Определение № 271 от 12.08.2020 г. на ВКС по т. д. № 577/2020 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Борди“ ООД срещу определение № 507/17.02.2020 г. по в. ч. д. № 100/2020 г. на Окръжен съд Варна, с което е потвърдено определение № 16 526/12.12.2019 г. на Районен съд Варна по гр. д. № 19 561/2019 г. за прекратяване на производството като недопустимо.

Жалбоподателят прави оплакване за неправилност на атакуваното определение, тъй като при постановяването му въззивният съд е нарушил процесуалните правила. С акта си съдът всъщност е пререшил спора по гр. д. № 4 718/2019 г. на Районен съд Варна. Касаторът претендира отмяна на атакуваното определение и връщане на делото за продължаване на процесуалните действия по разглеждане на предявената от него срещу „Електроразпределение – Север“ АД искова претенция.

Като релевантни за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи следните въпроси:

1. „Разпоредбите на ГПК и в частност на чл. 126, ал. 1 трябва ли да бъдат тълкувани като допускащи предявяването на самостоятелен иск за недействителност на арбитражна клауза в договор, след като между страните по договора е налице висящ съдебен спор, свързан с плащане само на конкретна парична сума за конкретен период от действието на договора и производството по висящия спор е спряно с влязло в сила определение, поради приета преюдициалност на спора по действителност на арбитражната клауза?“

2. „Допустимо ли е предявяването на иск за недействителност на арбитражна клауза в този договор извън висящия спор, след като договорът урежда отношения между тези страни и извън предмета на висящия спор?“

3. „Разпоредбите на ГПК и в частност на чл. 212 и чл. 213 ГПК трябва ли да бъдат тълкувани като допускащи право на ищец да избере предявяването на иск със самостоятелна искова молба до съд или с молба по висящо съдебно производство или като въвеждащи служебно правомощие на съда да прецени дали да приеме за разглеждане иска в самостоятелно производство или да го присъедини към висящо между същите страни производство, след като в исковата молба са вписани основанията за нейното предявяване, наличието на висящия съдебен спор и разлика между предмета на иска с този по висящото производство?“

4. „Разпоредбите на ГПК и в частност на чл. 269 и чл. 270, вр. с чл. 278, ал. 4 трябва ли да бъдат тълкувани като въвеждащи правомощие на въззивния съд при преценка допустимостта на иска за разглеждане в самостоятелно производство да се съобрази с влязъл в сила акт, с който е спряно производството по висящия съдебен спор, свързан с плащане само на конкретна парична сума за конкретен период от действието на договора и след като отмени първоинстанционното производство да върне преписката за продължаване на производството пред първата инстанция?“

5. „Допустимо ли е въззивната нистанция да се произнася по спор за допустимост на самостоятелен иск за недействителност на арбитражна клауза в договор, след като в друго производство между същите страни е влязъл в сила съдебен акт, с който е прието спиране на производството с предмет парично вземане за конкретен период от действието на този договор?“

Излага твърдения, че поставените в изложението въпроси са значими за решаващите изводи на въззивния съд и са разрешени в противоречие с практика на ВКС, а именно: решение № 40/29.06.2017 г. по т. д. № 2448/2015 г. на I ТО, определение № 224/30.05.2016 г. по т. д. № 481/2016 г. на I ТО, както и с т. 1 и 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Евентуално, въпросите ще допринесат за точното прилагане на закона и развитие на правото. Като основание за достъп до касационен контрол сочи и разпоредбата на чл. 281, т. 2 и т. 3, предл. II и III ГПК. В изложението обосновава и необходимост от отправяне на преюдициално запитване по следните въпроси:

1. „Разпоредбата на чл. 629, ал. 3 ГПК, предвиждаща право на национален съд, чието решение не подлежи на обжалване, да отправи запитване за тълкуване до Съда на Европейския съюз /СЕС/ по определен въпрос при определени предпоставки, отговаря ли на разпоредбата на чл. 267, предл. III от Договора за функциониране на Европейски съюз /ДФЕС/, в която изпълнението на това задължение за националния съд не е обусловено от никакви предпоставки?“

2. „Разпоредбата на чл. 275, ал. 1 ГПК, предвиждаща едноседмичен срок за упражняване на право на обжалване на определения на национален съд, включително и на такива, с които се прегражда пътя на защита, съответства ли на изискването за улесняване на достъп до правосъдие, регламентирано в чл. 67, т. 4, предложение I от ДФЕС, след като в едноседмичния срок към жалбата трябва да бъде подадено и изложение на основания за касационно обжалване, включващи съдебни актове на ВКС, ВС, КС и СЕС?“

3. „Разпоредбата на чл. 275, ал. 1 ГПК, предвиждаща едноседмичен срок за упражняване право на обжалване на определения на национален съд, включително и на такива, с които се прегражда пътя на защита, съответства ли на изискването за ефективно прилагане на правото на Съюза, регламентирано в чл. 197, т. 1 от ДФЕС, след като в едноседмичния срок към жалбата трябва да бъде подадено и изложение на основанията за касационно обжалване, включващи съдебни актове на СЕС?“

4. „Член 267 и чл. 344 от ДФЕС трябва ли да се тълкуват като допускащи норми от национално законодателство, като чл. 38 и чл. 47 от Закона за международния търговски арбитраж /ЗМТА/, съгласно които национален съд няма правомощия за контрол на арбитражно решение относно неговото съобразяване с норми от общностното право?“

5. „Член 2, т. 7, 8, 9, 10, 11 от Директива 2009/72 и чл. 3, т. 3 от Директива 2009/72 трябва ли да се тълкуват като допускащи национално законодателство, като член 19, ал 1. и 2 от ГПК, съгласно които спор между лице, купуващо енергия за собствено ползване и електроенергийно предприятие, в качеството на клиент по смисъла на чл. 2, т. 35 от Директива 2009/72, да се решава от арбитраж, който е вписан във всички бланки на електроенергийното предприятие и във всички предлагани от него договори, при регламента на чл. 38 и 47 от ЗМТА?“

Позовава се на решението, постановено по дело С-284/2016 г. на СЕС, в което е дадено задължително тълкуване за съответствие с разпоредбите на чл. 267 и чл. 344 от ДФЕС с разпоредба от международно споразумение на държава – членка, допускаща решаване на спорове по споразумение да бъде извършвано от арбитраж.

Ответникът по частната касационна жалба „Електроразпределение Север“ АД я оспорва като неоснователна и поддържа, че постановеното от Окръжен съд Варна определение е законосъобразно. Счита, че не са налице предпоставки за допускането му до касация, нито за отправяне на преюдициално запитване. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.

Установява се от данните по делото, че производството по гр. д. № 19 561/2019 г. на Районен съд Варна е образувано по искова молба на „Борди“ ООД срещу „Електроразпределение – Север“ АД за установяване недействителност на арбитражна клауза - чл. 5 от договор за достъп и пренос на електрическата енергия през електроразпределителната мрежа на „Енерго Про Мрежи“ АД /със сегашно наименование „Електроразпределение – Север“ АД/. Доводи за нищожността са изведени от наличието на действия по сключване на договора от лице без представителна власт, противоречие с императивни законови разпоредби и с приложими в отношенията между страните общи условия, както и с последваща тяхна отмяна. Между страните съществува и висящ правен спор, предмет на гр. д. № 4 718/19г. по описа на Районен съд Варна, по който „Борди“ ООД е ищец, а „Енерго - Про Мрежи“ АД /със сегашно наименование „Елетроразпределение Север“ АД/ - ответник. По делото ищецът е предявил срещу „Енерго - Про Мрежи“ АД и „Джи Ви Ай“ ООД, в качеството им на солидарно отговорни лица, искове с правно основание чл. 55, предл. I ЗЗД за връщане на парична сума – платена цена на неползвана ел. енергия. В отговора на исковата молба /лист 15 до 21 на гр. д. 19 561/19 г./ ответникът „Енерго - Про Мрежи“ АД е направил отвод за неподведомственост на спора поради уговорена в чл. 5 от договор за достъп и пренос на електрическата енергия през електроразпределителната мрежа на „Енерго - Про Мрежи“ АД арбитражна клауза и възражение за липса на пасивна материалноправна легитимация. По повод възражението на ответника ищецът е депозирал становище /лист от 22 до 26 на гр. д. № 19 561/19 г./, в което заявява недействителност на арбитражната клауза, изтъквайки същите доводи, които е посочил и в исковата молба по гр. д. № 19 561/2019 г. на Районен съд Варна. Преценявайки наличието на два идентични спора, Районен съд Варна е приложил правилото на чл. 126, ал. 1 ГПК. Отделно от това, е счел, че само уговореният арбитражен съд е компетентен да се произнесе както относно действителността на арбитражната клауза, така и относно наличието на компетентност да разгледа спора между страните.

За да потвърди прекратителното определение на Районен съд Варна, постановено по гр. д. № 19 561/2019 г., въззивният съд се е позовал на решение № 40/29.06.2017 г. по т. д. № 2448/2015 г. на I ТО на ВКС и е извел решаващият мотив, че принципно иск за установяване недействителност на арбитражна клауза е допустим, но не и в настоящата хипотеза, тъй като интересът на „Борди“ ООД би следвало да бъде защитен чрез предявяването на инцидентен установителен иск в рамките на производството по гр. д. № 4 718/2019 г. на Районен съд Варна, което установил, че е спряно преди провеждане на разпоредително заседание по реда на чл. 140 ГПК. Съответно по съображения, различни от изложените в първоинстанционното определение, е приел, че при приложение на чл. 130 ГПК исковата молба на „Борди“ ООД, по която е образувано гр. д. № 19 561/2019 г., се явява недопустима, което води до недопустимост и на производството по делото. В определението си въззивният съд не е споделил изводите на Районен съд Варна относно приложение на чл. 126 ГПК поради липса на идентичност в предмета на дело № 19 561/2019 г. и 4 718/2019 г.

Не са налице предпоставките за допускане на атакуваното въззивно определение до касационно обжалване.

Въпросите под номера едно, три, четири и пет, посочени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, нямат характера на правни такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснен с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби. Решаващият мотив на въззивния съд не касае приложението на нормите от ГПК /чл. 212 ГПК, чл. 213 ГПК, чл. 269, чл. 270, вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК/, относно които са поставени процесуалноправните въпроси. Наред с това, въззивният съд изрично е посочил, че не споделя изводите на първостепенния състав относно приложение на чл. 126 ГПК поради липса на обективен идентитет между двете дела - гр. д. № 19 561/2019 г. и гр. д. № 4 718/2019 г. Ето защо, поставените процесуалноправни въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. При липса на общата предпоставка за допускане до факултативен касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК отсъства основание за обсъждане на сочените от касатора допълнителни такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Тук е необходимо да се отчете и обстоятелството, че частният касатор не прави разлика между основанията, които обосновават достъп до касационно обжалване, и общите основания за неправилност на въззивното решение/определение, регламентирани в чл. 281, т. 3 ГПК.

Въпрос номер две е обусловил правните изводи на въззивната инстанция, но по отношение на него не са налице сочените допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По въведения процесуалноправен въпрос е формирана практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК /цитираните от касатора решение № 40/2017 г. по т. д. № 2448/2015 г. на I ТО и определение № 224/2016 г. по ч. т. д. № 481/2016 г. на I ТО, както и служебно известното на съда определение № 42/22.01.2020 г. по ч. т. д. № 2769/2019 г. на II ТО/. В сочените актове се приема принципната допустимост на иск за обявяване нищожност на арбитражно споразумение, предявен пред държавен съд, стига да е налице правен интерес в полза на ищеца. Такъв съществува, когато искът за установяване нищожност на арбитражната клауза е съединен с претенция, основана на материалното правоотношение. В този случай положителното произнасяне по недействителността на арбитражната клауза се явява обуславяща процесуална предпоставка за допустимостта на иска, основан на материалното правоотношение. Реализирането на претенция по чл. 26 ЗЗД относно арбитражна клауза може да се осъществи по реда на чл. 212 ГПК от ищец, комуто е противопоставен отвод за неподведомственост. В процесната хипотеза предявяването на такъв иск действително е в интерес на ищеца, касатор в настоящото производство, като срокът за упражняване на правото му е ограничен до първото заседание за разглеждане на делото по исковете с правно основание чл. 55, предл. I ЗЗД срещу „Енерго - Про Мрежи“ АД и „Джи Ви Ай“ ООД. Предявяването на инцидентен установителен иск се подчинява на правилата, закрепени в чл. 127 и чл. 128 ГПК, като е допустимо да бъде заявен устно - в случай на предявяването му в първото по делото заседание /арг. от чл. 100 ГПК/, или писмено – в случай на заявяването му извън съдебно заседание. Достатъчно за редовността на иска е да бъдат ясно формулирани обстоятелствата, от които се претендира възникване на заявеното за защита право, и искането до съда /петитума/. В дискрецията на последния е да прецени редовността на извършеното процесуално действие /чл. 101 ГПК/. Като е счел, че исковият съд по гр. д. № 4 718/2019 г. е компетентният да разгледа твърденията на „Борди“ ООД за недействителност на арбитражната клауза, съдържаща се в договор за достъп и пренос на електрическата енергия през електроразпределителната мрежа на „Енерго Про Мрежи“ АД, въззивният съд не се е отклонил от формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС по въведения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалноправен въпрос под номер две, както и от задължението си изцяло да провери законосъобразността на атакуваното пред него определение, разяснено с ТР № 6/15.01.2019 г. по т. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС /сочените от касатора т. 1 и 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. са неприложими в производството по частна жалба/. Изложеното мотивира съда да приеме, че обжалваното определение не следва да бъде допуснато до разглеждане с оглед преценка дали същото е законосъобразно постановено.

Настоящият състав намира, че касаторът частен жалбоподател не е обосновал необходимост от достъп до касационен контрол по подадената от него жалба. С оглед на този извод, следва да се посочи, че неоснователно се явява и искането му за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС. Разпоредбата на чл. 628 ГПК обосновава компетентност на националния съд да отправи запитване към Съда на ЕС, когато тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС е от значение за правилното решаване на делото. Следователно, отправяне на запитване може да бъде осъществено, но само доколкото същото касае въпроси относно производството по чл. 288 ГПК, чийто предмет е селекция на касационните жалби. Тъй като искането на касатора за преюдициално заключение е по въпроси, които стоят извън рамките на това производство, то и запитването до Съда на ЕС би било безпредметно. В издадените от Съда на ЕС „Препоръки към националните юрисдикции относно отправяне на преюдициални запитвания“, които в доктрината се считат за правен източник с примат над националното законодателство на държавите членки, се приема, че националната юрисдикция, дори когато действа като последна инстанция, може да откаже да отправи преюдициално запитване, ако не намира разумни основания за това.

При изхода на спора и предвид заявеното от ответника по касация искане на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на същия се дължат разноски в доказания по делото размер. Макар, в отговора на касационната жалба да е посочено представянето на договор за правна помощ, фактура и отчет, такива липсват по делото. Ето защо, разноски на ответника не могат да бъдат присъдени.

С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС