма на ПТП в първоинстанционното производство е била изслушана също съдебна автотехническа експертиза.

Посочените обстоятелства не са били и спорни между страните, при което въззивният съд се е произнесъл по конкретните направени от застрахователя оплаквания във въззивната жалба - за необоснован извод на Окръжен съд – Варна за наличие на предпоставките за справедливо обезщетяване на страдания на родственик извън най-близкия кръг на починалия. Съгласно изложеното във въззивната жалба събраните по делото доказателства не са установявали страдания, превишаващи нормална скръб от загубата на родственик или изключително въздействие върху психиката (изискващо експертно заключение) Не са били установени отношения между ищеца и починалия, които да се характеризират с емоционална интензивност, отличаваща ги от типична, обичайна за българското семейство обич, близост и взаимопомощ.

Съгласно изложеното от въззивния съд починалият пешеходец е бил по-голям брат на ищеца В. Д. Д., на 47 години към датата на ПТП. Наред с него семейството на починалия е включвало съпругата З. Д. (47 години), пълнолетни син Д. и дъщеря М., която от своя страна е майка на детето И., както и майката на починалия Я. Д., на 76 години към момента на смъртта му, междувременно починала. Нейният съпруг и баща на В. и Д. е починал през 2009г. Ищецът също е имал свое семейство – съпруга Р. Д. (починала на 28.05.2024г.) и деца - Д., на 13 години, и Ц. – на 21 години.

От въззивния съд изцяло са били възприети обстоятелствата, за които са свидетелствали свидетелите по делото И. В. М. (съсед, живеещ в същата сграда, в която в отделни домакинства са живеели братята със своите семейства) и М. Д. Д., дъщеря на починалия Д. Д. Д.. И двамата свидетели са потвърдили, че те са обитавали една наследствена многофамилна къща (на два етажа, разделена на четири апартамента според М.), като по-големият брат, наред с грижите за своето семейство, често помагал и на семейството на по-малкия при отсъствията му по работа, особено в грижите на съпругата за болното им дете Д.. Свидетелката Д. е дала показания за изграждане на общността в тази къща, където братята израснали под грижи на своите двама родители и изградили своите семейства в условия на взаимопомощ и подкрепа, като в течение на времето ежедневието на близките семейства се преплитало. Тази свидетелка също е описала общите усилия на братята, подпомагащи се при грижи за къщата, при финансови проблеми и при други поводи, както и за споделеното доверие помежду им. Свидетелите са описали и преживяната мъка от ищеца - с прояви на тъга и затвореност, подтиснато настроение и често споделяне на спомени за починалия.

Също съгласно посоченото от въззивния съд твърдения за някакви съществени патологични изменения в психиката или емоционалната сфера на личността при ищеца не са били посочени, при което не е следвало да се събират доказателства, изискващи специални знания в тази област.

Въззивният съд е посочил още, че в писмено изявление на ищеца, участвал като пострадало лице в разследването на престъпното деяние на автомобилиста (л.55 от приложено ДП № 338/19 та РУ- Аксаково), са били описани обстоятелства по бита на семействата към момента на застрахователното събитие. Изявлението е съдържало признание, че макар да живеят във фамилната къща, поради служебната му заетост с работа на смени, ищецът рядко се виждал с починалия и не успявал да си говори много с него.

При тези приети за установени фактически обстоятелства съставът на Апелативен съд – Варна е счел предявеният иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ за неоснователен. Изложил е, че за разлика от пряко пострадалите при ПТП лица, правото на справедливо обезщетяване на косвено засегнатите от причинена смърт на родственик увредени лица изисква допълнително окачествяване на конкретните неимуществени вреди като изключителни по своята тежест. В тази връзка въззивният съд се е позовал на указанията по приложението на закона, дадени с ТР №1/2016г. на ОСГТНК на ВКС. Отречено е било по делото да се касае за изключителен случай – когато особени житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и страдащото лице да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди или да има необичайно продължаваща траурна скръб. В случая са се установявали традиционни за българското общество семейни отношения между братя, характеризиращи се с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, и нормално присъщите за тази родствена връзка морални болки и страдания.

По-конкретно не е имало общност на домакинствата. Макар и в обща сграда, всяко от семействата на братята е било обособено и е включвало обичайния за пълно домакинство състав (баща, майка и деца), включително към момента на увреждането и обща възходяща (бабата, която е обитавала до края на живота си същия адрес). Самото изграждане на роднинската общност между братята е било обичайно за типично семейство (израснали под грижи на двамата родители във фамилния дом). Смъртта на бащата на братята през 2009г., когато те вече са били създали своите семейства и са имали свои деца, не е можела да повлияе на вече формирания роднински стереотип. Към този момент те са били формирани личности (възрастни индивиди) с възрастова разлика от 10 години, при което отношението между равнопоставени братята не е можело са се трансформира във връзка, заместваща бащина фигура. Братята са контактували често или дори ежедневно, споделяли са обща многофамилна сграда, но не е била очертана особена роля на който и да е от тях, респективно ясно изразено предпочитание в общуването, което да може да характеризира връзката с починалия като изключителна по интензитет и значимост за личността на страдащия. Събраните доказателства не са индикирали и някаква по-изразена като тежест и интензивност негативна промяна в психо-физическото състояние на ищеца.

В подадения отговор на въззивната жалба В. Д. Д. се е позовал на установените с показанията на свидетелите продължителни морални болки и страдания. Според страната тези последици не са били опровергани с насрещно доказване с експертиза. Тя е следвало да се поиска от ответника.

При тези установени обстоятелства първите три от въпросите на касатора (процесуалноправни) отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Те съдържат питане относно задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите и възраженията на страните и обсъди всички събрани доказателства, като мотивира решението си, в контекста на задълженията по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и ал. 4 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. В касационната жалба са изложени оплаквания за допуснати от състава на Апелативен съд – Варна процесуални нарушения,

Не е удовлетворено изискването на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване по тези въпроси не може да бъде допуснато. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения в този смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС).

От въззивния съд са обсъдени обстоятелствата, че братята В. и Д. са живеели в една сграда със семействата си, като макар в отделни жилища (домакинства), са споделяли общите празници и са си помагали при трудности, включително тези, свързани със здравословното състояние на сина на ищеца. Според въззивния съд обаче не се е касаело за изключителен случай, а за традиционни за българското общество семейни отношения между братя. В тази връзка е било обсъдено също значението на смъртта на баща им, съответно дали след това касаторът е чувствал по-големия си брат като баща и наставник. Обстоятелството е било отречено. Отбелязана е и смъртта на съпругата на касатора, но поради това, че тя е починала няколко години след неговия брат, обстоятелството е било прието за неотносимо. Относно психическите страдания на ищеца е било прието, че са обичаен случай на траурна скръб, като не е имало и твърдения за негово влошено психическо състояние. До приключването на устните състезания във въззивното производство са липсвали изложени посочените в касационната жалба обстоятелства, че ищецът е преживял остра стресова реакция от смъртта на своя брат и че това е довело до трайни негативни изменения и последствия за психическото му състояние. Самият ищец не е поискал допускането на съдебна психологична или психиатрична експертиза за установяване на емоционалното си състояние. Напротив, считал е, че така следва да бъде поискана от ответника, а обстоятелствата се презумират. Не е била обоснована и нужда от допускането на съдебна медицинска експертиза. Същевременно от въззивния съд са били обсъдени относимите доказателства от приобщеното н.о.х.д. № 205/2021г. на Окръжен съд - Варна – присъдата, постановена от този съд по отношение на водача на лекия автомобил „Фолксваген Голф“ - Х. Т. Х. (чл. 300 от ГПК).

Дори да се приеме, че четвъртият въпрос на касатора (материалноправен) отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, не е осъществен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въпросът е относно критериите за липса на особена близост между пострадалия и починалия, когато между тях има родствена връзка.

Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, присъждането на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, стоящи извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд, е по изключение, за всяко лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В мотивите на тълкувателното решение е посочено изрично още, че тези лица трябва да са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките.

Така, съгласно тълкувателното решение, формалната родствена връзка между починалия и стоящите извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1969г. лица, не е обстоятелство, самостоятелно легитимиращо ищеца по иска по чл. 52 от ЗЗД, съответно по иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ, когато смъртта е настъпила при пътен инцидент и обезщетение се претендира от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Съществуващата родствена връзка не създава и житейска презумпция за особена близост, нито за интензитет и продължителност на болките и страданията, която презумпция да бъде оборвана от ответника по определени критерии. Напротив, обстоятелствата относно конкретното съдържание на връзката между починалия при ПТП и претендиращият обезщетение ищец, както и претърпените от него морални болки и страдания трябва да бъдат установени (доказани).

В случая въз основа на конкретните обстоятелства и доказателства по делото съставът на въззивния съд е приел, че такива обстоятелства, очертаващи изключителност на случая, не се установяват. В тежест на ищеца е било да установи съществуването на изключителност в близостта между братята, надхвърляща нормално присъщото за тази родствена връзка, както и че смъртта на Д. Д. Д. се е отразила изключително негативно на ищеца.

Във връзка с поставените от касатора въпроси липса осъществено и допълнителното изискване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, също посочено от него, и касационно обжалване не може да бъде допуснато и на това основание. Основанието не е обосновано чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, чрез позоваване на практика, която не е актуална с оглед промяна на законодателството или обществените условия, а при липсата на съдебна практика - чрез обосноваване на необходимостта от тълкуването на конкретна правна разпоредба, когато съдържащата се в нея правна уредба е непълна, неясна или противоречива (т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Както се посочи по-горе, отговори на въпросите могат да се изведат от задължителната практика на Върховния касационен съд и тази практика е съобразена от въззивния съд.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд –Варна.

Воден от горното съдът