Определение № 808 от 20.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 486/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. С. И., против решение № 369 от 29.10.2024 г. по в. гр. д. № 624/2024 г. на Окръжен съд - Пазарджик, в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение на Районен съд – Пазарджик е осъдена да заплати на Й. Т. на основание чл. 45 ЗЗД сумата от 2 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от отправени обида и клеветнически твърдения на 01.08.2022 г., заедно със законната лихва. Касаторът излага съображения за недопустимост на въззивното решение, поради липса на представителна власт за ищеца, а при евентуалност – за неговата неправилност с доводи за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила и противоречие с материалноправните разпоредби на чл. 146 и чл. 147 НК, довели до необоснованост на правните изводи за наличие на предпоставките за реализиране на деликтната отговорност. Иска отмяна на обжалваното решение. Претендира разноски. В касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК. Позовава се и на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя правния въпрос длъжен ли е съдът да обосновава своите правни изводи и в частност да изложи съображения за противоправност при деликт, кои свидетели са заинтересовани в полза или вреда на една от страните и как следва да се преценяват техните показания с оглед на всички други събрани по делото доказателства по предявен иск по чл. 45 и сл. от ЗЗД. Твърди, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решениe № 207 от 17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г. на ВКС, IV г.о., решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV г.о, и решение № 800 от 22.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 776/2009 г. на ВКС, IV г.о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба Й. Т. е подал отговор, в който е изложил съображения за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като извърши преценка на наведените предпоставки за допускане до касационно обжалване, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител, въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. При извършване на проверката по чл. 269 ГПК въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е допустимо. Намерил е за неоснователни оплакванията на ответника за постановяването му по нередовна искова молба с подаването й от пълномощник с ненадлежни пълномощия за представлявания поради потвърждаване на действията по предоставената защита с личното явяване на ищеца и неговото участие при предприемане на процесуалните действия по производството. С решението в обжалваната част въззивният съд е отменил част от първоинстанционното решение по гр. д. № 846/2023 г. на РС – Пазарджик и вместо него е постановил друго, с което е осъдил И. И. да заплати на Й. Т. на основание чл. 45 ЗЗД сумата от 2 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от отправени му на 01.08.2022 г. в денталния кабинет в [населено място] обида „лъжец“ и клеветнически твърдения - „ограбил държавата“, „бил дошъл от Сърбия, за да краде от държавата и да укрива данъци“, „трябва да си доучи“ и „никога не ми е давал касова бележка“, заедно със законната лихва върху сумата от тази дата. В останалата част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено, че ответникът И. И. е била пациент на денталната практика на ищеца д-р Й. Т., като тя имала час за преглед за 01.08.2022 г. поради оплаквания след извършена подмяна на стари коронки, без за тях да са били открити обективни причини при проведен предходен преглед от лекаря. Посочено е, че ответникът И. И., която била придружена до кабинета от св. М. П. и изчакана от нея отвън пред сградата, закъсняла за записания й час за преглед и същият не се е осъществил, тъй като при влизането й в денталния кабинет, в който се намирали ищецът и свидетелката д-р С. М., тя започнала да говори високо и да отправя към него обидни изрази и клеветнически твърдения. Въз основа на преценка и анализ на събраните доказателства (гласни, писмени и веществени) въззивният съд е приел за установено, че ответникът И. И. нарекла ищеца Й. Т., като неин лекуващ дентален лекар - „лъжец“ и „некомпетентен“, и твърдяла, че в практиката на денталния му кабинет не издавали документи за платените суми и че той „ограбил държавата“, „дошъл от Сърбия, за да краде от държавата и укрива данъци“, „никога не …. давал касова бележка“ и трябвало да се върне обратно в университета „да си доучи“, което казаното се възприело и от св. М. К. - дентален лекар, посетила кабинета със свой пациент. Заради случилото се в кабинета и отказа на ответника да го напусне, ищецът потърсил съдействие на полицията на тел. 112, от аудиозаписите на разговорите по който въззивният съд е установил провеждането на същите на фона на глас на жена, която говорила високо и непрестанно. За нея свидетелствали и отзовалите се на място служители на МВР – св. Х. А. и св. Г. Т., които заварили в денталния кабинет страните по производството и още една жена. Те не са