Определение № 1255 от 17.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3530/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. К. П., представляван от адв. В. Д., срещу въззивно решение № 1673/21.03.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 362/2024 г. на Софийски градски съд, в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 20095165/24.06.2023 г по гр. д. № 64609/2017 г. на Софийския районен съд, е отхвърлен предявеният от касатора против Прокуратура на Република България иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над присъдената сума от 7 000 лв. до предявения размер от 18 000 лв. – претендирано обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл. 387, ал. 3, пр. 1, вр. с ал. 1, пр. 3, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, по което лицето е оправдано с влязла в сила присъда по внохд № С-60/2015 г. по описа на Софийски градски съд. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпроси, касаещи критериите, които съдът е длъжен да вземе предвид при определяне обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Твърди се, че въззивното решение противоречи на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г., ТР № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС и на постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на състави на ВКС. Поддържа се, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне и по въпросите: 1) какви са критериите за приспадане на присъдено с влязло в сила решение обезщетение за неимуществени вреди от размера обезщетението за вреди, което се претендира във връзка с последващо наказателно преследване, в случай, че вредите не са търпени паралелно през един и същи период, а има частично припокриване на периода на водените две наказателни производства; 2) диференцирано/отделно или глобално следва да бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в резултат на водено едно наказателно преследване, в рамките на което и в различни периоди от време са поддържани различни обвинения и само в част от периода има поддържане на двете обвинения едновременно. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: За да счете, че сумата от 7 000 лв. е достатъчна да обезщети ищеца за моралните вреди, претърпени от незаконно упражнена спрямо него процесуална принуда, въззивният съд е посочил, че за периода 14.03.2012 г. – 20.02.2013 г. е поддържано обвинение по чл. 195, ал. 1, т. 4, т. 5 и т. 6, вр. чл.194, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и по чл. 387 ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1, пр. 3, вр. чл.20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, а след 20.02.2013 г. е останало само обвинението по второто престъпление. Общата продължителност на наказателното преследване е около 6 години в досъдебна и съдебна фаза. Проведени са множество съдебни заседания пред СРС, СГС и ВКС, като съдът е приел, че е налице известно надвишаване на разумния срок за приключване на наказателното производство. Съобразени са фактите, че ищецът е бил задържан за 72 часа, след което е взетата мярка за неотклонение „парична гаранция в размер на 500 лв.“. Наложеното на П. дисциплинарно наказание – „уволнение“ - е отменено с решение от 9.06.2011 г. по адм. д. № 4708/2011 г. на ВАС и той е бил възстановен на работа в системата на МВР от 01.07.2011 г., а междувременно - на 23.11.2010 г. - е започнал работа в [община]. Отчетено е, че за изследвания период ищецът е бил обвиняем и за друго престъпление - измама в големи размери, за което също е бил оправдан и му е присъдено обезщетение за неимуществени вреди. Това наказателно производство е образувано една година по-рано, като в производството за обезщетяване по ЗОДОВ ищецът е твърдял артериална хипертония с давност от 2009 г. и поради предходното обвинение, т.е. преди повдигане на процесното незаконно обвинение. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че за периода на наказателно преследване ищецът е изживял обичайните за такива случаи негативни емоции и притеснения; че не са установени те да са с по-висок интензитет и да са довели до трайни и значителни неблагоприятни последици, вкл. влошаване на здравословното му състояние и до сериозно дискредитиране на името му пред семейството и обществото. Посочено е, че за част от процесния период спрямо ищеца е било налице и друго обвинение за тежко престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда, като в отделно производство по реда на чл. 2 ЗОДОВ му е присъдено обезщетение в размер на 8 000 лв. Съобразено е, че взетата мярка за неотклонение – „парична гаранция“ реално не е довела до ограничаване на личната му свобода и правото на свободно придвижване. Отчетени са възрастта, семейното положение, съдебното минало на ищеца и социално-икономическия стандарт на живот в страната за изследвания период. При съвкупната преценка на всички тези обстоятелства, съдът е приел, че за конкретно установените по вид и интензитет морални вреди обезщетение в размер на сумата 7 000 лв. е справедливо и достатъчно да ги репарира, без да става източник на неоснователно обогатяване за ищеца. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставените от касатора въпроси касаят критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство и за съблюдаването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД с оглед установените конкретни обстоятелства по делото. По тези въпроси съдебната практика (вж. - т. 2 от ППВС № 4/1968 г., т.3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 311/14.03.2018 г. по гр.д. №300/2017 г., ІV г.о., решение № 93/04.07.2018 г. по гр.д.№3460/2017 г., ІІІ г.о., решение № 476/27.01.2016 г. по гр.д. №3281/2015 г., ІV г.о., решение № 29/16.03.2020 г. по гр. д. № 1892/2019 г., III г.о., решение № 64/26.06.2020 г. по гр. д. № 3132/2019 г., III г.о. и др.) константно приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, според законовия критерий за справедливост, се определя съобразно вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят са: тежестта на неоснователно повдигнатото обвинение; продължителността на наказателното производство; вида и тежестта на наложената мярка за неотклонение; извършените с участието на лицето процесуални действия; данните за личността на увредения, начина на живот, респ. личния и социалния му живот, положението му в обществото, икономическата конюнктура в страната и др. От значение е още дали по едно и също време лицето е било привлечено като обвиняем и по отношение на други престъпни деяния, тъй като причинените неимуществени вреди са във връзка с всички обвинения. Вредите от едно от обвиненията, са само част от общите немуществени увреждания, което дава съответното отражение върху размера на конкретно дължимото парично обезщетение, още повече в случая, когато обезщетенията са претендирани и присъждани в отделни съдебни производства. В тези хипотези следва да се зачете и силата на пресъдено нещо на влезлите в сила решения и относителната самостоятелност на вече определените обезщетения за неимуществени вреди спрямо общия размер на дължимото, заявено с иска (в т.см. - решение № 197/16.11.2016 г. по гр. д. № 1845/2016 г., III г. о.). Многократно в практиката на ВС и ВКС е разяснявано също, че унификация при определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди в различните случаи е обективно невъзможна, доколкото принципът за справедливост изисква размерът на обезщетението да се съобрази със съвкупността от конкретните за случая обстоятелства, а от процесуален аспект-да се анализират и оценят всички относими доказателства и правнорелевантни факти. Размерът на присъденото обезщетение не може да служи като източник за неоснователно обогатяване. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил свои собствени решаващи мотиви (подробни и ясни) относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Анализирал е кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение (т. е. налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда) и в какъв размер е справедливо те да се обезщетят. Съобразено е и влязлото в сила предходно съдебно решение, с което на ищеца е присъдено обезщетение за неимуществени вреди (от същия вид и характер) за паралелно повдигнатото незаконно обвинение, обхващащо част от изследвания период. Предвид изложеното, не е налице противоречие на обжалваното решение с приетото в задължителната съдебна практика (ППВС № 4/1968 г., т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК) и константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК (в т. ч. и сочените от касатора). Несъгласието на страната с обсъждането и анализа на доказателствата, извършени от въззивния съд и постановения краен резултат, касаят правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, която не е предмет на проверка във фазата по чл. 288 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение