Определение № 2280 от 07.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1775/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Б. Б. като пълномощник на Д. Г. Н., срещу въззивно решение № 6 от 24.01.2024 г. по в.гр.д. № 437/2023 г. на Апелативен съд - Варна в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Д. Н. против М. В. М. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди от смъртта на кучето й порода „Мини пинчер“. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения при преценка на доказателствата по делото, необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че действащото позитивно право не изключва възможността за присъждане в случай на деликт на неимуществени вреди от смъртта на куче-домашен любимец. Иска се въззивното решение в обжалваната му част да бъде допуснато до разглеждане по същество по следните въпроси: 1. Допустимо ли е претендирането на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на куче - компаньон и при какви условия. 2. Допустимо ли е претендирането на обезщетение за неимуществени вреди, последвали от унищожаване или повреждане на вещ. 3. Необходимо ли е правонарушението да се състои в накърняване на лични /неимуществени/ блага, за да се претендира обезщетение за неимуществени вреди. 4. Нарушаването на имуществени субективни права може ли да предизвика достойни за обезщетяване отрицателни емоции и вреди. 5. В името на справедливостта допустимо ли е овъзмездяване на неимуществени вреди, претърпени при безпричинно убиване на домашен любимец. По тези въпроси жалбоподателката поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност. В писмен отговор на касационната жалба, подаден от адв. П. Ч. като пълномощник на ответника по касация М. В. М., се изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателката предпоставки за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: По делото е установено от фактическа страна, че на 08.11.2017 г. в гр. Варна, при разминаването им при разходка, кучето порода "Хъски", водено на дълъг повод и без намордник от ответника, се нахвърлило и захапало през гърба кучето на ищцата порода "Мини Пинчер". При опит да издърпа кучето си от захапката на хъскито, последното захапало ищцата за показалеца на дясната й ръка, а след това я ухапало по устата. Ищцата занесла кучето си във ветеринарна клиника, но въпреки проведеното му лечение, то починало от раните си в същия ден. При инцидента ищцата е получила контузия на втори пръст на дясната ръка, травматичен оток, разкъсно- контузни рани по същия пръст, кръвонасядане по лицето, ожулване по лицето и втори пръст на дясната ръка. Не е било спорно по делото, че с влязла в сила присъда по ванд № 1181/2021 г. на Окръжен съд - Варна ответникът е признат за виновен в това, че на 08.11.2017 г. в гр. Варна, не положил достатъчно грижи за гръбначно животно – куче порода "Хъски", което се намирало под негов надзор, в резултат на което кучето причинило на ищцата средна телесна повреда, и на основание чл. 78 а НК му е наложено административно наказание глоба. При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че са доказани предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по чл. 45 от ЗЗД за причинените на ищцата неимуществени вреди вследствие травмите й от ухапване от кучето му, за което той не е положил дължимата грижа. За обезщетяване на тези вреди съдът е присъдил обезщетение в общ размер на 35 000 лв. В тази част въззивното решение е влязло в сила. За да отхвърли претенцията на ищцата за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, които тя е претърпяла от смъртта на кучето й порода "Мини Пинчер", въззивният съд е приел, че макар в житейски аспект човек да е много привързан към животно – домашен любимец и е логично той да страда от неговата загуба и смърт, нашето право не допуска обезщетяване на такива неимуществени вреди. Посочил е, че според българското право животните не са правни субекти, а обекти на правото - вещи, а обезщетение за неимуществени вреди не се дължи за причинени вреди на вещ. Затова ищцата не може да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на кучето си. Тя може да претендира само имуществени такива - неговата стойност. За да обоснове този извод въззивният съд се е позовал на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по т.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, с което в отговор на въпроса кои лица са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък, е прието, че това са лицата, посочени в ППВС № 4/ 1961 г. и ППВС № 5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, както и че обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Според въззивния съд, след като законодателят не допуска да се претендират неимуществени вреди от смърт на човек, който не попада в посочения кръг на най-близките, то няма основание такова право да се изведе за причинени морални вреди от смърт на животно - домашен любимец. С оглед този решаващ извод на въззивния съд настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, преформулиран и доуточнен от настоящия състав както следва: Допуска ли действащото право присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на животно- компаньон и при какви условия. Този въпрос е от значение за точното прилагане на закона. Цитираната във въззивното решение задължителна практика на ВКС- ППВС № 4/ 61 г., ППВС № 5/69 г. и ТР № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по т.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС не дават пряк отговор на този въпрос, и доколкото на настоящия състав не е известна практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 51, ал.1 ЗЗД в подобна хипотеза, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Водим от гореизложеното съдът