възприели използвани от ответника И. И. обидни думи и изрази и не си спомняли за чакащи пациенти пред кабинета. Посочено е от въззивния съд, въз основа на представената преписка на НАП, че по сигнал на ответника И. И. на 17.10.2022 г. на ищеца била извършена проверка и въз основа на нея се съставил акт за установяване на административно нарушение по чл. 33, ал. 1 от Наредба Н-18 от 13.12.2006 г., като издаденото въз основа на него наказателно постановление не било обжалвано. Въззивният съд е изложил съображения, че констатираното с акта нарушение, няколко месеца след случилото се, нямало връзка с проведеното лечение на ответника И. И. и плащания на същото и с издаване или не на финансови документи, поради което актът и подадената на 22.08.2022 г. жалба до Българския зъболекарски съюз (БЗС) не установявали твърденията й за неиздавани касови бележки. При така приетите за установени фактически данни и съобразяване на позициите на страните, очертани и от оплакванията по въззивната жалба и доводите на другата страна в отговора, въззивният съд е обосновал наличието на всички предпоставки за ангажиране на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД на ответника. Посочил е, че оценките (мненията) за разлика от твърденията за факти не подлежат на проверка за тяхната истинност, но могат да ангажират отговорност, ако същите представляват обида. Такава не представлявала, респ. не е осъществявало противоправно поведение, изказването на мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира във връзка с неговата дейност или занятие. За разлика от тези негативни оценки въззивният съд е посочил, че обидата, чиято дефиниция се съдържа в чл. 146, ал. 1 НК и е приложима при деликта, е противоправно деяние и е налице, когато някой каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго, като унизителният характер на казаното следва да се преценява съобразно приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване. Въз основа на тези съображения въззивният съд е приел, че наричайки ищеца Й. Т. „лъжец“ на 01.08.2022 г. в денталния му кабинет, което е унизително за неговото достойнство, ответникът И. И. е осъществила противоправно поведение, квалифицирано като обида. Посочил е, че такова не се е осъществило от нея с използването на думата „некомпетентен“, тъй като тя е използвана във връзка с извършваното от ищеца по занятие и чрез нея ответникът И. И., която като пациент има право на качество на предоставяната й медицинска помощ, е изразила негативно мнение за упражняването му от него. Въззивният съд е приел за осъществено противоправно поведение и използваните от И. И. спрямо ищеца Й. Т. на изрази „ограбил държавата“, „бил дошъл от Сърбия, за да краде от държавата и да укрива данъци“, „трябва да си доучи“ и „никога не ми е давал касова бележка“. Същите са посочени за съдържащи клеветнически твърдения с приписване на престъпление и разгласяване на позорни обстоятелства, каквото съответно не е осъществявано от ищеца и са неверни и са станали достояние на св. С. М. и св. М. К.. При преценката им за тяхната противоправност е изложено, че е без значение дали пред кабинета е имало други пациенти, които да са възприели казаното от ответника И. И.. Изложил е съображения, че клеветата (чл. 147 НК) може да бъде осъществена чрез разгласяване на позорно обстоятелство за другиго, което е неистинско, или с приписване на престъпление, което засегнатият не е извършил, като твърденията за тях трябва да са възприети от трето или повече лица, като въз основа на тези съображения за нея е изведена и преценката за наличието на клеветнически твърдения от ответника И. И.. Посочено е за установено от въззивния съд, че случилото се в денталния кабинет притеснило и създало негативни преживяване за ищеца Й. Т. не само поради личното възприятие на изразеното спрямо него, но и поради достоянието му на професионалната общност и коментиране от колеги, упражняващи професия, изискваща добро образование и висока отговорност. Изложил е също, че подаването на жалба от ответника И. И. до БЗС като компетентен орган е израз на предвиденото в чл. 56 от Конституцията право на всеки гражданин на защита, когато са нарушени негови права и законни интереси, подаването на която не е установено по делото да е превратно упражнено от ответника, макар и при упражняването му да не следва да се използва непремерен език. Извод за превратно упражняване е посочено, че не може да се изведе и от подаването на жалбата след предвидения срок. Въз основа на тези съображения въззивният съд е приел за справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди за отправените му от ответника обида и клеветнически твърдения сумата от 2 000 лева. До тази сума деликтният иск е посочен за основателен, заедно със законната лихва от 01.08.2022 г., а за разликата над нея до пълния му предявен размер от 13 000 лева и за подаването на жалба до БЗС при изложеното в същата – за неоснователен, поради което и е отменил частично първоинстанционното решение. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение не са налице поддържаните от касатора основания за неговото допускане до касационно обжалване в обжалваната му част. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаване на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени специалните предпоставки от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК. В настоящия случай не е налице извод за вероятна нищожност на въззивното решение. Не съществува вероятност и въззивното решение в обжалваната част да е недопустимо или очевидно неправилно, въпреки изрично наведените от касатора твърдения за наличие на тези основания по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК за допускането до касационно обжалване, за които и касационната инстанция следи служебно. Съгласно т. 9 на ППВС № 1 от 10.11.1985 г. и ТР № 1 от 9.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които материалноправният спор може да се разгледа и реши по същество. Недопустимо е съдебното решение, когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск - на непредявено основание или извън рамките на търсената защита. В случая въззивният съд се е произнесъл в рамките на своите правомощия и в пределите, в които е сезиран с допустим и предявен с редовна искова молба иск по чл. 45 ЗЗД. Не се констатира произнасяне от въззивния съд при липса на надлежна представителна власт на представителя, чрез когото правото на иск е упражнено, като необходима положителна процесуална предпоставка за надлежното му упражняване, респ. произнасяне по нередовна искова молба поради подписването й от такъв представител. В практиката на ВКС е прието, че процесуалните действия, извършени от представител без представителна власт, могат да бъдат потвърдени съгласно чл. 101 ГПК както изрично - писмено или устно в съдебно заседание, така и с конклудентни действия (решение № 51 от 23.06.2020 г. по гр. д. № 4239/2019 г. на ВКС, I г.о.). В настоящия случай ищецът е участвал лично при разглеждане на делото във всички проведени открити съдебни заседания в първата инстанция, заедно с адвокатите, подали исковата му молба, по която е образувано производството, не само без да възразява срещу тяхното участие, но и поддържайки осъществяваните от тях процесуални действия за него в течение на производството. По този начин ищецът е взел активно участие в процеса и с конклудентни действия е потвърдил предявения иск за неимуществени вреди и другите извършени от негово име като представляван процесуални действия, в какъвто смисъл са и мотивите на въззивния съд. Затова във въззивното производство исковата молба е била поправена от подаването й (чл. 101, ал. 2 и чл. 129, ал. 5 ГПК) и за въззивната инстанция не е имало задължение да дава указания за отстраняване на допуснати в нея нередовности, поради което не е налице и поддържаната предпоставка по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Не е налице вероятност въззивното решение в обжалваната му част да е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ с доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Изложените от касатора доводи за обосноваване на това основание представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, чиято преценка се осъществява в производството по чл. 290 ГПК и имат значение за правилността на извода на въззивния съд за противоправност в поведението на ответника, изразяваща се в отправянето на обида и клеветнически твърдения. Същият е изведен от въззивния съд въз основа самостоятелен анализ на събрания по делото относим доказателствен материал, извършен съобразно вътрешното убеждение на разглеждащия делото съдебен състав, закрепено в чл. 12 ГПК. Преценката за неговата обоснованост предполага извършване на проверка по същество на фактическите и правните изводи на въззивния съд, включително относно начина, по който е обсъдил и съпоставил доказателствата и е тълкувал и приложил съставите на чл. 146 и чл. 147 НК при преценката за деликтната отговорност на ответника. Затова и обосноваността на констатациите за директна насоченост спрямо ищеца на използваните от ответника обидни изрази и клеветнически твърдения, както и за неистинност на позорящите обстоятелства също не могат да бъдат проверявани в хода на настоящото производство по предварителна селекция на касационната жалба. Проверката дали доказателственият анализ е пълен, обективен и съобразен с правилата на формалната логика и дали възприетите факти действително следват от доказателствата по делото не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК, без да е поставен правен въпрос от касатора, тъй като то има ограничен обхват и е насочено единствено към селекцията на делата за допускане до касационно обжалване, освен ако не става въпрос за особено тежко нарушение, каквото в случая не се констатира. Поддържаната в изложението към касационната жалба специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК също не е налице. В посочените в него решения на ВКС обобщено е прието, че въззивният съд, като инстанция по съществото на спора трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно правнорелевантните факти, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, като ги обсъди по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. При предявен иск по чл. 45 или чл. 49 ЗЗД съдът следва да установи онези факти, които имат значение за деянието, за извършването му от ответника, неговата противоправност или изключването й, за увреждащия резултат, пряката причинно-следствена връзка между резултат и деликтно поведение, за опровергаване на презумпцията за вина и за освобождаването от отговорност. Съдът е длъжен ясно и точно да посочи какви фактически изводи прави във връзка с горното, на базата на кои доказателства, какви са правните му съображения, като ги обоснове по правилата на логиката, опита и научното знание. Съдът следва да се обоснове защо съответното деяние е противоправно – какво е било дължимото поведение според разписаните разпоредби или обичая, морала и добросъвестността, според необходимостта от съобразяване със субективните права и законни интереси на пострадалия. Гласните доказателства, както и всички други, щом са допустими и относими, се ценят съвкупно с целия доказателствен материал по делото, по вътрешно убеждение и по правилата на логиката. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката; психическото състояние на свидетеля; възрастта му към релевантния момент; физиологични особености; заболявания; паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за възпроизвеждане и волята на свидетеля да каже истината. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, възможна заинтересованост или предубеденост, доколко показанията са вътрешно логични или противоречиви, подкрепени ли са или отречени от останалите събрани по делото доказателства. По чл. 172 ГПК законодателят е създал предположение за възможна заинтересованост на определени лица, поради което съдът е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени релевантните факти, ако те са преценени съвкупно с всички доказателства. В обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от така даденото разрешение по поставения въпрос. Същият като на инстанция по същество на материалноправния спор в съответствие с изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото, въз основа на които е намирал едни от спорните правнорелевантни факти за установени, а други за неосъществили се, обосновал е кои от тях кредитира и кои не и защо, като въз основа на извършена самостоятелна преценка е извел своите фактически констатации относно спорните обстоятелства от значение за основния спорен въпрос между страните – наличието на противоправно поведение на ответника И. И., като част от фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД. При оценката на свидетелските показания въззивният съд в съответствие с чл. 172 ГПК е отчел възможната заинтересованост на св. С. М., предвид фактическото й съжителство и обща дентална практика с ищеца, като е подходил със засилена критичност към нейните показания и е извършил преценка за тяхната обективност, съобразявайки с данните от останалите събрани по делото доказателства (гласни и писмени доказателства). Намерил е, че същите се подкрепят от показанията на св. М. К., за която с конкретни съображения е приел, че не е заинтересована от изхода на делото, както и от жалбите по преписките. Показанията на тези свидетели е посочил, че кореспондират помежду им и не се опровергават от останалите събрани по делото доказателства – информационния носител на разговорите на тел. 112, свидетелските показания на св. М. П., св. С. К. (придружил ответника до [населено място] за консултация с лекар по дентална медицина на следващия ден), полицейските служители, отзовали се на подадения сигнал на тел. 112, и преписката на НАП. Обсъдил е и несъответствието в показанията на свидетелите относно намиращи се в коридора пред денталния кабинет пациенти, като е отчел тяхното възприятие през различно време и изложил отсъствието на значимост на посоченото обстоятелство за установяване на релевантните за спора факти. При формиране на крайния извод за основателност на исковата претенция въззивният съд изцяло се е съобразил с указанията, дадени в посочените от касатора решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Несъгласието с този извод представлява оплакване за неправилност на акта по чл. 281, т. 3 ГПК, но не обосновава наличие на основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения въпрос. В заключение въззивното решение в обжалваната част не следва да бъде допускано до касационен контрол. С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба Й. Т. следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за адвокатско възнаграждение от 1 000 лева по представения договор за правна защита и съдействие. На основание чл. 3 и 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България присъждането им следва да се извърши в официалната валута на страната – евро, съобразно правилата за превалутиране и закръгляване, уредени в чл. 12 и чл. 13 от същия закон, а именно – 511.29 евро. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.