Определение № 3879 от 04.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 247/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С оглед влязлото в сила Определение № 76 от 19.01.2023 г., постановено по настоящото дело, предмет на разглеждане в настоящото производство е касационната жалба с вх.№ 310065 от 07.11.2022 г., подадена от М. М. Д., чрез адвокат С. К. от САК, срещу частите на въззивно Решение № 262939 от 13.09.2022 г. по в.гр.д.№ 11159/2020 г. на Софийски градски съд, г.о., ІV „г” състав, с които е потвърдено Решение № 150754 от 15.07.2020 г. по гр.д.№ 72480/2015 г. на Софийски районен съд, Първо г.о., 173 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. М. Д. срещу М. С. Г. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за осъждането й да му заплати сумата 7 200 лева – обезщетение за лишаването му от възможността да ползва собствената му 1/2 ид.част от съсобствен недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], ет. 3, ап. 9 за периода 01.01.2014 г. – 31.12.2015 г., както и в частта, с която М. М. Д. е осъден да заплати на М. С. Г. на основание чл. 31, ал. 2 ЗС сумата 7 944 лева – обезщетение за лишаването й от възможността да ползва собствената й 1/2 ид.част от съсобствен недвижим имот – вилно място в [населено място], [община], УПИ *-*, кв.17 по плана на [населено място], м. „К.-П.-Г.”, целият с площ от 845 кв.м., заедно с построените в него вилна сграда със застроена площ от 31,20 кв.м. (разгъната застроена площ 88 кв.м.) и две складови постройки, за периода 28.10.2011 г. – 27.10.2015 г. В посочената част жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима. Ответницата по касация М. С. Г. е подала отговор на жалбата чрез адвокат Н. Л. от САК. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: За да постанови своето решение, въззивният съд е приел за установено, че М. С. Г. е била въведена във владение на бившето семейно жилище на страните - апартамент № 9, находящ се в [населено място], [улица], ет. 3, на основание изпълнителен лист издаден от Софийски районен съд, 86 състав по гр.д.№ 2474/2006 г. срещу длъжника М. М. Д.. С нотариална покана № 20790 от 05.12.2008 г. М. М. Д. е поканил М. С. Г. да му заплаща наем за ползване на неговата 1/2 идеална част от апартамента. Поканата е връчена лично на ответницата на 15.12.2008 г. С нотариална покана с рег.№ 2126 от 15.05.2009 г., връчена на 19.05.2009 г. при отказ, М. С. Г. е уведомила М. М. Д., че не ползва апартамента и не му дължи обезщетение, тъй като при извършване на въвода се е установило, че той е нанесъл повреди на имота и го е довел до състояние, в което не може да бъде използван, както и че в жилището, още отпреди въвода, живее дъщеря им А.. Със същата покана М. С. Г. е уведомила М. М. Д., че й дължи месечно обезщетение за лишаване от ползването на дворното място в [населено място] с площ от 845 кв.м. с всички постройки върху него. С решение от 23.12.2009 г. на Софийски районен съд ,72 състав по гр.д.№ 15663/2008 г. е допуснато извършването на съдебна делба между страните досежно апартамента и вилното място в [населено място] с построените в него двуетажна жилищна вилна сграда и два склада при квоти от по 1/2 ид.част. С решение от 15.09.2015 г. по в.гр.д.№ 2499/2014 г. на Софийски градски съд, ІІ-В състав, на основание чл. 353 ГПК в дял на М. С. Г. е поставен новообразуван апартамент № 9, находящ се в [населено място], [улица], ет. 3, състоящ се от дневна с трапезария, кухненски бокс, две спални, тоалетна и входно антре, коридори, два балкона и складово помещение, разположено в апартамента с полезна площ от 2,80 кв.м., целият апартамент с площ от 90,40 кв.м., а в дял на М. М. Д. е поставен апартамент № 9А на същия адрес, състоящ се от дневна с кухненски бокс, спалня, баня-тоалетна, входно антре и коридор със застроена площ от 41,70 кв.м., заедно с мазе № 14 с полезна площ от 4,32 кв.м., както и вилното място в [населено място] със сградите в него. Решението е влязло в сила на 27.10.2015 г. в частта относно разпределението по чл. 353 ГПК. Представено е удостоверение за настоящ адрес № 37 от 06.01.2014 г. на Столична Община, район К. с., от което е установено, че М. С. Г. има регистриран настоящ адрес на [улица] от 06.01.2014 г. Разпитаната по делото свидетелка В. М. твърди, че през лятото на 2009 г. е придружила М. до вилата й в [населено място] на оглед в присъствие на вещо лице. Вратата на дворното място е била заключена и М. не е имала ключ. Вътре вече са били М. Д. и вещото лице. М. Д. им отворил малката врата, не и голямата за вкарване на коли. На излизане от вилата М. поискала от М. ключове, но не получила отговор от него, отказал да й отвори вратата към дворното място, за да обърне колата. Д. излязъл с колата си от двора, заключил и двете врати на вилата и потеглил с колата си с вещото лице. Свидетелката не знае М. да е имала ключове от вилата преди развода. Свидетелката не е ходила друг път с М. на вилата. Свидетелката А. Д. - дъщеря на страните по делото твърди, че в края на 2008 г., когато баща й се изнесъл от апартамента, взел всички останали ключове и оттогава майка й няма достъп до вилата в [населено място]. Твърди, че на майка й не са давани нито ключове, нито достъп до вилата. През лятото на 2012 г. с майка й правили опит за контакт с баща й и отишли до вилата. Когато стигнали до там колата е била вътре, имало е отворен прозорец, викали са, но никой не е излязъл. Не са правили опит да влязат, защото портата - голямата входна врата за коли, е била с катинар, малката врата също е била заключена. През периода 2014-2015 г. предимно свидетелката е ползвала апартамента на [улица]. След развода майка й се регистрирала на друг адрес и отишла да живее на друго място, тъй като не искала да има контакт с баща й. През 2013 г. и приятелят на свидетелката се нанесъл в апартамента. Майката на ищцата не й е дала ключовете от апартамента и е била против това тя да живее там, защото са се водили дела за него. Свидетелката сама е взела ключа от апартамента на майка си и тя вече не е имала достъп до него. Ответницата я е посъветвала да изпрати покана на баща си, че му е осигурена възможност да ползва 1/2 от апартамента. Свидетелката твърди, че е ползвала една стая с баня, а останалата част от апартамента е била неизползваема - изпразнена и без никакво оборудване и кухненски електроуреди. Свидетелката М.П. заявява, че ищцата й е споделила, че в края на 2008 г. - началото на 2009 г. ищецът Д. е разбил апартамента, взел е всички ключове на дъщеря си, неговите и ключовете от вилата в [населено място]. М. й е казала, че от този момент няма ключ от вилата. През 2012 г. по инициатива на свидетелката с М. са ходили на вилата. Когато са отишли до вилата вратите са били заключени, но джипът му е бил там, прозорецът е бил отворен, но никой не е отговорил на повикванията им. Срещнали са една съседка и тя е казала, че сутринта е видяла Д. и че той много често ходи там. След развода жилището на [улица], което дотогава е било обзаведено с много средства и труд е било само с под и дограма, вратите и осветителните тела са били свалени, контактите са били изкъртени, не е имало мебели, щори, не е имало ток и вода. М. е напуснала семейното жилище непосредствено след развода и първоначално е живяла при приятелка в[жк], а през м. януари 2014 г. й е казала, че се е преместила в апартамента на [улица]. А. е живеела на [улица], като е ползвала само своята стая и банята, всичко останало е било разрушено и неизползваемо. М. не е имала ключ от жилището на [улица], имало е конфликт между нея и дъщеря й по повод това, че дъщеря й е взела ключа й от апартамента, за да живее там със свой приятел. През 2014-2015 г. в апартамент № 9 на [улица] живяла А. Д. със своя приятел. По делото е разпитана и свидетелката А. Г., която твърди, че след развода на страните жилището им е било неизползваемо, отвсякъде са висели кабели, вратите на кухненските шкафове са били махнати, вратата на стаята на дъщеря им е липсвала. След развода М. не е живяла в този апартамент. До 2014 г. е живяла в[жк]при приятелка, след това се е преместила в друго жилище. Тя е правила ремонт само на една стая и банята, за да може да живее там дъщеря й. Когато са се срещнали през 2013 г. М. й е казала, че в апартамента живее дъщеря й с приятеля си. Според заключението на вещото лице Е. Т. пазарната наемна стойност на процесното вилно място в [населено място] за периода 28.10.2011 г. - 27.10.2015 г. е 26 256 лв. Съгласно заключението на повторната техническата експертиза, изготвена от вещото лице Б. Т., размерът на средната пазарна наемна цена за процесните имоти - дворно място УПИ *-* от кв. 17 по плана на [населено място] и вилна сграда (сглобяема къща тип „К. 3”) е 9 417,75 лв. за 1/2 от имота. От заключението на тройната техническа експертиза, изготвена от вещите лица С. Н., С. С. и Д. Б. е установено, че общият размер на обезщетението за процесния недвижимия имот, находящ се в [населено място], представляващ земя и сграда по средни наемни пазарни цени за периода 28.10.2011 г. - 27.10.2015 г. за 1/2 ид.част е 7 944 лв. Прието е за установено, от събраните по делото доказателства, че през процесния период страните по делото са били съсобственици на процесните имоти. Установено е и изпращането на писмени покани от всеки от съсобствениците. От свидетелските показания е прието за установено, че през периода 2014-2015 г. процесният апартамент не е ползван от ответницата по първоначалните искове, и че дъщерята на страните и нейния приятел са ползвали една стая с баня, останалата част е била свободна и неизползваема. По делото не е установено ответницата да е предоставила доброволно ползването му на дъщеря си, нито да е възпрепятствала ищеца да ползва частта от имота, съответстваща на размера на неговата идеална част. Напротив, дъщерята на страните е изпратила покана до ищеца (за която същият не е възразил в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, че я е получил) да ползва част от процесния апартамент. От показанията й е установено, че при изнасянето си от апартамента баща й е взел всички ключове, поради което е направен извод, че същият е имал достъп до апартамента. Не е установено твърдението на ищеца, че бравите на входната врата са били сменени. Прието е, че не са налице предпоставките за уважаване на иска за обезщетение за ползване срещу ответницата. Несъстоятелно е позоваването на ответника на приетото пред въззивната инстанция решение, с което ответницата е осъдена да му заплаща обезщетение, тъй като то касае предходен период и е постановено при различна фактическа обстановка. Прието е, че са налице предпоставките за уважаване на насрещния иск по чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства е установено, че ответникът е ползвал вилното място, и че ищцата по тези искове не е разполагала с ключ от имота. Не е установено ответникът да е предприел активни действия за предоставяне ползването на вещта. За пораждане на задължението за заплащане на обезщетение от ползващия собственик не е необходимо неползващият собственик да е изразил желание за реално ползване и да доказва, че не е допускан до нея. Причина за разместване на блага в имуществената сфера на съсобствениците е осъщественото само от единия ползване на съсобствената вещ, а не наличието или липсата на изразена воля от другия съсобственик да ползва реално вещта според правата си. Ползващият вещта съсобственик следва да предостави на неползващия такава възможност, която последният да е отказал да приеме, каквато хипотеза в случая не е налице. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Възражението за давност е заявено извън срока по чл. 131, ал. 1 ГПК и е преклудирано. Отбелязано е и че същото е неоснователно, тъй като давностният срок за предявяване на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС е общият петгодишен срок по чл. 110 ЗЗД, а не краткия 3-годишен срок по чл. 111 ЗЗД. Не са установени пречки за кредитиране на показанията на разпитаните по делото свидетели, тъй като те не противоречат на останалия доказателствен материал и възпроизвеждат лични впечатления. Показанията им касаят различни периоди от време, а ответникът по насрещния иск не е доказал да е изразил готовност и да е предоставил на ищцата възможност за ползване на имота. Заключението на тройната техническа експертиза е мотивирано и съобразено с данни за наемната цена за имоти от същия район, същото е изготвено след извършен оглед на имота в присъствие на страните по делото. Останалите заключения установяват по-висока стойност на претендираното обезщетение за вилното място с постройките върху него. За несъстоятелно е намерено възражението на ищеца, че не е получил изпратената от ответницата покана, тъй като същата е оформена надлежно при отказ съгласно изискванията на чл. 44, ал. 1 ГПК. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основание за допускане на касационното обжалване по следните въпроси: 1. Допустимо ли е при извършен въвод във владение, удостоверен с нарочен протокол от частен съдебен изпълнител, да се оспорва владение/държане върху същия имот чрез свидетелски показания; 2. Имайки предвид, че правилото на чл. 162 ГПК е императивно, допустимо ли е решаващият съдебен състав да отхвърли иска като недоказан по размер, без да приложи правилото на чл. 162 ГПК, като определи размера по своя преценка при изрично направено искане за това от ищеца и без да даде изрични указания на ищеца за необходимост от специални знания – вещо лице; 3. Допустимо ли е решаващият съд да обосновава решението си със съдебна експертиза, ако същата очевидно противоречи на общоизвестни факти. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк.д.№ 7/2012 г. на ВКС, ОСГК, ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК и ТР № 85/1968 г. на ВС. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въпрос № 1 от изложението не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, на която се позовава касатора. Съгласно ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк.д.№ 7/2012 г. на ВКС, ОСГК и мотивите на т. 4 от ТР № 5 от 24.06.2017 г. по тълк.д.№ 5/2014 г. на ВКС, ОСГК искът по чл. 31, ал. 2 ЗС може да се упражни само срещу съсобственик, който лично използва вещта. Лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Когато преценява дали е налице лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, съдът следва да изхожда от съвкупна преценка на всички доказателства по делото, като обръща внимание на това дали общият имот реално се ползва от някой от съсобствениците; кой от тях има ключ от него; дали някой от съсобствениците пречи на другите да ползват имота, независимо от това, че сам той не го използва. В този смисъл е Решение № 50132 от 11.11.2012 г. по гр.д.№ 4198/2021г. на ВКС, І г.о. Въззивното решение е постановено в съответствие с посочената практика на ВКС. Представеният по делото протокол за въвод във владение е обсъден от въззивния съд в съвкупност с всички останали доказателства по делото, вкл. свидетелските показания. Въззивният съд е приел за установено по делото, че през периода 2014-2015 г. процесният апартамент не е ползван от ответницата по първоначалните искове, че ответникът е разполагал с ключ от имота и не е бил възпрепятстван да реализира правата си на съсобственик на вещта. Обосноваността на тези изводи не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Наличието на практика на ВКС по поставения въпрос и съответствието на въззивното решение с нея едновременно изключват допускане на обжалването както при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпрос № 2 от изложението. Въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца е неоснователна поради неосъществяване на елементите от фактическия състав на чл. 31, ал. 2 ЗС и това е неговият решаващ извод. Доколкото отхвърлянето на иска не е с единствен мотив, че няма достатъчно данни за неговия размер, то поставеният въпрос не е обусловил решаващите изводи на обжалваното въззивно решение и не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. Последното прави безпредметно обсъждането дали е налице допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК. Въпрос № 3 от изложението е насочен към оспорване правилността на преценката, която въззивният съд е извършил по отношение на заключението на приетата тройна съдебна-оценителна експертиза, респ. представлява оплакване за допуснато процесуално нарушение при обсъждане на доказателствата относно размера на предявения насрещен иск. Същият не може да се квалифицира като правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не предпоставя допускане на решението до касационно обжалване, съгласно задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. С оглед настоящото произнасяне касаторът следва да заплати на ответницата по касация разноските, които е направила за защитата й пред ВКС – сумата 1 200 лв., представляваща договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 24). По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия