Определение № 60483 от 14.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 990/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. С. Ш., подадена чрез адв. М. Д. срещу решение № V-9/15.12.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 878/2019 г. на Бургаския окръжен съд (БОС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 72/15.04.2019 г. по гр. дело № 596/2018 г. на Поморийския районен съд (ПРС), на основание чл. 59, ал. 9, във вр. с ал. 4 от СК, е постановено следното: изменени са в частта относно упражняването на родителските права решение № 162/16.07.2014 г. по гр. дело № 140/2014 г. на ПРС и одобреното между страните споразумение по възз. гр. дело № 1592/2014 г. на БОС, като упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете на страните Ж. Т. И. е предоставено на бащата Т. Ж. И., при когото е определено и местоживеенето на детето; определен е режим на лични отношения между детето и майката (жалбоподателката); последната е осъдена да заплаща на детето, чрез неговия баща, месечна издръжка; в тежест на жалбоподателката са възложени и разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката А. Ш. не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Вместо това буквално се преповтарят оплакванията от касационната жалба, като се поддържа следното: Съдът не се съобразил с разпоредбата на чл. 59, ал. 6, пр. 1 от СК, че родителите трябва задължително да се изслушат в съда, което е в противоречие с решение № 173/07.05.2015 г. по гр. дело № 6136/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 163/27.06.2018 г. по гр. дело № 1332/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съдът не направил експертиза относно качествата на бащата в психологично и психиатрично отношение, дали е годен за родител, както и такава експертиза не е извършена на майката (жалбоподателката) поради отказ на вещото лице, което е в противоречие с решение № 823/11.12.2009 г. по гр. дело № 266/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В тази връзка се поддържа, че родителските права били „отнети“ от майката в резултат на „справка“ за настаняването ѝ в психиатрично заведение и неопределена диагноза. В противоречие с решение № 147/04.06.2014 г. по гр. дело № 1557/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС въззивният съд не бил взел предвид качествата на трети лица – родителите на майката, които я подпомагали при отглеждането на детето, в сравнение с родителите на бащата, които никога не се били грижили за детето. Жалбоподателката сочи и че детето не било разпитано в съдебно заседание, което според нея било задължително и в противоречие с решение № 823/11.12.2009 г. по гр. дело № 266/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Ответникът по касационната жалба Т. И. в отговора си излага доводи, че няма основание за допускане на касационното обжалване, както и съображения за неоснователност на жалбата. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, като съображенията за това са следните: Видно от гореизложеното, в изложението към касационната жалба не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената от жалбоподателката практика на ВКС, респ. – който правен въпрос в случая да съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение (каквито единствено са наведени в изложението на жалбоподателката в случая) представляват касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което липсата на формулиран правен въпрос съгласно последната разпоредба, е достатъчно за недопускане на касационното обжалване, без да е необходимо да се изследва дали е налице соченото от жалбоподателя допълнително основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Независимо от горното, с оглед правомощията си да следи служебно за интересите на малолетното дете на страните, настоящият съдебен състав намира за необходимо в случая да отбележи, че не е налице нито едно от сочените от жалбоподателката противоречия с практиката на ВКС. Съгласно трайно установената практика, обективирана в решение № 173/07.05.2015 г. по гр. дело № 6136/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 163/27.06.2018 г. по гр. дело № 1332/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, както и в посочените в тях множество други решения на ВКС, основани на т. I.2 от ППВС №1/12.11.1974 г., изслушването на родителите в производството относно упражняването на родителските права по чл. 59 от СК е задължително, като по своята същност то не е равнозначно на разпит на свидетели или на обяснения на страните по делото, а има за цел да се чуят съображенията на родителите за възможно най-правилната защита на интересите на децата, с оглед съгласуване на техния личен интерес с интересите на семейството и на обществото. Разяснено е и че неспазването на задължението за изслушване на родителите от съда съставлява нарушение на съдопроизводствено правило (чл. 59, ал. 6, пр. 1 от СК) и въззивната инстанция, дори и без оплакване в тази насока, с оглед засиленото служебно начало по делата за родителски права, мерките за лични отношения и тяхното изменяване, ако първоинстанционният съд не е изпълнил това задължение, следва да призове родителите и да ги изслуша лично. Това нарушение на съдопроизводствените правила е съществено, когато именно то се е отразило върху постановения краен резултат по спора. По настоящото дело двамата родители са изслушани в откритото съдебно заседание, проведено от първоинстанционния съд на 07.02.2019 г., като в мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд подробно е обсъдил заявеното от жалбоподателката при това изслушване, което е достатъчно за спазване на изискването на чл. 59, ал. 6, пр. 1 от СК. Наред с това, с определение от 29.07.2019 г. въззивният съд е задължил страните да се явят лично в съдебно заседание и да отговорят на служебно формулирани от него въпроси относно правно-релевантните факти по делото. За разлика от бащата, който се е явил и е отговорил на въпросите в откритото съдебно заседание, проведено на 07.10.2019 г., жалбоподателката не се е явила в нито едно от трите съдебни заседания на въззивната инстанция. Съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 6, пр. 2 от СК, съдът изслушва детето при условията на чл. 15 от ЗЗакрД, а съгласно последната процесуалноправна норма, детето задължително се изслушва, ако е навършило 10-годишна възраст, а ако не е навършило тази възраст, то може да бъде изслушано в зависимост от степента на неговото развитие. В случая детето е родено на 04.03.2011 г. и към датата на приключването на съдебното дирене пред въззивната инстанция – 13.01.2020 г., то не е било навършило 10-годишна възраст, поради което изслушването му не е било задължително. В соченото в тази връзка от страна на жалбоподателката, решение № 823/11.12.2009 г. по гр. дело № 266/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС не е прието нещо различно, а и детето, чиито изявления са обсъждани в това решение, е било на 15-годишна възраст. Наред с това в мотивите към обжалваното въззивно решение подробно са обсъдени основното и допълнителното заключение на съдебно-психологичната експертиза по делото относно желанието на детето при кого от родителите иска да живее и дали същото е свободно формирано или манипулирано, относно връзката на всеки от родителите с детето и че не е налице отчуждение на детето спрямо някой от родителите. Въззивният съд е обсъдил и е взел предвид допълнителното заключение на съдебно-психологичната експертиза и в частта му относно родителския капацитет на всеки един от родителите, като психологичното изследване е извършено от вещото лице лично по отношение и на двамата родители и детето в детската стая на Бургаския районен съд. По делото не е имало данни за психическо заболяване на бащата, респ. – не е имало и необходимост от извършване на съдебно-психиатрична експертиза по отношение на него. По отношение на майката (жалбоподателката) е установено, че на основание прокурорска преписка № 49/23.01.2019 г. тя е била заведена принудително в ЦПЗ-Бургас, където в периода 23-30.01.2019 г. (в течение на първоинстанционното производство по делото) ѝ е извършено психиатрично и психологично изследване, като ѝ е поставена диагноза „Шизоидно личностово разстройство. Декомпенсативен период“. С оглед тези данни въззивният съд с определението си от 29.07.2019 г. е допуснал и съдебно-психиатрична експертиза по отношение на майката – дали, откога и с каква диагноза тя страда от психично заболяване, хронично ли е то, провежда ли се лечение, дали тя може да се грижи за себе си и детето, опасна ли е за себе си и околните. Първоначално жалбоподателката е съдействала на вещото лице – психиатър, което е провело психиатрично интервю с нея, но въз основа на него и на медицинската документация по делото вещото лице си е направило самоотвод, по съображения, че жалбоподателката диссимулира налудна параноидна симптоматика, а майка ѝ омаловажава анамнезните данни, предвид което вещото лице е препоръчало разширяване на експертизата и клинично наблюдение, което да се извърши в психиатрично заведение – отделение по съдебна психиатрия при УМБАЛ-Варна или ЦПЗ-Бургас. Жалбоподателката, чрез процесуалния си пълномощник по делото е изразила несъгласие с това становище на вещото лице, посочила е, че същото е предубедено и следва да се отведе. С оглед на това, с определение от 12.11.2019 г. въззивният съд е заменил вещото лице с друго. Въпреки че в откритото съдебно заседание от 18.11.2019 г. съдът в присъствието на процесуалния пълномощник на жалбоподателката е дал изрични указания последната да съдейства за извършването на експертизата, с предупреждение за последиците по чл. 161 от ГПК, на 03.01.2020 г. вещото лице писмено е уведомило съда, че не е успял да установи контакт с жалбоподателката, поради което изготвянето на експертизата е невъзможно, а в откритото съдебно заседание на 13.01.2020 г. процесуалният пълномощник на жалбоподателката е оттеглил искането за извършването на съдебно-психиатричната експертиза, поради което съдът е отменил определението си за допускането ѝ. Предвид това процесуално поведение на жалбоподателката, предвид обстоятелствата, установени при принудителното психиатрично и психологично изследване на същата в ЦПЗ-Бургас в периода 23-30.01.2019 г. (в течение на първоинстанционното производство по делото), при което ѝ е поставена посочената по-горе диагноза, както и предвид обстоятелствата, установени със социалните доклади по делото, че жалбоподателката е претърпяла нервна криза и е изпаднала в депресия, съвпадащи по време с продължителното отсъствие (около 3 месеца) на детето от училище, докато то е било отглеждано от майката и нейните родители, в решението си въззивният съд е приел, че всички тези обстоятелства създават основателно съмнение, че жалбоподателката е в стабилно психическо състояние, което да ѝ позволява да се грижи пълноценно за детето. Този извод на съда, предвид конкретните обстоятелства по настоящото дело, по никакъв начин не е в противоречие със соченото от страна на жалбоподателката, решение № 823/11.12.2009 г. по гр. дело № 266/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в което по никакъв начин не са обсъждани въпроси, свързани с допускането, изслушването и/или обсъждането на съдебно-психиатрична или психологическа експертиза; нито е налице противоречие с решение № 147/04.06.2014 г. по гр. дело № 1557/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в което – с оглед обстоятелствата по конкретното дело, които са напълно различни от тези по настоящото дело, е прието, че при преценката на способността да се грижи за детето, съдът следва да изясни със заключение на вещо лице, отразява ли се заболяването на бащата на способността му да се грижи на детето. В това последно решение на ВКС, сочено от страна на жалбоподателката, е прието и че съдът преценява всички обстоятелства, които са от значение за интереса на детето, сред които са и възпитателските качества на родителя (включващи и способността да се грижи за детето) и възможността за помощ от трети лица, като отделни обстоятелства от значение за преценката. В случая в мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд не е сравнявал качествата на бабата и дядото на детето, съответно – по майчина и по бащина линия, както и техните възможности да помагат за отглеждането на детето, тъй като този въпрос не е бил сред повдигнатите с въззивната жалба (чл. 269, изр. 2 от ГПК). Въззивният съд обаче е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към подробните мотиви на първоинстанционното решение (като по този начин ги е направил свои мотиви), в които е извършено такова сравнение. При това положение, не е налице и това противоречие с практиката на ВКС, сочено от страна на жалбоподателката. При извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на малолетното дете на страните, настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание и за служебно допускане на касационното обжалване – в нито една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – по непосочени и неаргументирани такива от страна на жалбоподателката. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение