Определение № 2347 от 07.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3342/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Д. Т., чрез адв. Д. Р., против решение № 170/13.04.2025 г. по възз. гр.д. № 164/2025г. на Окръжен съд- Русе, с което е потвърдено решение № 168 от 29.10.2024 г. по гр. дело № 262/2024 г. на Районен съд – Бяла, с което е признато за установено по отношение на Т. Д. Т., че М. И. С. и С. Г. П. са собственици на по 1/6 ид.ч. от поземлени имоти с идентификатори № *; № *; № *;№ *; № *; № *; № *; № *и № ***по кадастралната карта и кадастралните регистри [населено място], [община] могили, област Русе и е отменен нотариален акт за собственост на недвижими имоти, придобити по давност и наследство № 135, том 4, рег. № 5291, н.д. № 580 от 09.11.2023 г. за разликата над притежаваните от Т. Д. Т. 2/6 ид.ч. от описаните по-горе недвижими имоти.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал. 2, предл. второ ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставени са следните правни въпроси:

1. Когато петиторен иск /по чл. 124, ал. 1 ГПК или по чл. 108 ЗС/ е насочен срещу прехвърлителя на спорното вещно право, приобретателят, придобил спорното вещно право преди вписването на исковата молба, явява ли се задължителен необходим другар, респ. неконституирането му като главна страна /съответник/ опорочава ли процеса до степен на недопустимост?

2.Следва ли да се приеме, че когато наследодател приживе е изразил воля да предаде владението върху недвижим имот на свой родственик, който след смъртта му има качеството на негов наследник, още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт върху имота с намерение за придобиване?

3.Когато владението е установено по този начин и няма данни за прекъсване на фактическата власт, действа ли презумпцията по чл. 69 ЗС?

По горните въпроси се сочи противоречие на изводите на въззивния съд с решение № 320/12.06.2025 г. по гр. д. № 662/2024 г. на ВКС, второ г. о.

4. Въззивният съд като инстанция по същество длъжен ли е да обсъди всички факти, обстоятелства, доказателства и доводи по делото, като формира собствена правораздавателна воля и изложи самостоятелни мотиви? Сочи се противоречие с Тълкувателно решение №1/2001 г. на ОСГК на ВКС; Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 292/20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на ВКС, III г. о.; решение № 134 от 30.12.2013 г. по търг. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о.; решение № 41/29.03.2017г. по гр. д. № 2897/2016 г. на ВКС, I г. о.

5. Когато приема заинтересованост на някой от разпитаните по делото свидетели, следва ли съдът да конкретизира тази заинтересованост в мотивите на решението си, да обсъди техните показанията и да обоснове защо не им дава вяра? Поддържа се противоречие с решение № 23 от 22.01.2025 г. по гр. д. № 4857/2023 г. на ВКС, I г. о.; решение № 65 от 16.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4216/2008 г., IV г. о.; решение №194 от 02.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 92/2012 г., II г. о. и решение №118 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 665/2020 г., II г. о.

От ответниците по жалбата М. И. С. и С. Г. П. не е постъпил писмен отговор.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да потвърди решението на Районен съд- Бяла, с което е уважен предявеният установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, въззивният съд е приел за безспорно, че страните са наследници по закон на Т. В. В., починал на 05.01.1971 г., както и че с решение № 14/14.07.1999 г. на ОСЗ- Борово на наследниците на Т. В. В. е възстановено правото на собственост върху процесните земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], съгласно плана за земеразделяне.

С констативен нотариален акт № 135, н. д. № 580/09.11.2023 г. ответникът Т. Т. е признат за собственик на спорните земеделски земи на основание наследствено правоприемство и придобивна давност.

Въззивният съд е посочил, че спорният по делото въпрос е дали ответникът е придобил собствеността върху идеалните части на сънаследниците си на основание давностно владение, като за изясняване на този спорен въпрос по по делото са събрани писмени и гласни доказателства

Изложени са мотиви, че съгласно ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, за да се приеме, че наследник е установил владение и върху притежаваните от другите наследници идеални части, не е достатъчно да упражнява фактическа власт върху целия наследствен имот. Необходимо е, освен това, да е отблъснал владението на останалите наследници, като ясно е манифестирал пред тях намерението си да владее целия имот само за себе си, и това намерение да е станало достояние на тях. Тези действия следва да бъдат от такъв характер, че по категоричен и недвусмислен начин да демонстрират намерението да свои чуждите идеални части. За да придобие по давност правото на собственост върху тези части, действията следва да достигнат до знанието на останалите съсобственици, за да се обезпечи възможността последните да предприемат мерки за защита на правата си.

За правилни са счетени изводите на първоинстнационния съд, че ответникът не е ангажирал доказателства, от които да се установи, че е манифестирал промяната в намерението си и от държател се е превърнал във владелец на спорните идеални части, наследени от ищците, като не е доказал спокойно и необезпокоявано владение в продължение на поне 10 години преди съставяне на констативния нотариален акт. Според въззивния съд съвкупната преценка на доказателствата по делото сочи на извод, че Т. е използвал съсобствените имоти съобразно нуждите си и в обхвата на притежаваните от него наследствени права.

Въззивният съд е приел, че правилно, в съответствие с разпоредбите на чл. 172 от ГПК, първоинстанционният съд е кредитирал показанията на свидетеля Р. Д., син на ответника, като е отчел неговата заинтересованост. Единствено неговите показания подкрепят твърденията на ответника относно устната договорка между наследниците на Т. В. В., съгласно която процесните земеделски имоти следва да останат за него. В подкрепа на посоченото твърдение обаче не са ангажирани други доказателства. Напротив, показанията на свидетелката П., преценени по реда на чл. 172 от ГПК, категорично го опровергават.

В заключение е направен извод, че ответникът не е придобил собствеността върху идеалните части на ищците и е направил извод за основателност на предявения установителен иск за собственост.

При тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл. второ за допускане на касационно обжалване.

С доводи, че при установеното от свидетелските показания, че ответникът се е разпоредил със спорните имоти, съдът не е събрал служебно доказателства за извършени сделки с имотите и не е конституирал приобретателя по тях, касаторът обосновава наличието на основанието за допускане на касационно ожалване по чл. 280, ал.2, предл. второ ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. Поддържа, че неконституирането на приобретателя по сделката /сделките/ води до недопустимост на постановеното решение.

В т.3б от Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, както и в практиката на ВКС по чл. 290 ГГПК /решение № 407 от 03.07.2025г. по гр.д. № 1979/2024г. на ВКС, II г.о.; решение № 100 от 15.02.2024г. по гр.д. № 3743/2022г. на ВКС, II г.о.; решение № 11 от 02.03.2021г. по гр.д. № 1796/2020 г. на ВКС, I г.о.; решение № 31 от 19.01.2026г. по гр.д. № 2537/2023г. на ВКС, II г.о./, се приема, че собственикът има правен интерес да предяви иск за собственост срещу лицето, което се е разпоредило със собствения му имот преди завеждане на исковата молба. По принцип правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост е налице винаги, когато ответникът оспорва или смущава правото на собственост на ищеца с фактически или правни действия. Такива правни действия са както искането за издаване на констативен нотариален акт за собственост, така и извършването на прехвърлителна сделка с имота. В последния случай, ако собственикът предяви иск само против приобретателя и по делото се установи, че последният не е придобил правото на собственост на деривативно основание, защото праводателят му не е бил собственик, праводателят няма да е обвързан от постановеното решение, тъй като не е бил страна по делото. Затова действителният собственик има правен интерес да установи правото си на собственост както срещу приобретателя, така и и срещу праводателя по сделката, който чрез правните си действия /изявена воля за прехвърляне на несобствения имот/ фактически е оспорил правото на собственост на действителния собственик. В Тълкувателно решение № 3/2012г. на ОСГК на ВКС е прието, че лице, което претендира правото на собственост, признато с констативен нотариален акт, може по исков път да установи несъществуването на удостовереното с този нотариален акт право. Защитата на това лице е по исков път, като с постановяването на съдебно решение, което със сила на пресъдено нещо признава правата на третото лице по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр, издаденият нотариален акт следва да се отмени на основание чл. 537, ал. 2 ГПК. Отмяната на констативния нотариален акт на това основание винаги е последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на третото лице. С оглед на това и действителният собственик на процесния имот няма друг правен способ за отмяна на констативния нотариален акт освен предявяването на иск за собственост, при уважаването на който като последица ще бъде отменен и констативния нотариален акт.

Приема се в практиката на ВКС, че предявяването на иска за собственост зависи от волята на ищеца с оглед диспозитивното начало в процеса, като праводателят и приобретателят не са необходими другари като ответници по него. Следователно въззивният съд не е имал задължение служебно да събира доказателства за извършени разпоредителни сделки с имотите и да предприема действия по конституиране на приобретателите по тях /ако в действителност са сключени такива/, а постановеното по делото решение не е вероятно недопустимо и касационно обжалване не следва да се допуска на основание чл. 280, ал.2, предл. второ ГПК.

Предвид горното липсва основание за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по първия поставен въпрос. По него е налице практика на ВКС, вкл. и задължителна такава, която не се нуждае от осъвременяване и на която обжалваното решение не противоречи.

По втория и третия поставени въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото не са във връзка с приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи. Въззивният съд не е приел, че владението върху имотите е предадено на ответника и въпреки това да е отхвърлил иска, приемайки, че не е доказано преобръщане на държането на идеалните части на останалите съсобственици във владение. Изводите на въззивният съд са, че фактът на предаване на владението е останал недоказан и именно поради това и в тежест на ответника е било да установи, че е демонстрирал пред останалите сънаследници завлядяването на идеалните им части, което обаче не е сторено.

Липсва противоречие на изводите на въззивния съд и с посоченото от касатора решение № 320/12.06.2025г. по гр. д. № 662/2024г. на ВКС, второ г.о. Последното е постановено при фактическа обстановка, различна от приетата за установена по настоящето дело. По гр. д. № 662/2024 г. на ВКС е прието, че поради предаване на владението със съгласието на носителя на вещните права ответникът не е следвало да демонстрира завладяването на тези права пред майка си. Демонстриране на завладяването на правата на съсобственик спрямо него е необходимо само ако липсва негово съгласие за предаване на владението. В настоящия случай, както вече се посочи, е прието за недоказано предаването на владението от съсобствениците.

Четвъртият процесуалноправен въпрос е за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Трайно е разбирането в практиката на ВКС /вкл. и посочената от касатора/, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Това задължение на съда произтича и от разпоредбите на чл. 12 и чл. 235 ГПК, според които съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, подлежащи на установяване, като обсъди всички доказателства по делото доводи и възражения на страните в рамките на спора, въведен с въззивната жалба. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като се е произнесъл по спорния пред въззивната инстанция въпрос дали ответникът е доказал, че е придобил частите на ищците на основание давностно владение, като е приел, че от събраните доказателства по делото не се установява той да е демонстрирал намерението си за своене.

Въпросът е обоснован с твърдения, че въззивният съд не се е произнесъл по доводите във въззивната жалба, че отдаването на имотите под наем еднолично от ответника и за продължителен период от време и получаването на наемните плащания е повече от категорична индиция за владение с намерение за своене, както и че според показанията но св. П., за една от нивите, обработвана от години от св. С. С., никой освен ответника не е имал претенции, което според касатора сочи еднозначно на упражняването на трайна и несмущавана фактическа власт с намерение за своене.

Горните доводи не могат да послужат като обосновка за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос, защото видно от обжалваното решение въззивният съд е приел, че ответникът е използвал съсобствените имоти съобразно нуждите си и в обхвата на притежаваните от него наследствени права. Т.е. въззивният съд не е игнорирал установените по делото обстоятелства относно начина на ползване на имотите, а съобразявайки ги е направил крайния си извод, че не е доказано от ответника, че е установил владение върху идеалните части на останалите съсобственици и в частност на тези на ищците.

Петият правен въпрос, касаещ приложението на чл. 172 ГПК, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и посочената от касатора, според която заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания на свидетеля само поради неговата заинтересованост, а е задължен да прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. С доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата по чл. 172 ГПК и само близката родствена връзка със страната, посочила ги като свидетел, не е основание за отричане достоверността на изнесеното от тези лица.

Видно от обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че св. Р. Д. е син на ответника, както и че показанията му са в противоречие с показанията на св. П. /сестра на ищеца П./, като същевременно по делото няма други доказателства, които да са в подкрепа на показанията на св. Д.. Т. е. съдът в съответствие с трайната и безпротиворечива практика на ВКС е съпоставил показанията на св. Д. с останалите доказателства, събрани по делото, а не е отказал да ги кредитира, без да се обоснове защо намира, че не следва да им дава вяра.

Съдът намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите на съда не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Настоящият съд констатира, че в първоинстанционното решение е допусната очевидна фактическа грешка. При формиран извод, че с оглед основателността на исковете, на основание чл.537, ал.2 ГПК следва да се отмени издаденият в полза на ответника констативен нотариален акт до размера на правата на ищците - 2/6 ид.ч., е постановен диспозитив, с който нотариалният акт е отменен за разликата над притежаваните от Т. Т. 2/6 ид.ч. от процесните имоти. Т.е. вместо за 2/6ид. ч. констативният нотариален акт е отменен за разликата над 2/6 ид. ч. Допуснатата фактическа грешка не може да бъде отстранена в настоящето производство, поради което и след връщането на делото, същото следва да се докладва на първоинстанционния съд за провеждане на производство по чл. 247 ГПК.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение