Определение № 60504 от 10.08.2021 г. на ВКС по т. д. № 2379/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби от страните по спора, въведен с преки искове за репарирането на неимуществени вреди от пострадало при ПТП физическо лице /мотоциклетист/ срещу ответното „ОЗК-Застраховане“ АД-София, чието разрешаване е било предмет на решение № 1263 на Софийския апелативен съд, ГК, І-и с-в, от 17.VІ.2020 г., постановено по гр. дело № 5663/2019 г., сега атакувано съответно в неговата осъдителна и в другата - отхвърлителна част. Касационната жалба (с вх. № 73176/31.VІІІ.2020 г.) на ищеца М. К. М. от [населено място] е срещу онази част от горепосоченото въззивно решение, с която е бил отхвърлен неговия пряк иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ срещу ответното „ОЗК-Застраховате“ АД-София за разликата над присъденото му застрахователно обезщетение за понесени неимуществени вреди от процесното ПТП, настъпило на 5.Х.2015 г., от 100 000 лв. (сто хиляди лева) и до пълния предявен размер на тази негова претенция от 150 000 лева. Оплакванията на касатора М. са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в .атакуваната негова отхвърлителна част както в нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 269, изр. 2-ро ГПК/. Поради това се претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който прекият иск на М. срещу „ОЗК-Застраховане“ АД да бъдел уважен изцяло ведно със законната лихва върху допълнително присъдената главница от 50 000 лв., считано от датата на настъпване на вредоносното събитие и до окончателното й изплащане. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба подателят й М. обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за наличие на всички основания за директен достъп до него по чл. 280, ал. 2 ГПК, още и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната отхвърлителна част от решението си САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в задължителните постановки на ППВС № 4/23.ХІІ.1968 г., така и в следните, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на състави от двете отделения на неговата търговска колегия ( Р. № ) 1/26.ІІІ.2012 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 299/2011 г.; Р. № 66/3.VІІ.2012 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 619/2011 г.; Р. № 83/6.VІІ.2009 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 795/08 г.; Р. № 104/25.VІІ.2014 г. на І-во т.о. по т. д. № 2998/2013 г.; Р. № 28/9.ІV.2014 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 1948/2013 г.; Р. № 157/29.Х.2014 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 3040/2014 г.; Р. № 23/25.ІІІ.2014 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 1154/2013 г.; Р. № 94/24.Х.2012 г. на І-во т.о. по т. д. № 916/2011 г.; Р. № 27/15.ІV.2015 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 457/2014 г., Р. № 93/23.VІV2011 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 566/2010 г.; Р. № 111/1.VІІ.2011 г. на ІІ-ро т..о. по т. д. № 676/2010 г.; Р. № 177/27.Х.2009 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 14/09 г. ) по следните петнадесет правни въпроса: 1./ „Ако два съдебни състава /от различни по степен съдилища – бел. на ВКС / имат абсолютно различни критерии за справедливост, трябва ли второинстанционният съд да изложи мотиви досежно това кои факти и обстоятелства са обосновали огромното различие и предпоставят намаление на застрахователното обезщетение, както и трябва ли тези факти да са от кръга на задължителните и вярно ценени с оглед правилно определяне на размера на това обезщетение, а също и следва ли те да са отрицателни – доказващи предпоставки за определяне на по-ниско такова?“; 2./ „Възпроизвеждането на релевантните факти и обстоятелства и посочване размер на обезщетението, дължимо от застрахователя, изчерпва ли задължението за излагане на мотиви или е необходимо да се обосноват и изложат и съображенията, формирали вътрешното убеждение за частична неоснователност на претенцията за репариране на неимуществени вреди и за отхвърляне на прекия иск, защото изводът за размера им е винаги резултат на конкретна преценка на специфични явления и различни данни, релевантни във всеки отделен случай за определянето им?“; 3./ „Ако намаляването на размера на дължимото застрахователно обезщетение се обосновава с неотносими и неверни обстоятелства, предвид съществуващата задължителна съдебна практика (ППВС № 4/23.ХІІ.1968 г.) за фактите и обстоятелствата, имащи значение за правилно приложение на принципа на справедливост (в случая сочене на възможност „за неоснователно обогатяване“ на пострадал, на когото основателно се дължи обезщетение за понесените от него неимуществени вреди), то налице ли е мотивиране и излагане на относими и верни съображения относно правилно приложение на прогласения от чл. 52 ЗЗД принцип?“; 4./ „Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна логическа преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?“; 5./ „Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства, представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото и е направено в противоречие на константната съдебна практика, а освен това е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото?“ 6./ „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да се съобразят при определяне на дължимо застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“; 7./ „Длъжен ли е въззивният съд да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили последици, както и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?“; 8./ „Длъжен ли е въззивният съд да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/68 г.?“ 9./ „Длъжен ли е въззивният съд да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката му, както и да съобрази значението на всяко увреждане и характера, продължителността и значението на последиците?“; 10./ „Длъжен ли е въззивният съд да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинени от деликт увреждания?“; 11./ „Длъжен ли е въззивният съд да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди, както и длъжен ли е той да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някаква компенсиране“, както е направено в обжалваното решение?“; 12./ „Дали отчитането на несъществени и неверни обстоятелства и игнорирането на съществени такива от въззивната инстанция предпоставя нарушение на принципа на справедливост, както и кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение?“; 13./ „Длъжен ли е въззивният съд да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност, вкл. с мотивирано изложение на точната преценка относно значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията, така че да се гарантира правилното приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68 г.?“; 14./ „Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определя на справедливо по размер застрахователно обезщетение?“; 15./ „Длъжен ли е въззивният съд да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативни емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите към своето решение?“ Отделно от горното, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, се явявало произнасянето на САС с атакуваната отхвърлителна част на решението му по преките искове на М. по следните девет правни въпроса: 1./ „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение въззивният съд да се съобрази с нормативно определените лимити при задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата?“; 2./ „Нарушен ли е принципа на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, при определянето на обезщетения в много по-нисък размер от определените такива за напълно аналогични случаи /за периода 2006 г. – 2009 г./, но при лимит 10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?“; 3./ „Длъжен ли е въззивният съд да посочи какъв е установения лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на процесното ПТП?“ 4./ „Следва ли въззивният съд да посочи в мотивите към решението си какъв е действащия лимит към датата на настъпване на вредоносното събитие и както този лимит се отразява на определения размер на застрахователното обезщетение, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит?“; 5./ „Само формално соченото от въззивния съд „съобразяване с лимита“, достатъчно ли е за обективно приемане на такъв – без дори да е посочен действащия лимит?“; 6./ „Длъжен ли е въззивният съд, при определяне на справедливо застрахователно обезщетение, да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е той да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?“; 7./ „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27, ал. 1 от ПЗР на Кодекса за застраховането /отм./ и обществено-икономическите и социални условия в страната, както и доколко въззивният съд, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да е съобрази и нормативно установените лимити по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите ?“; 8./ „В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно застрахователните премии – в интерес на застрахователите, за да реализират по големи печалби или в интерес на пострадалите, за се постига все по-пълно компенсиране на вредите?“ 9./ „Определянето на застрахователни обезщетения очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта /видно и от голямото несъответствие на паричната компенсация с такива при подобни увреждания/, с установения лимит, както и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?“ По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация /и по преките искове/ застрахователна компания „ОЗК-Застраховане“ АД-София писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационния контрол в атакуваната отхвърлителна част на решението на САС, така и по основателността на оплакванията за неправилност на същото, претендирайки за потвърждаването му. Съответно касационната жалба на ответното „ОЗК-Застраховане“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/ с вх. № 71921/30.VІІ.2020 г., подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК, е насочена против онази част от решение № 1263 на Софийския апелативен съд, ГК, І с-в, от 17.VІ.2020 г., постановено по гр. дело № 5663/2019 г., с която-на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ - този застраховател е бил осъден да заплати на ищеца М. от [населено място] обезщетение в размер на сума в размер на 100 000 лв. (сто хиляди лева), представляваща обезщетение за претърпените от последния неимуществени вреди в резултат от процесното ПТП, настъпила на 5.Х.2015 г. и ведно със законната лихва от тази дата и до окончателното му изплащане. Оплакванията на застрахователя настоящ касатор са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част в нарушение на материалния закон. Поради това се претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, „съобразен със събраните по делото доказателства и установената задължителна практика“, както и да му бъдат присъдени разноските, „направени по цялото производство“. Инвокират се доводи, че съставът на САС неправилно бил тълкувал аргументите за съпричиняване на вредоносния резултат по отношение управлението от страна на ищеца на технически неизправно превозно средство, приемайки, че такова възражение било преклудирано, докато в действителност същото било повдигнато още с писмения отговор на дружеството по исковата молба. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба застрахователното дружество неин подател обосновава приложно поле на касационното обжалване освен с твърдението си за очевидна неправилност, изразена в явна необоснованост, на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част /основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за директен достъп до касационен контрол/, още и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 / без във връзка с нея да е бил формулиран конкретен въпрос–бил той материално- или процесуалноправен / и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора САС се е произнесъл по следните три правни въпроса от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1./ „В светлината на разясненията, дадени с ТР № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС по тълк. дело № 1/2014 г., управлението на двуколесно МПС - мотоциклет, без предпазно облекло, проява ли е на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, при знание на факта, че при конкретния вид МПС е налице повишена опасност от настъпване на вреди /падане, ПТП и др./?“; 2./ „Възможността за вземане на мерки за предпазване и/или ограничаване на вредите при проявена нормална дължима грижа и поведението, изразяващо се в поемането на предвидим и реално очакван риск, респ. – игнорирането му, съставлява ли противоправно поведение /предвид разясненията, дадени с ТР № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС по тълк. дело № 1/2014 г./, обуславящо приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?“; 3./ „Възможността за вземане на мерки за предпазване и/или ограничаване на вредите при проявена нормална дължима грижа и поведението, изразяващо се в поемането на предвидим и реално очакван риск, респ. – игнорирането му, съставлява ли обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното пътно-транспортно произшествие?” По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация М. К. М. писмено е възразил чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част, претендирайки за потвърждаването му. Инвокиран е довод, че: „Няма правен въпрос, отговарящ на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, а има собствени логически разсъждения, изолирани от данните, намиращи се в кориците на делото, т.е. няма какво да се допусне до разглеждане“. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежни страни във въззивното производство пред САС, както касационната жалба на ищеца М. К. М. от гр Петрич, така и касационната жалба на ответното по неговите преки искове „ОЗК-Застраховане“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/, ще следва да се преценяват като процесуално допустими. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: І. По касационната жалба на ищеца М. К. М. от [населено място]: При осъществяваната от ВКС служебна проверка за валидност и допустимост на въззивното решение не бе констатирано то да страда от пороци пи смисъла на чл. 281, т.т. 1 и 2 ГПК. Същото е постановено в разбираема писмена форма от законен тричленен състав в ГК на САС в пределите на неговата правораздавателна власт и произнасянето му е по съществото на спор, въведен с преки искове на пострадало при ПТП физическо лице /мотоциклетист/ за репариране на негови имуществени и неимуществени вреди с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./. При констатирана недоказаност на всички своевременно направени от застрахователя ответник по касация /и по преките искове/ защитни възражения досежно приложимостта на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съставът на САС е приел, че следва присъденото от първостепенния съд в полза на ищеца М. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от процесното ПТП да бъде намалено с 25.93%, тъй като размерът му следва да бъде съобразен както с момента на увредата- 5.Х.2015 г., но така също и със стандарта на живот в страната: „доколкото обезщетението не следва да служи за неоснователно обогатяване“. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на атакуваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, нито един от общо 24-те правни въпроса (15 + 9), формулирани в изложението на касатора М. по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната му жалба, няма естеството на такъв, който да е обусловил решаващите правни изводи на състава на САС в атакуваната отхвърлителна част на неговото решение. Така по отношение та първите 15 правни въпроса, отнасящи се до твърдяното наличие на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол се констатира, че всички те се отнасят до правилността на въззивното решение в обжалваната негова отхвърлителна част, респ. до възприемането на фактическата обстановка от състава на САС или досежно обсъждането от него на събраните по делото доказателства. Що се отнася до втората група от 9 правни въпроса, релевирани на плоскостта на твърдяното от касатора М. наличие на допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тези с поредни номера 8 и 9 имат само хипотетичен характер (не са елемента от произнасянето на САС), а останалите с номера 1-7 отново се отнасят до правилността на постановеното от него решение в атакуваната му отхвърлителна част по прекия иск срещу застрахователя за обезщетяване на неимуществени