Определение № 909 от 28.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4540/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. К. против решение № 1348/07.06.2022 г., постановено по гр.д.№ 7281/2021 г. от ІІ-е състав на СГС. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.2а ЗОДОВ е частично основателен и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на СРС. Съдът е приел, че с определение № 8021 от 18.03.2013 г., постановено по гр. д. № 426/2012 г. по описа на СОС е отменено допуснатото с определение от 01.06.2012 г. по гр. д. № 426/201 2г. по описа на СОС обезпечение на бъдещо искане по чл.28 ЗОПДИППД, което не е предявено от КУИППД в определения едномесечен срок от влизане на присъдата в сила. Обезсилени са издадените две обезпечителни заповеди. С определение от 28.06.2013 г., постановено по гр. д. № 177/2013 г. по описа на СОС, ГО, е допуснато поисканото отново обезпечение на предявения иск. С определение № 87/13 от 04.11.2013 г., постановено по гр. д. № СП 82/2013 г. по описа на САС, ГК, 10 състав, е потвърдено горепосоченото определение на СОС. С протоколно определение, постановено в проведеното на 22.10.2015 г. открито съдебно заседание по гр. д. № 177/2013 г. по описа на СОС, ГО, 2 състав, във връзка с представена молба от КОНПИ, с която на основание чл.233 ГПК е заявен отказ от предявените искове от държавата чрез КОНПИ по чл.28, ал.1 ЗОПДИППД (отм.), за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност в размер на 350 839, 4 5лв., производството по посоченото дело е прекратено. Съдът е приел, че определението на съда за прекратяване на производството по делото поради заявен отказ от иска се ползва със сила на пресъдено нещо между страните по делото и техните правоприемници и се явява абсолютна процесуална пречка за допустимост на съдебен процес със същия предмет. Заявеният отказ от иска по своята правна същност съставлява признание, че искът е неоснователен и се погасява правото на иск. Въз основа на това, съдът е приел, че извършените в производството по иск с правно основание чл.28 ЗОПДИПД (отм.) действия са незаконосъобразни, което от своя страна съставлява основание да се ангажира отговорността на КПКОНПИ за причинените на ищеца неимуществени вреди. Прието е, че мотивираното искане за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност, е депозирано в съда на 07.03.2013 г., а производството по делото е прекратено с определение от 22.10.2015 г., влязло в сила като необжалвано на 30.10.2015 г. Така продължителността на исковото производство е 2 години и 7 месеца. По гр. д. № 177/2013 г. по описа на СОС са проведени 7 открити съдебни заседания, ангажирани са голям обем доказателствен материал. С определение от 28.06.2013 г. е допуснато обезпечение на предявения спрямо ищеца иск чрез запор на притежаван от него паричен влог, довело до невъзможност да се разпорежда със средствата от паричния му влог. Също така е възбранено жилището, в което е живеел заедно със семейството си, което е породило притеснения, че може да загуби същото. От значение е прието и обстоятелството, че в хода на съдебния процес ищецът е обитавал жилището, не се установи неблагоприятно отражение върху работната му среда и драстична промяна в начина му на живот. За недоказани са приети твърденията на ищеца, че воденото спрямо него производство е станало достояние на широк кръг от него и значително се е променило отношението на обществото към него, както и че е уронен престижа му и професионалното му реноме. Събразявайки всички събрани по делото доказателства относно претърпените неимуществени вреди, съдът е приел, че обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 2 500 лв. Твърди се, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Сочат се въпроси, свързани с фактите и обстоятелствата, които съдът следва да преценява при определянето на обезщетение за неимуществени вреди в идентични и сходни случаи, както и следва ли да има идентично по размер обезщетение в тези случаи, както и общо въпроси относно приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС