Определение № 1924 от 29.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 217/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от ищцата Й. Ц. М., чрез пълномощника й адв. С. В., и от ответната по иска страна Столична община, чрез юрисконсулт С. Д., срещу решение № 794 от 01.06.2022 г. по в.гр.д. № 3925/2021 г. на Софийския апелативен съд. Столична община обжалва решението в частта, с което е потвърдено решение № 266084 от 11. 10. 2021 г. по гр. д. № 12025/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която искът по чл. 49 ЗЗД е уважен за сумата 5000 лв., както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е осъдена Столична община, на основание чл. 49 ЗЗД, да заплати на Й. Ц. М. допълнително сумата 15000 лв. (над присъдените с първоинстанционното решение 5000 лв.) обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от травматични увреждания, получени на 03. 08. 2017 г., при падане на тротоара към [улица],[жк], София, ведно със законната лихва върху тази сума от 03. 08. 2017 г. до окончателното й изплащане. Иска се допускане касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, отмяната му и отхвърляне на исковете в пълните предявени размери. С подаден от ищцата, чрез адв. С. В., писмен отговор на касационната жалба се поддържа неоснователност на същата и правилност на въззивното решение в посочените части. Й. Ц. М. обжалва решение № 794 от 01.06.2022 г. по в.гр.д. № 3925/2021 г. на Софийския апелативен съд в частта му потвърждаваща първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 49 ЗЗД е отхвърлен над сумата 20000 лв. до сумата 26000 лв. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване С подаден от Столична община, чрез юрисконсулт С. Д., отговор на касационната жалба са развити съображения за правилност на въззивното решение в обжалваните от ищцата части и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да достигне до извод за основателност на иска по чл. 49 ЗЗД до размер на сумата 15000 лв., въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 03.08.2017 г., около обяд, вървейки по тротоара пред жилищен блок на [улица][жк], София, ищцата се спънала поради наличието на счупени, разместени и липсващи плочки по тротоара и паднала. При падането получила счупване на патела (капачката) на лявото коляно; навяхване на десния глезен, наранявания и охлузвания по краката и дланите. Закарана е по спешност във ВМА – София, където е направена превръзка на охлузванията, поставена е ортеза на лявото коляно и мека превръзка на левия глезен. Носила ортезата 40 дни. От 13.10.2017 г. до 20.10.2017 г. е приета във Военна болница за раздвижване, електролечение и лечение с магнитно поле. Ищцата е претърпяла болки с голям интензитет непосредствено след инцидента за около 6-7 дни и след сваляне на ортезата за около 14-15 дни, болки с умерен интензитет до 3 месеца от инцидента, след което и до сега болките са били с по-малък интензитет и непостоянно проявление. Търпяла и значителни неудобства от обездвижването, тъй като първоначално не можела да стъпва и на двата крайника и се налагало ползването на инвалидна количка, а впоследствие –на патерици. Имала нужда от чужда помощ и не можела да се обслужва сама. Към 1. 09. 2021 г. лявата коленна става извършва движения в обем по-малък от нормата с 15 %., но прогнозите за пълно възстановяване са добри. От правна страна съдът е приел, че е налице основанието по чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответната община. Налице е противоправно поведение (бездействие) от страна на служители на общината, изразяващо се в неизвършване на необходимите действия по ремонт и поддръжка на тротоара, които задължения произтичат от разпоредбите на пар. 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА, чл. 3, ал. 2 и чл. 11 ЗОС, според които разпоредби улиците, булевардите и тротоарите в населените места са собственост на съответната община, която следва да ги управлява в интерес на населението в общината, съобразно закона и с грижата на добър стопанин. Следва да се добави, че съгласно чл. 167, ал. 1 ЗДвП лицата стопанисващи пътя са длъжни да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най-кратък срок, а съгласно пар. 6, т. 6 и т. 4 ДР ЗДвП тротоарът е част от пътя, а “препятствие на пътя” е нарушаване на целостта на пътното покритие, както и предмети, вещества или други подобни, които се намират на пътя и създават опасност за движението. Прието е за установено наличието на причинна връзка между неимуществените вреди и противоправното поведение на общински служители, на които е било възложено изпълнение на задълженията, произтичащи от цитираните по-горе нормативни разпоредби. Като не е извършила дължимите действия по ремонт и поддръжка на тротоара в участъка към [улица],[жк], Столична община не е положила вменената й със закон грижа и с противоправното си бездействие е станала причина за настъпване на вредоносния резултат по отношение на ищцата, поради което следва да отговаря за претърпените от нея вреди. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД е прието, че справедливият размер възлиза на 20000 лв., предвид броя, характера и тежестта на травматичните увреждания, интензитета и продължителността на претърпените от ищеца болки, страдания и негативни психични преживявания, търпените ограничения и битови неудобства, продължителността на лечебния и възстановителен период, получаването и понастоящем на болки в областта на коляното и ограниченият обем на движение на коленната става, възрастта на пострадалата, обществените и икономическите условия в страната. В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Столична община се сочат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1/. как следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства и в частност – свидетелските показания на очевидец относно механизма на настъпване на увреждането; 2/. обстоятелствата, които следва да се преценят при определяне справедливия размер на обезщетение за неимуществени вреди и следва ли съдът да събира информация и да изследва доходите на пострадало лице. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 183 от 30.06.2017 г. по гр.д.№ 4028/2016 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 196 от 03.02.2021 г. по гр.д.№ 925/2020 г. на ВКС, ІV г.о. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос. Въззивният съд, като инстанция разрешаваща по същество материалноправния спор, съобразявайки се с правомощията си по чл. 269 ГПК, с уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив и с наведените във въззивната жалба и отговора основания за неправилност на първоинстанционното решение, доводи и възражения, е изложил собствени фактически и правни изводи, анализирал събраните по делото доказателства, обсъдил е направените от страните доводи и възражения и е отразил изводите си в мотивите към решението, в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. При преценка достоверността на показанията на разпитания по делото свидетел-очевидец, съдържащи данни за механизма на настъпване на увреждането и състоянието на ищцата след инцидента и в хода на лечебния и възстановителен процес, изложените от свидетеля факти са съпоставени с останалите доказателства – заключението на съдебномедицинската експертиза и медицински документи. В посоченото от жалбоподателя решение № 183 от 30.06.2017 г. по гр. д. № 4028/2016 г. на ВКС, IV г. о., съдът е приел за доказано непозволеното увреждане, стъпвайки на показанията на свидетел и експертиза. В настоящия случай механизмът на увреждането и причинно-следствената връзка между увреждането и настъпилите болки, страдания и ограничения са установени както от показанията на свидетеля очевидец И. Н., така и от заключението на вещото лице Д.. Видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитета на болките и страданията - от експертизата и от останалата медицинска документация. Мотивите към решението отразяват осъществена правораздавателна дейност на инстанция, разглеждаща спора по същество. Несъгласието на страната с фактическите и правни изводи на съда не е сред основанията по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по втория въпрос. В практиката на ВКС се застъпва становището, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да се съобрази с обществените и икономически условия в страната към настъпване на инцидента, но не и с конкретните месечни доходи на пострадалото лице, каквато теза се поддържа от касатора. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси. Същите са разглеждани и по тях има формирано становище в практиката на ВКС, поради което обсъждането им не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението към касационната жалба на ищцата Й. Ц. М. се поддържа наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1/. длъжен ли е съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да вземе предвид общественоикономическото развитие в страната, стандарта на живот, средностатистическия размер на доходите в страната, високата инфлация, общоприетото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди; 2/. налице ли е нарушение на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, ако съдът е проявил неправилно своето субективно отношение към конкретните обективни факти и обстоятелства при определяне на обезщетението за неимуществени вреди; 3/. какви са процесуалните задължения на съда при прилагането на критерия за справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД, за формирането на волята му при определяне на размера на справедливо обезщетение за неимуществени вреди; 4/. задължен ли е съдът да обсъди и съобрази всички правнорелевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди; 5/. как следва да се прилага принципът на справедливост, уреден в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 169 от 29.11.2018 г. по гр.д.№ 4593/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 115 от 24.10.2017 г. по гр.д.№ 4521/2016 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 12 от 14.07.2022 г. по търг.д.№ 194/2021 г. на ВКС, І т.о., решение № 72 от 29.06.2022г. по търг.д.№ 1191/2021 г. на ВКС, І т.о., решение № 11 от 08.06.2022г. по търг.д.№ 2338/2020 г. на ВКС, І т.о., решение № 60137 от 17.05.2022 г. по търг.д.№ 889/2020 г. на ВКС, І т.о., решение № 35 от 19.04.2022г. по търг.д.№ 269/2021 г. на ВКС, ІІ т.о. Поставените въпроси не са решени в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. и практиката на ВКС. С постановлението е разяснено, че размерите на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват и които съдът е длъжен да обсъди - характер на увреждането, начин на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В съответствие с трайно установената практика на ВКС, въззивният съд, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, е съобразил всички релевантни факти, установени по делото – вида и характера на травматичните увреждания, проведеното лечение, продължителността на лечебния и възстановителен период, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, негативните изживявания и неудобства, остатъчните последици за здравето, битовите неудобства от невъзможността за самостоятелно обслужване и от затрудненото придвижване, възрастта на ищцата, социално-икономическите условия в страната към настъпване на инцидента. По изложените съображения настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационен контрол. Поради неуважаването и на двете касационни жалби, разноските за касационното производство следва да останат за сметка на страните, така както са направени. С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,