Определение № 308 от 23.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3809/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца А. Д. Г. срещу въззивно решение № 4146 от 30.06.2024 год., постановено по в. гр. дело № 13512/2024 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Д с-в, с което след отмяна на решение № 15375 от 08.08.2024 год., постановено по гр. дело № 1139/2024 год. по описа на СРС, ГО, 155 с-в, е отхвърлен предявения от А. Д. Г. срещу „Топлофикация София“ ЕАД иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 8 090 лв. – главница, сумата от 4 102.70 лв. – неолихвяема сума, сумата от 11 385.24 лв. – лихва и сумата от 5 лв. – присъдени разноски, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 ГПК от 17.02.2010 год. и изпълнителен лист от 25.06.2010 год. по гр. дело № 2147/2010 год. по описа на СРС, ГО, 90 с-в. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че в случая правилно първоинстанционният съд бил приел, че след като изпълнителното дело било образувано през 2011 год., то давността за вземанията била започнала да тече от 26.06.2015 год. След изпращане на поканата за доброволно изпълнение не били извършвани никакви изпълнителни действия, като едва през 2018 год. съдебният изпълнител изискал справки. Изпълнителното производство било прекратено по силата на закона – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тъй като двугодишнит срок бил изтекъл на 26.06.2017 год. Въззивният съд бил приел, че настъпилата перемпция е без значение, като се бил позовал на т. 3 от Тълкувателно решение № 2/2023 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2023 год., ОСГТК, постановено на 04.07.2024 год. /след датата на подаване на исковата молба/. В случая, обаче, това разрешение не намирало приложение, тъй като тълкувателните решения и постановления изяснявали действителния смисъл и съдържанието на съответната правна норма, като в резултат на това разпоредбата следвало да се прилага в смисъла, посочен в тълкувателния акт. Нямало законоустановен момент, от който започвали да действат тълкувателните актове. Доколкото обаче те не съществували самостоятелно и можело да бъдат прилагани само във връзка с прилагането на тълкуваната от тях правна норма, то следвало да се приеме, че когато се касаело до първоначално приети постановления и тълкувателни решения те имали обратно действие и даденото с тях тълкуване важало от момента, в който правната норма била влязла в сила, т.е. считало се, че тя още тогава имала съдържанието, което впоследствие било посочено в тълкувателните актове. Когато обаче се постановявал нов тълкувателен акт, с който да бъде изоставено или допълнено вече даденото тълкуване и да бъде възприето ново такова, била налице промяна на начина, по който ще бъде прилагана нормата. Тази промяна имала действие занапред, поради това, че не можело да бъде изисквано от съответния орган и подчинените на правопорядъка субекти да съобразяват действията си с тълкувателен акт, който все още не бил постановен. Т.е. последващите тълкувателни решения нямали обратно действие и се прилагали от момента, в който били постановени и обявени по съответния ред. Неправилно въззивният съд бил приел, че новото писмено искане по изпълнителното дело, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставяло началото на ново процесуално правоотношение. Процесуалните последици на прекратяването на изпълнителното дело не рефлектирали с обратна сила върху действията, с които по силата на материалноправна норма погасителната давност вече била прекъсната – т. 3 от Тълкувателно решение № 2/2023 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2023 год., ОСГТК. В настоящия случай такова писмено искане на кредитора по перемираното дело не било налице. Нямало извършени от него действия, които да са годни да прекъснат давността. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Представлява ли допълваща т. 3 от Тълкувателно решение № 2/2023 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2023 год., ОСГТК, постановено на 04.07.2024 год., спрямо Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК и Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 год. на ВКС по тъл. дело № 3/2020 год., ОСГТК и намира ли приложение т. 3 от Тълкувателно решение № 2/2023 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2023 год., ОСГТК, относно правните спорове, с които съдът е сезиран преди датата на постановяване на решението по това тълкувателно дело? и 2/ Прекъсват ли давността по перемирано дело действия на съдебния изпълнител, представляващи налагане на запор върху вземания и вещи на длъжника, каквито не е сезиран да извърши след настъпилата перемция? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, включително защото първият от тях е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ЕСПЧ, както и че разрешението на втория въпрос противоречи на т. 3 от Тълкувателно решение № 2/2023 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2023 год., ОСГТК. Релевирано е и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба „Топлофикация София“ ЕАД счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е валидно и правилно. Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правопораждащия фактически състав за уважаване на предявения иск по чл. 439 ГПК включва следните елементи: 1/ удостоверено в изпълнително основание притезателно право, чийто титуляр е ответникът; 2/ наличие на правопогасителен факт, настъпил след приключване на съдебното дирене в производството по издаване на изпълнителното основание. Счел е за безспорно между страните, а и за установено от събраните писмени доказателства по делото, че на 17.02.2010 год. в полза на „Топлофикация София“ ЕАД срещу А. Д. Г. била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 2147/2010 год. по описа на СРС, ГО, 90 с-в, за следните суми: 8 090.66 лв. – главница за потребена топлинна енергия, 3 393.34 лв. – лихва за забава за периода от 01.02.2001 год. до 17.12.1020 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.02.2010 год. до изплащане на вземането и 709.36 лв. – разноски по делото /229.68 лв. – държавна такса и 479.68 лв. – юрисконустко възнаграждение/. По молба на „Топлофикация София“ ЕАД, към която бил приложен изпълнителен лист, издаден на 25.10.2012 год. по посоченото дело въз основа на процесната заповед за изпълнение, бил образувано изпълнително дело № 6581/2010 год. по описа на частен съдебен изпълнител М. Б.. На 21.01.2011 год. изпълнителното дело било изпратено на частен съдебен изпълнител М. П. за продължаване на изпълнителните действия, за което било образувано изпълнително дело № 45/2011 год. по описа на последния. Въззивният съд е посочил, че в мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 2/2023 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2023 год., ОСГТК, е прието, че по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания преди 26.06.2015 год., не е текла погасителна давност до обявяване на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК, като давността за тези вземания е започнала да тече от 26.06.2015 год., тъй като до посочената дата е обвързващото тълкуването за спряла да тече давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, какъвто е и настоящият случай. Нова давност е започнала да тече от 26.06.2015 год., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 год. Изложил е съображения, че изпълнителният лист от 25.06.2010 год., въз основа на който било образувано процесното изпълнително производство, бил издаден въз основа на съдебно изпълнително основание – влязла в сила заповед за незабавно изпълнение по чл. 410 ГПК. Изложил е съображения, че заповедта за изпълнение влиза в сила след изтичането на срока за възражение, което юридическо събитие следва да се приеме, че е станало най-късно с издаване на изпълнителния титул на 25.06.2010 год. От този момент започва да тече давността за вземането, като по силата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД установеното със сила на пресъдено нещо процесно притезателно право се погасява с изтичане на 5-годишен давностен срок. Съобразно чл. 116, б. „в“ ЗЗД и съгласно разясненията в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2015 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК, давността се прекъсва при предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ – поискано от взискателя или предприето по инициатива на съдебния изпълнител. За разлика от исковия процес, в изпълнителния няма състояние на висящност, по време на което давността е спряна. Новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие, т.е. в рамките на надлежно образуван и висящ изпълнителен процес, както и да е насочено към прилагане на изпълнителен способ. „Валидно изпълнително действие“ в смисъла, разяснен с т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2015 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК, означава действие за принудително събиране на паричното притезание, предприето от съдебния изпълнител по редовна молба за изпълнение. Редовна е молбата за изпълнение, в която взискателят е посочил изпълнителен способ за осребряване на имуществото на длъжника /чл. 426, ал. 2 ГПК/, включително когато първоначалната й нередовност е била поправена в срок, както и молбата при възлагане по чл. 18 ЗЧСИ /решение № 3 от 04.02.2022 год. на ВКС по гр. дело № 1722/2021 год., IV г. о., ГК/. Примерно са посочени и действията, които биха могли да прекъснат давността, ако са направени в рамките на висящ изпълнителен процес /и разбира се, преди нейното изтичане/ – насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. В тази връзка въззивният съд е счел, че в частност след 26.06.2015 год. е започнала да тече нова давност за процесните вземания. На 24.01.2018 год. бил наложен запор върху получаваната от НОИ пенсия на длъжника. В отговор на съобщението, на 07.02.2018 год. по делото било постъпило уведомление от НОИ, ТП – [населено място], че размера на пенсията е под минималния секвестируем доход. На 31.08.2018 год. било изпратено съобщение до длъжника за налагане на запор върху негови МПС, като същото било получено на 07.09.2018 год. На 07.09.2023 год. частният съдебен изпълнител получил съобщение от НОИ, че започва изпращането на удръжки от пенсията на длъжника по наложения запор. С постановление на частния съдебен изпълнител от 14.08.2023 год., влязло в сила на 19.09.2023 год., процесното изпълнително дело било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Върху изпълнителния лист било извършено отбелязване, че същият бил получен на 05.10.2023 год. По молба на ответника с вх. № 63887 от 11.10.2023 год. и въз основа на процесния изпълнителен лист било образувано изпълнително дело № 20238600401707 по описа на частен съдебен изпълнител В. М., с рег. № на КЧСИ, като в молбата били посочени способи за принудително изпълнение – запор на банкови сметки, запор на трудово възнаграждение, опис и оценка на движими вещи. На 12.10.2023 год. частният съдебен изпълнител разпоредил изпращането на покана за доброволно изпълнение, на запорни съобщения и извършването на справки. Според направеното отбелязване върху гърба на изпълнителния лист, сумата от 23 909.91 лв. била събрана от частния съдебен изпълнител на 20.10.2023 год. Като се е позовал на разрешението, дадено в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК, въззивният съд е приел, че когато взискателят е посочил способ за принудително изпълнение, като е поискал налагането на запори, както е в случая, то давността се смята за прекъсната, считано с всяка молба поотделно. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора /т. 3 от Тълкувателно решение № 2/2023 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2023 год., ОСГТК/. Най-дългият период, в който не е искано от кредитора /ответника/ извършване на същинско изпълнително действие или не е насочвано принудително изпълнение към имуществото на длъжника, бил от 31.08.2018 год. до 11.10.2023 год. Изпращането на съобщение до длъжника на 31.08.2018 год. за налагане на запор върху негови МПС било действие по насочване на изпълнението, което прекъснало давността. Хронологично следващото действие, имащо характера на прекъсващо давността, било молбата от 11.10.2023 год. на „Топлофикация София“ ЕАД, с която било отправено искане до съдебния изпълнител да наложи запор на банковите сметки на длъжника, запор на трудовото му възнаграждение, както и да извърши опис и оценка на движими вещи. При това положение формално изглеждало, че петгодишният давностен срок бил изтекъл между 31.08.2018 год. и 11.10.2023 год. В случая обаче трябвало да бъде съобразен и срока на въведеното в страната извънредно положение през 2020 год. Съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредно положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 год. и за преодоляване на последиците /ЗМДВИП/, давностните срокове спират да текат за времето на обявеното извънредно положение на 13.03.2020 год. до изтичането на 7 дни от обнародването на изменението на закона в „Държавен вестник“, с което се отменя извънредното положение, т.е. считано до 20.05.2020 год. С оглед на тези нормативни разпоредби за времето на извънредното положение, което било общо 69 дни, давността не била текла, поради което петгодишният давностен срок за вземанията изтичал на 09.11.2023 г. Видно било описаните по-горе поискани и извършени изпълнителни действия – налагане на запори на пенсия и МПС – активността на взискателя била достатъчна за прекъсване на давността за период между всяко от поисканите действия по-кратък от 5 години. Без значение била и настъпилата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тъй като съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 2/2023 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2023 год., ОСГТК, новото писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставяло началото на ново процесуално правоотношение. Процесуалните последици на прекратяването на изпълнителното дело не рефлектирали с обратна сила върху действията, с които по силата на материалноправна норма погасителната давност вече била прекъсната. Кредиторът не бездействал, когато искал от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ. Активността на взискателя била достатъчна за прекъсване на давността. С оглед събраните доказателства в разглеждания случай носителят на вземането бил достатъчно активен. С всяко действие по изпълнението давността била прекъсвана и започвала да тече нова петгодишна давност, също прекъсвана с всяко последващо действие. Между никое от отделните действия нямало период по-дълъг от пет години, поради което погасителната давност за вземанията не била изтекла /исковата молба била подадена на 05.01.2024 год., а последното действие, годно да прекъсне давността, било изпращането на съобщения за налагане на запор на 12.10.2023 год./, поради което релевираната претенция се явявяла неоснователна. С тези мотиви на въззивния съд е отменено първоинстанционното решение, като искът с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК е отхвърлен. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Първият поставен в изложението въпрос няма характеристиката на правен, поради което не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не е обсъждал темпоралното действие на Тълкувателно решение № 2/2023 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2023 год., ОСГТК, в частта му по т. 3, респ. дали с него е осъществено първоначално или последващо тълкуване на нормата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Дори и въпросът да се счете за обуславящ, касационно обжалване не може да се допусне, тъй като не се установяват предпоставките на поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не съществува съмнение в практиката на ВКС, че ако правният спор е бил висящ към момента на приемане и оповестяване на тълкувателното решение, както и ако сезирането на съда със спора следва по време приемането и оповестяването на тълкувателното решение, даденото от Върховния касационен съд тълкуване на закона следва да бъде съобразено от съда при постановяване на решението по съществото на спора. В разглеждания случай горепосоченото Тълкувателно решение е прието и оповестено, докато правният спор, по който е постановено обжалваното решение, е бил висящ пред първоинстанционния съд, поради което и основаните на него изводи, че висящността на изпълнителния процес не е определяща за давността, респ. че погасителната давност се прекъсва с изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция, не противоречат на практиката на ВКС. Само за пълнота трябва да се посочи, че последващите тълкувателни решения се състоят от две части – с първата от тях се дава ново тълкуване на правната норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващият тълкувателен акт, каквито характеристики не разкрива Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2023 год., ОСГТК. Вторият формулиран в изложението въпрос е обоснован от касатора с твърденията, че в периода след перемирането на процесното изпълнително дело /26.06.2017 год./ до 2023 год. кредиторът не е предприел никакви действия, с които да прекъсне давността – не е подавал искания/молби за предприемане на изпълнителни действия, респ. съдебният изпълнител не е бил сезиран с такива. Този въпрос е фактически и не осъществява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, защото отговорът му предполага обсъждане и оценка на доказателствата с оглед конкретиката на спора по делото. Същият отразява несъгласието на касатора с формирания от въззивния съд решаващ извод, че носителят на процесните вземания е бил активен, независимо от перемирането на изпълнителното производство, и предвид правилото на чл. 3, т. 2 ЗМДВИП не е изтекъл петгодишният давностен срок, прекъснат на 31.08.2018 год. с налагането запор върху МПС на длъжника, и в този смисъл представлява довод за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, който може да бъде преценяван от ВКС едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По силата на разрешението по т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК, давността в изпълнителния процес се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/: насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземането за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В частност не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност, тъй като въззивно решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора, с които се обосновава очевидна неправилност, са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК. Ето защо не са налице претендираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 200 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение