Определение № 104 от 22.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2010/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Е. Д. М., чрез адв. М. З. срещу решение № 1473/30.11.2020 г. по в.гр.дело № 3199/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 8574/16.12.2019 г. по гр.дело № 11184/2015 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Е. Д. М. срещу Н. Ц. Г. иск с правно основание чл.45 ЗЗД за осъждането му да заплати сумата 50 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от набеждаване в извършване на престъпление-незаконно преминаване на границата с Република Румъния. Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния и процесуален закон. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск се уважи изцяло. В изложението към касационната жалба са формулирани въпросите: 1. При презумпцията за виновност по чл.45, ал.2 ЗЗД следва ли съдът да приеме за недоказана вината на деликвента в случай, че той не е ангажирал доказателства за своята невиновност? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 2. Следва ли да е налице престъпление, респ.същото да бъде доказано с влязла в сила присъда, за да може деликвента да претендира репариране на нематериални щети? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 3. Може ли съдът по своя преценка да определя от какви факти и обстоятелства произтичат твърдените от увреденото лице вреди, ако са ангажирани доказателства в обратната насока? Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно-основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба Н. Ц. Г., чрез адв.Б. Н. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на решението на Софийски апелативен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.45 ЗЗД – за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди и чл.86,ал.1 ЗЗД. Прието е, че ищецът Е. М. твърди в исковата молба, че на 17.12.2013 г. във вестник „Б. д.”, стр.10 е публикувана статия „За да избяга К. преминава Д.”. В статията е посочено, че е преминал незаконно границата с Румъния, за което сведения е дал Н. Г., че посоченото не отговаря на истината. Според твърденията свидетелят го е набедил на 26.11.2013 г. пред разследващ орган – Д. З. в ГДНПМВР по ДП № 78/13 на ГДНП, пр.пр.23/2013 г. в извършване на престъпление-незаконно преминаване на границата с Румъния, което е разпространено сред обществеността. Посочено е, че в исковата молба се твърди, че на ищеца били причинени вреди, тъй като се разболял от преживения стрес и изпаднал в депресия, вдигнал високо кръвно налягане. Искането е за осъждане на ответника да му заплати сумата 50 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. Съдът е приел, че ответникът Н. Ц. Г., чрез адв.Б.Н. е оспорил предявения иск. От фактическа страна е прието за установено от приложения по делото протокол за разпит от 26.11.2013 г., че на същата дата в населено място е разпитан Н. Ц. Г. от старши разследващ полицай при ГДНП-МВР София Д.З., като свидетелят дал показания,”че Е. М. преминава с плуване през р.Д., както на отиване, така и на връщане, че е много подготвен физически.” Прието е, че според показанията на разпитания свидетел М. Б. П. през 2013 г. били заедно с ищеца по делото в ареста в населено място, улица, № до пролетта на 2015 г., че Е. М. му споделял, че. Г. го е набедил пред ГДНП и СП, че незаконно е преплувал р.Д. и незаконно е преминал границата. Свидетелят е твърдял, че знае, че Г. е набедил М. и за други престъпления. Предположил е, че това се е отразило зле на здравето му, че от статиите се е променило мнението на лицата в ареста, че са се отдръпнали, избягвали са контакт с него. М. ходел често на лекар. От правна страна е прието, че фактическият състав на чл.45 ЗЗД включва елементите: вреди, деяние-действие или бездействие, противоправност, вина и причинно-следствена връзка между деянието и нанесените вреди. Съдът е приел, че съгласно чл.286 НК съставомерно е деяние, ако лице пред надлежен орган на властта набеди някого в престъпление, като знае, че е невинен, или представи неистински доказателства срещу него. Приел е още, че няма пречка да се предяви граждански иск по чл.45 ЗЗД, като на доказване подлежат всички елементи от фактическия състав на деликта, без вината, която се предполага. Възприета е практика на ВКС, според която при деликта съставомерно е виновно противоправно деяние на дееца по отношение на пострадалото лице, на което е причинена вреда, като не е необходимо противоправното поведение да е установено с влязла в сила присъда, за да се ангажира деликтната отговорност за обезвреда. Формиран е извод, че предявеният иск по чл.45 ЗЗД е допустим, тъй като не е задължително пострадалият от клеветнически твърдения да реализира правата си по наказателен ред за извършено престъпление по см. на НК, че негово право е да избере пътя си на защита – наказателно или гажданскоправен ред. Прието е, че гражданският съд не може извън правилото по чл.124,ал.5 инцидентно да се произнася дали даден деликт като виновно противоправно деяние очертава признаците на престъпление/ от обективна и субективна страна/, но може да преценява дали при възпроизвеждане на свои субективни възприятия в наказателно производство пред съответния орган на държавна власт/разследващ орган, прокурор или съд/ той е причинил неимуществени вреди на трети лица при приписване на извършено престъпление или разгласяване на позорно обстоятелство, когато тези фактически твърдения са неистински, т.е. когато са клеветнически. Съдът е приел, че изпълнителното деяние на набедяването има две форми. Първата форма се изразява в набедяване на някого в престъпление, което може да се осъществи както устно, така и писмено. Посочено е, че деецът съобщава, че някакво лице е извършило определено престъпление от общ характер, каквото то всъщност не е извършило. Приел е, че за разлика от втората форма на клевета-приписването на престъпление по чл.147,ал.1,пр.2 НК тук деецът се обръща към надлежен орган на властта – орган, който има правомощието да образува наказателно производство. Формиран е извод, че това е изричната форма на набедяване, че при нея са възможни две хипотези – на набедения да се приписва авторство на действително извършено престъпление, в което той не е участвал или да му се приписва изобщо неизвършено от никого престъпление. Прието е, че санкционирането на даването на показания, които могат да съставляват законен повод за образуване на наказателно производство, извън хипотезата на набедяването би лишило разследващите органи и прокуратурата от необходимата за разкриване на престъпления информация и би препятствало осъществяването на тяхната правозащитна функция. Посочено е, че липсва и установяване на елемента, че ответникът е имал съзнание за набедяване в престъпление, със съзнанието, че е невинен, като последващото му изявление, че ищецът е физически много здрав, води до трудност в установяване на този елемент и изключва признака на противоправност на деянието, а съдържа оценъчна положителна характеристика. Въззивният съд е приел, че субект на престъплението може да бъде всяко наказателноотговорно лице, с изключение на лицата, които участват в процеса като свидетел, преводач, тълковник, вещо лице. Приел е, че ако тези лица извършат разглежданата дейност, те ще осъществят присъщите за тях престъпления против правосъдието – лъжесвидетелство, лъжлив превод или тълкуване, или лъжливо заключение. Посочено е, че дадените показания в досъдебното производство с оглед изложените твърдения на ищеца, че не са истина биха могла да се квалифицират като твърдения за лъжесвидетелстване, но не и да се определят като клеветнически. Съдът не е разгледал доводите, касаещи публикацията в печата, като е приел, че набедяването се извършва пред държавен орган и с оглед предявяване на иска срещу ответника е ирелевантно последващото изнасяне на информацията пред обществеността, че по делото не е предявен иск по чл.49, вр.чл.45 ЗЗД за ангажиране отговорността на издателя или автора на статията. Прието е, че не е установено от дадените показания от ответника в досъдебното производство да са настъпили твърдените неимуществени вреди – претърпян стрес и изпадане в депресия, влошаване на здравословното състояние на ищеца, тъй като според съда от ангажираните по делото свидетелски показания е установено, че ответникът е дал показания и за извършени други престъпления от страна на М., както и, че публикациите във вестниците са се отразявали на здравословното състояние и променило отношението на лицата в ареста спрямо него. Приел е, че негативните емоционални състояния на ищеца не са започнали след изявлението на ответника като свидетел, а следва да се отдадат и на воденото наказателно производство като цяло. Изведен е извод, че не е установено да са настъпили вредите в причинна връзка с поведението на ответника. Прието е, че по делото не е доказано да са нарушени чл.20, чл.21 и чл51,52,53 и 54 от Хартата на основните права на ЕС, каквито доводи са изложени във въззивната жалба. При тези съображения съдът е формирал извод, че исковата претенция по чл.45 ЗЗД е неоснователна и следва да се отхвърли. Първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен е потвърдено. По правните въпроси: Не се установява основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, поради твърдяната от жалбоподателя очевидна неправилност на въззивното решение. По смисъла на цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание означава наличие на особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на анализ за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика или на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, и съобразяване на събраните доказателства, и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Настоящият състав на ВКС преценява, че обжалваното решение не разкрива никой от изброените по – горе пороци - не е постановено при явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. Въпросът е поставен общо и хипотетично и поради това не представлява правен въпрос. Дори и да се приеме, че въпросът е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК в подкрепа на доводите за наличие на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК жалбоподателят е цитирал решение на състав на Софийски градски съд. Решенията на въззивните съдилища не попадат в приложното поле на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Посочения текст предвижда правният въпрос да е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Следователно не е установено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Към изложението на жалбоподателя е приложено определение № 67/11.02.2020 г. по гр.дело № 2969/2019 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.288 ГПК. Това определение също не е сред съдебните актове, посочени в чл.280,ал.1,т.1 ГПК, които да изискват преценка дали въпросът е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС и с практиката на ВКС. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. По същият не е установено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване, а именно въпросът да е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления и в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателят не е посочил задължителна практика на ВКС и ВС – тълкувателно решение и/или постановление, нито е цитирал и представил практика на ВКС, а именно решение на състав на ВКС постановено по чл.290 ГПК, с което е дадено разрешение на същия правен въпрос. Поради това касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК не следва да се допусне по този въпрос. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по третия въпрос от изложението, тъй като жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание - не е посочил какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Поставения въпрос касае приложението на нормите на чл.45 ЗЗД и чл. 235,ал.2 ГПК, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. В обобщение касационно обжалване не следва да се допусне на основание чл.280,ал.2,пр.3 ГПК и по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя Е. М., чрез адв.М. З.. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение