Определение № 50272 от 21.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1214/2022 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника ЗАД „Армеец“ АД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Насрещните страни ЕТ „Стар – Д. И.“ и „БМ Лизинг“ ЕАД не изразяват становище. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Първоинстанционният съд е уважил частично предявения иск по чл. 405, ал. 1 КЗ вр. чл. 134 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско и Злополука“ за настъпила щета - кражба на застрахован автомобил, ползван от ищеца – едноличен търговец въз основа на договор за финансов лизинг, сключен с другия съищец. Въззивният съд, произнасяйки се по жалба на ответника, е потвърдил първоинстанционното решение. За да постанови решението си, въззивният съд е обосновал съвпадащ с този на първата инстанция извод за допустимост на иска по чл. 134 ЗЗД с оглед изрично сключеното между страните споразумение за уреждане на правата по реда на чл. 134 ЗЗД от страна на ищеца срещу ЗАД „Армеец“ АД по процесната застрахователна полица и задълженията на лизингодателя да преведе по сметка на лизингополучателя полученото обезщетение, както и предвид бездействието на лизингодателя да защити правата си по отказа на застрахователя по застрахователната претенция. Въззивният състав е съобразил наличието на предпоставките на чл. 405, ал. 1 КЗ – валидно сключен между страните (в случая бездействащия собственик на автомобила и ответното дружество) застрахователен договор, настъпило застрахователно събитие (кражба), което попада в покритите от застрахователната полица рискове и вреда в причина връзка със събитието. Отхвърлил е като недоказано възражението на застрахователя за наличие на изключен риск поради действия, извършени с умисъл или груба небрежност. По отношение на възражението, че е налице неизпълнение на договорните задължения на застрахования да предприеме всички обичайни и разумни предохранителни действия и мерки за предпазване на застрахования автомобил от вреди, съдът е счел, че съгласно чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ същото е обусловено от доказване в тежест на застрахователя на конкретна причинна връзка между поведението на застрахованото лице и настъпването на вредата, каквато е останала недоказана. Отхвърлил е и възражението, че собственикът на автомобила не може да претендира заплащане на застрахователно обезщетение, тъй като е получил напълно сумата по лизинговия договор чрез разграничаване на правните и икономически функции на двата договора и плащанията по тях. Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с въпроса „Налице ли е неупражнено имуществено право на лизингодателя да получи застрахователно обезщетение в случаите, в които лизингодателят е удовлетворен за стойността на вещта от лизингополучателя след прекратяване на договора за лизинг и искът по чл. 405 КЗ е предявен от лизингополучателя във връзка с чл. 134 ЗЗД?“. Поддържа се, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото не е налице практика на касационната инстанция и конкретно относно съдържанието на понятието „имуществено право“ съгласно чл. 134 ЗЗД, както и дали удовлетворяването на собственика на вещта на двете основания би довело до неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 59 ЗЗД при липса на твърдение за наличие на интерес у съищеца-лизингополучател по прекратен договор за лизинг, обоснован с правото по чл. 384, ал. 2, т. 2 КЗ или друго, предвидено в договор между страните. Касационно обжалване не следва да се допуска, доколкото не се обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебна практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Извън твърдението за липса на практика на касационната инстанция не се обосновава наличие и на останалите елементи на третата форма на основанието – непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Отсъствието на надлежно обосноваване е достатъчно основание за отказ да се допусне касационно обжалване. С тези мотиви съдът