Определение № 50205 от 05.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3135/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 12694 от 30.05.2022 г. на Т. Ц. С. и Т. Д. С. срещу разпореждане № 2305 от 10.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 1687/2021 г. на Варненския окръжен съд, с което е върната подадената от жалбоподателите касационна жалба срещу въззивно решение № 260 от 02.03.2022 г. по същото дело. Жалбоподателите поддържат, че обжалваното разпореждане е недопустимо, респ. незаконосъобразно, поради което искат отмяната му. Ответникът по жалбата Х. Р. И. е подал писмен отговор, в който е изразил становище за недопустимост на частната жалба, респ. за нейната неоснователност. Претендира разноски. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна. С обжалваното разпореждане въззивният съд е констатирал, че подадената касационна жалба против въззивно решение № 260 от 02.03.2022 г. по в. гр. д. № 1687/2021 г. на Варненския окръжен съд е недопустима поради цената на предявения иск, по който е постановено решението, която е под предвидения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК размер от 5000 лв. Прието е, че искът по чл. 75 ЗС не е сред лимитативно изброени в посочената разпоредба изключения, тъй не е иск за собственост или други вещни права върху недвижими имоти, нито е съединен с такива искове, които да имат обуславящо действие. Чрез него се защитава владението като фактическо състояние, а не като собственическо правомощие, без да се изследва кому принадлежи вещното право. Настоящият състав намира обжалваното разпореждане за правилно. Разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, в редакцията след изменението с ДВ, бр. 86/2017 г., предвижда обективен критерий, изключващ касационното обжалване на въззивно решение при цена на иска до 5000 лв. за гражданските дела. Цената на предявените от жалбоподателите субективно съединени искове по чл. 75 ЗС се определя на основание чл. 69, ал. 1, т. 3, вр. с т. 2 ГПК в размер на 1/4 от данъчната оценка, а ако няма такава – пазарната цена на вещното право. Въз основа на приложеното по делото удостоверение за данъчната оценка на имота правилно въззвиният съд е приел, че цената на исковете е под 5000 лв. – данъчната оценка на процесния поземлен имот с площ от 1600 кв. м е 2918,40 лв., следователно цената на предявените искове е 729,60 лв. Поради това и постановеното по тях въззивно решение не подлежи на касационно обжалване съгласно цитираната разпоредба и правилно въззивният съд е върнал подадената касационна жалба като насочена срещу неподлежащ на последващ инстанционен контрол съдебен акт. По изложените съображения обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.4 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по жалбата сторените от него разноски в настоящото производство в размер на 500 лв. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.,