Решение № 94 от 29.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2649/2018 г.

Решение № 94 от 29.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2649/2018 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Светла Цачева Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 778 от 12.10.2018 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 154 от 02.04.2018 г. по гр. д. № 87/2018 г. на Русенски окръжен съд, с което са уважени субективно съединени искове с правно основание чл. 200 КТ, предявени от Ф. Д. П. и П. С. П., и двамата от [населено място], против "Порт Булмаркет" ЕАД, [населено място], осъдено да заплати на всеки от ищците по 69820 лева, ведно със законната лихва считано от 25.03.2015 г., като за разликата до предявения им размер от по 150 000 лева исковете са отхвърлени като неоснователни. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправни въпроси по приложението на чл. 201, ал. 2 КТ - следва ли изводът за наличие на съпричиняване да се основава на установени по безсъмнен начин факти, че работникът не е проявил елементарно старание и внимание и е пренебрегнал основни технологични правила и правила за безопасност и по приложението на чл. 51, ал. 1 ЗЗД - дължи ли работодателят обезщетение за вреди от трудова злополука, които пострадалият търпи в резултат от личното си поведение. В последователната съдебна практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 201, ал. 2 КТ се приема, че изводът за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия работник следва да се основава на доказани по безсъмнен начин факти, установяващи, че работникът не е проявил елементарно старание и внимание; че е пренебрегнал основни технологични правила и правила за безопасност; че не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка. Изводът за съпричиняване от страна на работника не може да почива на предположения, нито може да се обоснове само с допуснати от него нарушения на правилата за безопасност – работникът е допуснал груба небрежност само в случаите, когато поведението му съставлява тежко нарушаване на задължението да положи дължимата грижа при изпълнение на работата. В същия смисъл решение № 719 от 10.11.2009 г. по гр. д. № 2898/2008 г. І г. о. ВКС; решение № 60 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г. ІV г. о. ВКС; решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 387/2010 г. ІV г. о. ВКС; решение № 79 от 27.02.2012 г. по гр. д. № 673/2011 г., ІV г. о. ВКС и пр. Съгласно установената съдебна практика по приложението на 200, ал. 1 КТ вр. с чл. 51, ал. 1 ЗЗД, работодателят дължи обезщетение за всички вреди от трудова злополука, които са пряка и непосредствена последица от увреждането – когато настъпилият от увреждането вредоносен резултат е негова типична, нормално настъпваща и необходима последица, адекватно следствие от увреждането. Работодателят не отговоря за вредите, когато причинната връзка между злополуката и настъпването им е прекъсната. Така, в случаите, когато пострадалият търпи вреди, свързани косвено с увреждането, но явяващи се резултат на личното му поведение, то причинната връзка с увреждането е прекъсната, поради което обезщетение не се дължи. В този смисъл решение № 499 от 30.06.2010 г. по гр. д. № 647/2009 г. ІV г. о. ВКС; решение № 307 от 01.08.2014 г. по гр. д. № 773/2012 г. ІV г. о. ВКС; решение № 244 от 25.07.2013 г. по гр. д. № 1205/2012 г. г. ІV г. о.; ВКС; решение № 281 от 10.12.2014 г. по гр. д. № 3219/14 г. ІІІ г. о. ВКС; решение № 119 от 26.05.2016 година по гр. д. № 5770/2015 ІІІ г. о. ВКС; решение № 204 от 11.03.2019 г. по гр. д. № 586/2018 г. ІІІ г. о. ВКС и пр. съдебни актове в посочения смисъл. В обжалваното въззивно решение на Русенски окръжен съд е прието за установено, че ищците са родители на Д. П. П., изпълнявал длъжността "талиман" при ответното дружество "Порт Булмаркет" ЕАД, [населено място]. На 23.03.2015 г., по време на работа около 16. 30 ч., Д. П. е участвал в процес на натоварване на петтонни рулони ламарина от склада на дружеството на товарен автомобил. Работата се е извършвала с мотокар с повишена товароподемност "К.", 25 тона. Управляващият го мотокарист е бил насочван от работника П., което е било в рамките на обичайния начин на товарене. При извършване на ляв завой, задният мост на мотокара се изнесъл силно вдясно, задницата му е описала широка дъга, при което движение дясната задна гума е затиснала Д. П. с лице към пода и глава напред по посока движението на мотокара, вследствие на което получил съчетана травма, довела до незабавен летален изход. Злополуката е призната за трудова с разпореждане № 37 от 16.04.2015 г. на ТП на НОИ – [населено място]. Прието е за установено, че работодателят е допуснал нарушение на изискванията за трайно маркиране на транспортните маршрути с цветове за безопасност, заложени в Наредба № РД-07/8 от 20.12.2008 г. за минималните изисквания за знаци и сигнали за безопасност и здраве при работа, както и на изискванията за означаване, маркиране, поддържане и контрол на пътните маршрути съгласно установените изисквания, въведени с Наредба № 7 от 23.09.99 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване - не е била налице трайна маркировка на транспортните маршрути в обекта, която да посочва ясно необходимата безопасна дистанция между превозните средства и всеки обект, който може да е в близост, както и между пешеходците и превозните средства, както и че при наличие на съответната маркировка работникът е могъл да избегне произшествието, като се движи след мотокара или извън траекторията му. Прието е за установено, че вследствие на шока от загубата на сина им ищците страдат от протрахирана депресивна реакция; затворили са се в себе си и са изгубили желание за живот; изпаднали са в трайно усещане са безперспективност и чувстват невъзможност за справяне със ситуацията, без наличие на актуално суицидни мисли и намерения. При така установените факти е прието, че са налице предпоставки за ангажиране отговорността на работодателя по чл. 200 КТ. По справедливост е определено обезщетение за всеки от ищците в размер на по 100 000 лв. Обезщетението е намалено при условията на чл. 201, ал. 2 КТ - прието е, че пострадалият е проявил груба небрежност, тъй като трудовата му функция не е изисквала да се намира в близост до превозното средство; могъл е да застане на безопасно място извън обсега на движение на мотокара, поради което възражението на ответното дружество за наличие на съпричиняване е прието за основателно и е зачетена степен на съпричиняване 30 %. Изхождайки от тези съображения и вземайки предвид заплатената на ищците еднократна помощ на основание чл. 11, ал. 2 КСО в размер на по 180 лв., въззивният съд е осъдил на основание чл. 200 КТ ответното дружество да заплати на всеки от ищците обезщетение в размер на по 69 820 лв. В касационната жалба против въззивното решение в частта му, с която исковете са отхвърлени за разликата до предявения им размер, постъпила от Ф. Д. П. и П. С. П. са изложени оплаквания срещу изводите на възззивния съд за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия, както и относно начина на определяне на обезщетението, явяващо се занижено предвид действително претърпените неимуществени вреди. В касационната жалба срещу решението в частта му, с която исковете са уважени до размер от 69 820 лв, постъпила от "Порт Булмаркет" ЕАД се поддържа, че съдът не е изложил мотиви относно приетия процент на съпричиняване на вредите от страна на пострадалия; че приетият процент на съпричиняване е занижен, тъй като е определен без да се отчете спецификата на изпълняваната от пострадалия работник длъжност "талиман", чиито основни функции са по организация и контрол на тежки товарни машини. Изложени са оплаквания и срещу формираните изводи за причинно-следствена връзка между търпените от ищците вреди и действителните такива, подлежащи на обезщетяване поради трудовата злополука. Въведени са оплаквания и относно начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. По въведените оплаквания за неправилност на съдебния акт, съдът намира следното: Касационните оплаквания срещу изводите на възззивния съд за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия са основателни. Тези изводи са формирани без да е установено по безсъмнен начин, че пострадалият работник е проявил груба небрежност; че не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка. От доказателствата по делото е установено, че злополуката не би настъпила, ако е имало означаване с цветовете за безопасност на транспортните маршрути на работната площадка в обекта – означаване, което работодателят е поставил след трагичния инцидент; че мотокарът "К." е произведен без огледала навън, поради което при товаренето се получава мъртва зона на видимост и именно в нея се е случил инцидента (заключения на технически експертизи на л. 126 и л. 232 и л. 238 от гр. д. № 4652/2016 г. на Русенски районен съд). Съгласно показанията на свидетеля А. Ф., не е имало очевидец на инцидента – пострадалият е бил извън зрителното поле на водача на мотокара, а шофьорът на камиона е бил зает с подреждане на скари и не е видял произшествието, т. е. точното място на пострадалия по време на удара и техниката на злополуката не са установени, а почиват на предположения. Анализът на доказателствата не може да обоснове възприетия от въззивния съд извод, че пострадалият е проявил груба небрежност, тъй като "трудовата му функция не е изисквала да се намира в близост до превозното средство и е могъл да застане на безопасно място извън обсега на движение на мотокара" – на работника е било възложено да насочва мотокара, каквато е била обичайната практика, а безопасните места извън обсега на движение на машината не са били маркирани в нарушение на Наредба № РД-07/8 от 20.12.2008 г. Наредба № 7 от 23.09.99 г. минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места; за минималните изисквания за означаване, маркиране, поддържане и контрол на пътните маршрути; за знаци и сигнали за безопасност и здраве при работа. Извод за проявена груба небрежност не следва и с оглед естеството на основните трудови функции на пострадалия работник, какъвто довод е въведен от касатора работодател – длъжността "талиман" е с основни задължения отчитане колко и каква стока се приема и издава от склада и изготвяне необходимите документи за приемането и предаването на товарите (л. 14 от гр. д. № 5069/2016 г. В.), т. е. задълженията и не предполагат организация на движението на тежки подемни машини при пренасяне на товари. Предвид изложеното, изводът на въззивният съд, че работникът не е проявил елементарно старание и внимание и е пренебрегнал основни технологични правила и правила за безопасност почива на предположения, но не и на доказани по безсъмнен начин факти, поради което неправилно е прието съпричиняване от 30 %, съответно намаляване на определените обезщетения на основание чл. 201, ал. 2 КТ. Основателни са и касационните оплаквания срещу формираните от въззивния съд изводи за причинно-следствена връзка между всички търпени от ищците вреди и действителните такива, подлежащи на обезщетяване от трудовата злополука. По делото е установено по безсъмнен начин, че ищците, родители на починалия работник, са преживели тежко внезапната му трагична смърт; че страдат от протрахирана депресивна реакция, изразяваща се в трайно усещане за безперспективност и чувство за невъзможност за справяне със ситуацията, без наличие на актуално суицидни мисли и намерения. Същевременно, от заключението на приетата на делото съдебно психиатрична и психологична експертиза, вкл. от обясненията на вещите лица д-р Н. Б. и С. К. в съдебно заседание на 24.04.2017 г. (л. 162 и сл. и л. 187 и сл. от гр. д. № 4652/2016 г. В.) се установява, че диагнозата протрахирана депресивна реакция е леко изразено депресивно състояние, настъпващо в отговор на продължително въздействие на стресова ситуация, но с продължителност не повече от две години; че това състояние при ищците е продължило повече от две години, тъй като не са потърсили психиатрична помощ; затворили са се в себе си и не предприемат каквито и да е мерки, за да излязат от ситуацията; че причина за това им състояние са и редките контакти с внука им, напуснал жилището в близост до тяхното след смъртта на баща му. Така посочените обстоятелства обаче не са в причинна връзка с трудовата злополука – не съставляват нейни, преки непосредствени последици, тъй като предприемането на мерки за лечение и начина на живот са въпрос на личен избор на пострадалия. Макар и свързани косвено с увреждането, тези страдалия се явяват резултат и на личното поведение на пострадалите, т. е. причинната връзка с увреждането е прекъсната, поради което за тези негативни изживявания обезщетение не се дължи. Несъобразявайки изложеното, въззивият съд е формирал неправилни изводи по приложението на чл. 201, ал. 2 КТ и чл. 51, ал. 1 ЗЗД, определяйки общо обезщетение в размер на по 100000 лева и намалявайки го до 70000 лева поради съпричиняване. По делото не е установено съпричиняване от страна на пострадалия работник, поради което обезщетението не следва да бъде редуцирано. Не е установена и причинна връзка между трудовата злополука и част от претендираните от ищците вреди, поради което определеният общ размер на обезщетението в размер на 100000 лева е неоправдано завишен. Независимо от това, крайните изводи на съда относно дължимия размер обезщетение са правилни. Съобразявайки претърпените от ищците стрес, болка и мъка от загубата на детето им, близките отношения с починалия им син, изгубената опора в негово лице в сравнително напредналата им възраст и същевременно отчитайки икономическата обстановка в страната към момента на злополуката, в т. ч. ръста на икономически растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности на населението, при условията на чл. 52 ЗЗД следва да бъде определено обезщетение в размер на по 70000 лева за всеки от ищците, от което да се приспадне получената еднократна помощ по КСО в размер на по 180 лева. Искът за разликата до предявения му размер от 150000 лева като неоснователен подлежи на отхвърляне. Предвид пълното съответствие между крайните изводи за размера на дължимото обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ, обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила, без страните да си дължат разноски в касационното производство, воден от което и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение