Определение № 1104 от 15.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 67/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, чрез юрк. Й. С., срещу въззивно решение № 129 от 08.09.2022 г. по в. гр. д. № 164/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която е отменено решение № 47 от 16.02.2022 г. по гр. д. № 285/2021 г. на Окръжен съд – Русе за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 432 КЗ над присъдените 25 000 лева до дължимите 75 000 лева, обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху тази разлика от 21.04.2021 г. до окончателното ѝ изплащане, като вместо това „Застрахователно дружество Евроинс“ АД е осъдено да заплати на ищеца Б. А. Г. сумата 50 000 лева, освен присъдените 25 000 лева с първоинстанционното решение /или общо по двете решения 75 000 лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от пътно транспортно произшествие на 08.11.2020 г., заедно със законната лихва върху тази главница, считано от 21.04.2021 г. до окончателното ѝ изплащане. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението в обжалваната част поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна в обжалваната част. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ „Дали в хипотезата на причинени вреди от ПТП приносът на пострадалия пътник трябва да се определя в по-малка степен от тази на водача на превозното средство, с аргумента, че законът вменява на последния завишена отговорност за осигуряване безопасността на движението?“; 2/ „Кои са критериите и как следва да се определи степента на приноса на пострадал в ПТП за настъпване на вредоносния резултат?“ – по първите два въпроса се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на I т.о., решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на II т.о., решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на II т.о., решение № 97/06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на II т.о. и решение № 118/27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на I т.о. на ВКС, която практика била обобщена с определение № 607 от 05.11.2019 г. по т. д. № 589/2019 г. на II т.о. на ВКС; 3/ „Трябва ли съдът да обсъди и посочи доказателствата, въз основа на които приема едни факти за установени, а други не?“; 4/ „Трябва ли съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните, на които основават защитната си теза?“ – по въпроси номер три и четири се твърди противоречие с решение № 94/28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на IV г.о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на II т.о., решение № 344/21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на IV г.о., решение № 127/05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на IV г.о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на IV г.о., решение № 194/18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. на IV г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г.о., решение № 7/08.02.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на II г.о., решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на III г.о., решение № 119/04.06.2015 г. по гр. д. № 1269/2015 г. на I г.о. и решение № 173/03.01.2016 г. по т. д. № 1689/2015 г. на II т.о.; 5/ „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, в хипотезата на предявен иск срещу застраховател?“ – сочи се противоречие с раздел II от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 414/21.11.2012 г. по гр. д. № 1543/2011 г. на IV г.о., решение № 69/18.03.2014 г. по гр. д. № 4686/2013 г. на IV г.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на II т.о. и решение № 130/09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на II т.о. Ответната страна по жалбата Б. А. Г., чрез адв. Я. Д., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че е предявен иск с правно основание чл. 432 КЗ, с който ищецът претендира съдът да постанови решение, с което да осъди ответното застрахователно дружество да му заплати сумата от 250 000 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди – болки и страдания, както и за сумата от 1700 лева, представляваща претърпени имуществени вреди, вследствие на пътно транспортно произшествие настъпило на 08.11.2020 г., по пътя [населено място] – [населено място], Р. област, по вина на застрахован при ответника водач на лек автомобил, шофирал след употреба на значително количество алкохол - със съдържание на алкохол в кръвта над 2, 70 промила, заедно със законната лихва върху тези главници, считано от 21.04.2021 г., датата, която е 3-месеца след заявлението до застрахователя да плати, до окончателното изплащане. Съдът е намерил за установено по делото, че на 08.11.2020 г., на пътя [населено място] – [населено място], Р. област, настъпва пътно транспортно произшествие с лек автомобил, управляван от А. И. Кехая, който седнал зад волана и управлявал моторното превозно средство след употреба на значително количество алкохол, при концентрация на алкохол в кръвта му не по-малко от 2,70 промила и който понастоящем е навършил 21 години. Употребата на алкохол от Кехая се установявала от показанията на самия него, разпитан като свидетел, от заключението на вещите лица по назначената комплексна съдебна автотехническа и медицинска експертиза, както и от материалите в приложеното НОХД № 1074/2021 г. по описа на Районен съд – Русе. Вещите лица по делото също сочели, че причината за случилото се пътно транспортно произшествие е състоянието на управляващия лекия автомобил А. Кехая, който към онзи момент е бил в тежка степен на алкохолно опиване. Вещите лица били категорични, че именно състоянието на тежко алкохолно опиване е единствената причина за настъпване на катастрофата, тъй като то е довело до загуба на контрол върху автомобила, същият да напусне пътното платно, да се обърне на таван и да се завърти. Въззивната инстанция е посочила още, че от представената по делото медицинска документация и преди всичко от заключението на вещото лице, се установява че ищецът Б. Г. вследствие на претърпяното ПТП е получил политравма, изразяваща се в разстройство на здравето, временно опасно за живота, поради контузия на двата бели дроба; разкъсване на черния дроб и напречно дебело черво, наложило операция; колекция на кръв в коремната кухина – 1500 мл; ретроперитонеална колекция на кръв в коремната кухина; хеморагичен шок; подкожна колекция от кръв в дясна коремна област; травматична увреда на левия бронхиален плексус; както и счупване на дясна бедрена кост, наложило метална остеосинтеза и довело до трайно затрудняване движенията на десен долен крайник за повече от 30 дни. При тези данни въззивният съд е приел за установено по делото, че получените от ищеца увреждания са много тежки и са много на брой. Касаело се за две средни телесни повреди и други увреждания, които се обединяват в политравма. Ищецът бил претърпял няколко оперативни интервенции, извършена му е остеосинтеза и за отстраняване на поставената метална пластинка в дясната бедрена кост, а в бъдеще ще е необходима и друга операция. Бил е в болница от 08.11.2020 г. до 19.11.2020 г. и след това още няколко дни за операцията на счупването. Престоят в болнично заведение е съвпаднал с обявената КОВИД епидемия, поради което близките му не са могли да го посещават. Извършени са множество консултативни прегледи с лекари с различни специалности. Наложило се е да бъдат извършени томографски изследвания. Приложено било медикаментозно лечение. Бил е на рехабилитация. Наложило се е да му бъде преливана кръв и то няколко пъти. С оглед на приетите за установени по делото факти и обстоятелства, въззивният състав е преценил, че изводите на първостепенния съд относно размера на необходимото, подходящо и достатъчно обезщетение за конкретните претърпени неимуществени вреди, както и за процента съпричиняване от страна на пострадалия, не съвпадат със становището на въззивната инстанция. Посочено е, че действително виновен в най-голяма степен за настъпване на ПТП-то е водачът лекия автомобил, който е седнал зад волана и е управлявал автомобила непосредствено след употреба на значително количество алкохол. Прието е, че ищецът е съпричинил вредоносния резултат в размер на 25%, тъй като след като лично е закупил алкохола и с очите си е видял, че Кехая е изпил 200 грама уиски и 700 грама бира, както и друг алкохол, е влязъл в управлявания от него лек автомобил и е пътувал с него, при положение че е било видно за всички присъстващи пияното състояние на водача. Изтъкнато е, че все пак управлявалият лекия автомобил в пияно състояние следва да отговаря в значително по-голяма степен от пътуващия до него в автомобила, с оглед разпоредбите на Закона за движение по пътищата, както и с оглед на житейски оправданото. Въззивният съд е приел за безспорно по делото и доказано, че лекият автомобил, причинил катастрофата, е бил валидно застрахован при ответното застрахователно дружество към онзи момент. Доказано било и че предявеният иск е допустим, доколкото преди подаване на исковата молба ищецът е сезирал застрахователя със заявление за заплащане на обезщетение по извънсъдебен път. При тези данни, като е взела предвид конкретните правно значими обстоятелства, въззивната инстанция е намерила, че в случая обезщетение в размер на сумата 100 000 лева, за претърпените неимуществени вреди – болки и страдания – от ищеца вследствие на процесното ПТП, е подходящото, необходимо и достатъчно застрахователно обезщетение, на основата на събраните по делото доказателства, достатъчни за изясняването му, а именно: вид, интензитет, продължителност на претърпените болки и страдания, както и несъществуването на такива занапред, резултат на увреждането, възрастта на пострадалия – на 20 години понастоящем или изключително млада възраст, житейски оправданото, присъжданите обезщетения за аналогични случаи, както и справедливостта. Въззивният състав е акцентирал преди всичко върху много тежките и много на брой увреждания, които ищецът е получил. Съобразено е още, че този размер обезщетение съответства и на нивата на застрахователно покритие и на обществено икономическите условия. При определяне размера на дължимото обезщетение съдът е отчел и много младата възраст на пострадалия. Въззивният съд е намерил също, че дължимото в случая обезщетение следва да бъде редуцирано като се намали с 25%, в какъвто размер е прието, че ищецът е съпричинил вредоносния резултат, доколкото като е бил наясно че А. Кехая шофира след употреба на алкохол, сам се е поставил в положение да пътува в лекия автомобил, но при определяне процента съпричиняване в случая е отдадено съществено значение на обстоятелството, че именно А. Кехая е поканил ищеца да пътува с него в лекия му автомобил, но не само – освен поканата настойчиво е продължил да настоява за това, докато Г. не се е съгласил. Посочено е, че в тази насока по делото има категорични свидетелски показания. Поради горното въззивният състав е приел, че предявеният иск за неимуществени вреди е основателен и доказан до размер на сумата от 75 000 лева, след приспадане на съпричиняването, заедно със законната лихва върху тази главница, считано от 21.04.2021 г. до окончателното ѝ изплащане. По изложените съображения първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 432 КЗ за разликата над уважените 25 000 лева до дължимите 75 000 лева, обезщетение за неимуществени вреди и са присъдени още 50 000 лева, заедно със законната лихва върху тази разлика от 21.04.2021 г. до окончателното ѝ изплащане, на основание чл. 86 от ЗЗД. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените в изложението първи и втори въпрос относно наличието на съпричиняване на вредите от пострадалия, съразмерността на съпричиняването на вредоносния резултат и начина за определяне на степента му, съставляват общо основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото са от значение за изхода на спора, но спрямо тях не е налице допълнителната предпоставка за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на която се позовава касаторът. С оглед практиката на ВКС и разясненията, дадени в ТР № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно - транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване от съда /въз основа на приетите по делото доказателства/ във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос – определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. Възприетият от въззивният съд извод за съпричиняване на вредоносния резултат е направен след подробен и детайлен анализ на събраните по делото доказателства и установените от тях действия/бездействия на пострадалия и значението им в конкретния причинен процес, като степента на обективния принос на пострадалия е определена след отчитането на поведението му като предпоставка за настъпването на вредоносния резултат. В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция, поради което решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Наведените в изложението трети и четвърти процесуалноправно въпроси са взаимосвързани и обобщено се свеждат до уточнения от съда въпрос: „за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да извърши преценка на всички доказателства по делото“. Същият е привързан към оплакванията на жалбоподателя за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Последният поставен в изложението въпрос на касатора се отнася до критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Този въпрос е обусловил изхода на спора, поради което изпълнява общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, но отново не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е формирана задължителна практика на ВС – ППВС № 4/1968 г. и постоянна практика на ВКС, в която са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Съгласно постоянната практика на ВКС при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищеца иск по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид фактите и обстоятелствата, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. Следователно не е налице твърдяното отклонение по приложението на чл. 52 ЗЗД със задължителната практика на ВС и постоянната практика на ВКС. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 2 800 лева. Възражението на касатора за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на ответника по жалбата е неоснователно. Уговореният и заплатен хонорар от ответника не надхвърля минималния размер на адвокатско възнаграждение съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съответен е на фактическата и правна сложност на делото и на обема работа, извършена от процесуалния представител. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,