Определение № 60281 от 25.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2012/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Д. Х. като пълномощник на С. С. Т. и С. С. С., срещу въззивно решние № 111 от 24.10.2019 г. по гр.д. № 287/2019 г. на Варненския апелативен съд. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на решението като постановено срещу починала страна. На следващо място са изложени оплаквания за неправилност на същото поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд не е обсъдил задълбочено събраните по делото доказателства и доводи на страните, поради което е направил необоснован извод, че ищцовото дружество е превърнало държането върху имота във владение за себе си, и е придобило правото на собственост върху него с изтичане на давностния срок по чл. 79, ал.1 ЗС. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателите са направили искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост. На следващо място сочат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по поставените в изложението правни въпроси, което обуславя основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Позовават се и на основанието по чл. 280, ал.2, изр. последно ГПК-очевидна неправилност. В отговор на касационната жалба ответникът по касация „Дига-2” АД изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателите основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 317 от 13.03.2019 г. по гр.д. № 1232/2018 г. на Окръжен съд-Варна, с което е признато за установено по отношение на С. С. С., С. С. Т. и С. Н. С., че „Дига-2” АД със седалище и адрес на управление гр. Варна е собственик на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор .... по КККР на [населено място], с адрес [населено място],[жк], З. промишлена зона, с площ 4 426 кв.м., на основание придобивна давност за периода от 18.01.2007 г. до 18.01.2017 г. Въззивният съд е приел, че спорния имот е бил предоставен през 1991 г. на ищеца за ползване за изграждане в него на производствена и складова база. Към този момент имотът е бил държавна собственост, стопанисван от общината. Впоследствие е бил възстановен на ответниците с решение № 1014 от 03.11.2003 г. на ОСЗГ-Варна въз основа на скица и удостоверение по чл. 13, ал.4 и 5 ППЗСПЗЗ. На 17.01.2007 г. собствениците били въведени във владение, за което е съставен нарочен протокол от същата дата. След преценка на събраните по делото доказателства съдът е приел, че и след този момент дружеството е продължило да ползва имота, третирайки го като собствен. Като основание за този извод съдът е посочил, че имотът е бил ограден още през 1997 г. и е охраняван от дружеството, части от него са отдавани под наем на други лица, а в изградената в имота база се намира седалището на дружеството и адресът му за кореспонденция. Съдът е приел също, че през периода на владение, на който се позовава ищецът, владението му не е било оспорвано и не са били предприети действия по прекъсване на давността. Обсъдил е значението на воденото между страните гр.д. № 468/1996 г. по описа на Варненския окръжен съд с правно основание чл. 108 ЗС, както и решението по адм.д. № 10427/2008 г. на ВАС, и е направил извод, че те не са довели до прекъсване на давността, тъй като производството по гр.д. № 468/1996 г. е било прекратено, а освен това предхожда периода на владение, на който се позовава ищецът, а решението на ВАС няма за предмет правото на собственост върху имота, тъй като споровете за собственост не подлежат на разрешаване по административен ред. По тези съображения е потвърдил първоинстанционното решение. От данните по делото се установява, че в срока за обжалване на първоинстанционното решение е починал ответникът С. Н. С.. Този факт не е бил известен на въззивния съд както към момента на подаване на въззивната жалба от адв. Г. З. като пълномощник на тримата ответници, включително и С. С., така и към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция и постановяване на обжалваното решение. Съдебната практика последователно приема, че при обикновена съсобственост съсобствениците не са необходими, а обикновени другари. другари. Независимо от това дали съсобствеността им произтича от общ правопораждащ факт, тяхното материално положение може да бъде различно, което означава, че предявените от тях или срещу тях искове за собственост могат да бъдат решени различен начин. При обикновеното другарство е приложимо правилото на чл. 216, ал.1 ГПК, съгласно което всеки от другарите действа самостоятелно; неговите процесуални действия или бездействия нито ползват, нито вредят на останалите. Решението, постановено срещу починала страна, е недопустимо, но в хипотезата на обикновено другарство този порок може да бъде релевиран по пътя на обжалването или на отмяната само от нейните правоприемници. С оглед на изложеното, настоящият състав намира искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост за неоснователно. Жалбоподателите не са правоприемници на починалия в хода на производството по делото ответник С. С. и не са легитимирани да обжалват въззивното решение в частта, с която предявеният против него иск е уважен, тъй като съгласно чл. 26, ал.2 ГПК, освен в предвидените в закона случаи, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд. Въззивното решение е съобщено на наследника на С. С.- Е. С. С., конституиран като страна на основание чл. 227 ГПК след постановяване на въззивното решение. В срока по чл. 283 ГПК решението не е обжалвано от него, следователно –по отношение на този ответник същото е влязло в сила, и не може да бъде предмет на проверка от касационната инстанция. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси. Първият въпрос-представлява ли годно правно основание по смисъла на чл. 70, ал.1 ЗС за придобиване на собственост представеното на дружеството-ищец право на оперативно управление, не осъществява общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като е неотносим към решаващите мотиви, с които съдът е обосновал уважаване на иска за собственост. Това е така, тъй като съдът не е приел, че ищецът е бил добросъвестен владелец, респ. че е придобил правото на собственост върху имота с изтичане на кратката 5-годишна давност по чл. 79, ал.2 ЗС, е намерил, че ищецът е владял процесния имот в продължение на повече от 10 години до предявяване на иска, считано от 18.01.2007 г. Следващият въпрос е за това дали е безспорно, непрекъснато и необезпокоявано владението, когато в постановени и влезли в сила между същите страни решения е прието, че подаденото от наследниците на Ц. С. възражение № 94-1892 от 28.09.2006 г. срещу заповед № 18-30 от 19.06.2007 г. представлява повдигнат спор за материално право и дали е осъществен акт на открита демонстрация спрямо всички, когато и към настоящият момент в действащия план на кв. В., [населено място] и одобрената кадастрална карта процесният поземлен имот с идентификатор .... с площ 4 427 кв.м. е записан в кадастралния регистър като собственост на наследниците на Ц. С. Н.. За да обосноват твърдяното противоречие с практиката на ВКС жалбоподателите се позовават на решение № 635 от 25.10.2010 г. по гр.д. № 1405/2009 г. на І г.о. и решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр.д. № 2760/2008 г. на І г.о. И двете решения са неотносими към поставените въпроси, поради което не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване. В първото решение касационната инстанция е взела становище по въпроса с какви действия се обективира намерението на сънаследника вече да не държи, а да владее за себе си наследствения имот, а с второто решение-по въпроса за приложимостта на разпоредбата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ в отношенията между сънаследниците при направено възражение за придобивна давност. Следващият въпрос е за това дали е несъмнено владението, когато фактическата власт е установена като държане. Въпросът се свързва с твърдението на жалбоподателите, че в случая ищцовото дружество е било държател на имота, тъй като същият му е бил предоставен за ползване за изграждане на производствена складова база, без отстъпено право на строеж, следователно-за да превърне държането във владение то е следвало да извърши действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, и които да бъдат доведени до знанието на собственика. В този смисъл е и цитираната от жалбоподателите практика на ВКС. Доколкото въззивният съд е приел, че осъществената от дружеството защита в рамките на административното производство във връзка с одобряване на кадастър за процесния имот, приключило с постановяване на решение по адм.д. № 10427/2008 г. на ВАС, обективира промененото му намерение да свои за себе си реституирания на ответниците имот, а то безспорно е достигнало до знанието на ответниците, тъй като те са оспорили заповедта за записване на имота на дружеството, не може да се приеме, че обжалваното решение противоречи на тази практика на ВКС. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по повдигнатите процесуални въпроси относно тежестта за доказване при наличието на установена в закона презумпция и относно задължението на съда да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени по делото. В първата си част въпросът е неотносим към изхода на спора, тъй като въззивният съд не е обосновал качеството на ищеца на владелец на процесния имот с действието на презумпцията на чл. 68, ал.1 ЗС, а след обсъждане на събраните по делото писмени и гласни доказателства е достигнал до извод, че първоначално установената като държане фактическа власт от дружеството е трансформирана във владение, чрез действия, които недвусмислено сочат, че се отричат правата на реституираните собственици. Жалбоподателите не сочат кои конкретно доказателства, събрани по делото, обосноваващи друг извод, са останали необсъдени от въззивния съд. Неоснователна е тезата им, че едва с нанасяне на спорния имот в кадастралната карта през 2009 г. е налице годен обект на правото на собственост, който може да бъде предмет на давностно владение, респ. че към момента на предявяване на иска за собственост /28.05.2018 г./ в полза на ищеца не е изтекъл предвидения в чл. 79, ал.1 ЗС давностен срок. Процедурата по възстановяване на правото на собственост по ЗСПЗЗ е приключила с постановяване на Решение № решение № 1014 от 03.11.2003 г. на ОСЗГ- Варна, което е издадено въз основа на скица и удостоверение по чл. 13, ал.4 и 5 ППЗСПЗЗ, които точно индивидуализират подлежащия на възстановяване имот. Това решение има конститутивно действие-с постановяването му възниква правното качество на обекта на собствеността като вещ, която може да бъде предмет на както на сделки или придобивна давност, така и на вещноправна защита. Това е прието в т.1 от ТР № 1/97 г. на ОСГК на ВКС. Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал.2, изр. последно ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидна неправилност. Като самостоятелно основание за достъп до касация очевидната неправилност се свързва с наличието на видимо тежко нарушение на закона, което може да бъде констатирано от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Приема се, че решението е очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай тези предпоставки не са налице, тъй като разрешаването на въпрос дали ищецът е упражнявал фактическа власт с характер на владение върху процесния имот в рамките на предвидения в закона давностен срок, дали владението му е било спокойно, явно, непрекъснато, предполага да бъде направен анализ на събраните по делото доказателства, а извършването на такава проверка излиза извън обхвата на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице сочените за това основания от жалбоподателите. Водим от гореизложеното съдът