вреди. Ето защо, при така установената базисна липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от двете релевирани от касатора М. допълнителни предпоставки за това /по т. 1 или по т. 3 от същия законов текст/. Въобще погрешното отъждествяване от този касатор на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1-во и 3-то ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. В заключение, в атакуваната от М. негова отхвърлителна част, решението на САС не е и очевидно неправилно, щом не е постановено при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Точното съобразяване на момента на настъпване на вредоносното събитие в съвкупност с данните за стандарта на живот в страната, а оттам - и с дължимите в сходни случаи застрахователни обезщетения за неимуществени вреди, не нарушават което и да било логическо или опитно правило. ІІ. По касационната жалба на ответното по преките искове за репариране на имуществени вреди „ОЗК-Застраховане“ АД-София срещу осъдителната част на същото въззивно решение: За да намали присъденото на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ от първостепенния съд в полза на М. застрахователно обезщетение за понесени от него неимуществени вреди от процесното ПТП от 135 000 лв., съответно на 100 000 лв, въззивната инстанция е приела – при категоричната липсата на данни за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца - че дължимото му справедливо застрахователно обезщетение трябва да е съобразено по размер с момента на настъпване на увредата /5.Х.2015 г./, но също и със стандарта на живот в страната: „доколкото обезщетението не следва да служи за неоснователно обогатяване“. Съгласно т.т. 1 и 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение. Върховният касационен съд не е задължен да извежда този релевантен въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, нито от твърденията на подателя й или от там сочените от него факти и обстоятелства. Непосочването на значим за изхода на делото въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/ само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Докато релевантният за изхода по конкретното дело правен въпрос, разрешен в обжалваното въззивно решение, би бил от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а същият би се оказал значим за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и или противоречиви, така че да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В процесния случай не може да се обсъжда наличие на приложно поле на касационния контрол при допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, след като застрахователят настоящ касатор не е формулирал правен въпрос, по който въззивната инстанция да се е произнесла с атакуваната осъдителна част от решението си в противоречие с практиката на ВКС. Погрешното отъждествяване от касатора на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 1-во ГПК /във вр. чл. 52 ЗЗД/, от една страна, с основание за допустимост на касационното обжалване - от друга, обективно не е годно да обоснова приложно поле на последното. Същевременно, независимо от формулираните ат застраховател настоящ касатор три правни въпроса на плоскостта на твърдяното наличие на допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, не може да се обсъжда предвид изцяло хипотетичния характер на всеки един от тези въпроси /т.е. невключването им в предмета на спора по делото/, а предвид липсата на наведени от този касатор доводи в подкрепа на който е да е от двата аспекта на това „общо правно основание за допускане на касационно обжалване“. В заключение, в атакуваната от застраховател негова осъдителна част - за уважаването на прекия иск на М. за неимуществени вреди от процесното ПТП до размер на сумата от 100 000 лв. (сто хиляди лева), решението на САС не е очевидно неправилно, тъй като не се констатира то да е било постановено в грубо противоречие с правилата на формалната логика, т.е. същото да е явно необосновано. Напротив, въззивната инстанция е възприела като направени своевременно, още с отговора на исковата молба, защитните възраженията на застрахователя настоящ касатор за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца: управление на технически неизправен мотоциклет, с несъобразена скорост, без каска и подходяща екипировка, а също и под влиянието на алкохол. С оглед това, като преклудирани са били ценени от въззивния съд само онези възражения на „ОЗК-Застраховане“ АД, които за първи път са били релевирани в неговата въззивна жалба: за неизползване на спирачната система от мотоциклетиста, за непредприемане от него на маневра заобикаляне на отнелия предимството му автомобил „Мерцедес“, който при това бил със специален режим на движение, а „може би и с включена сигнална система“ при приближаване към кръстовището, където е било реализирано процесното ПТП от 5.Х.2015 г. В тази връзка решаващите правни изводи на състава на САС са за недоказаност на годните защитни възражения на застрахователя за приложимост на чл. 51, ал. 2 ЗЗД: предвид липсата на нормативно изискване за носене на специално облекло или протектори при управление на мотоциклет /за разлика от това по чл. 189 ППЗДвП относно задължението такива водачи да поставят при движение на главата си каска – бел. на ВКС /, а също и предвид липсата на данни по делото нарушаването на задължението по чл. 140 ЗДвП да е равносилно на управление на технически неизправен мотоциклет, както и предвид липсата на данни водачът му да е бил алкохолно повлиян. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение