Определение № 50094 от 13.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3173/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 884/18.02.2022 г., подадена от М. А. Х. и М. С. С., чрез адвокат К. Б., срещу решение № 3 от 6.01.2022 г. по гр. д. № 645/2021 г. на Окръжен съд - Перник, с което е потвърдено решение № 260914 от 28.07.2021 г. по гр. д. № 06664/2020 г. на Пернишкия районен съд за отхвърляне като неоснователен иска, предявен от М. А. Х. и М. С. С. срещу Л. А. Й. и Л. А. Й., да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на основание давностно владение на следния недвижим имот: 1/2 ид. ч. от дворно място, находящо се в [населено място], [улица], цялото с площ от 259 кв. м, представляващо имот пл. № * в кв. 120 по отменения план на [населено място], а по сега действащия регулационен план на [населено място] - 1/2 ид. ч. от УПИ *, в кв. 806 по плана на [населено място] - П. район, с площ от 287 кв. м, заедно с реална част от находящата се в същия ПИ сграда, представляваща северната част от сградата, състояща се от две стаи, кухня, коридор и мазе, и който имот по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-91/13.10.2008 г. на изп. директор на АГКК - [населено място], представлява 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** с площ от 287 кв. м, с административен адрес: [населено място], [улица], трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на ползване: ниско застрояване (до 10 м), номер по предходен план: *, кв. 306, парцел 1, заедно с реална част от находящата се в същия ПИ сграда с идентификатор *, включваща северната част от сградата, състояща се от две стаи, кухня, коридор и мазе, както и да бъдат осъдени ответниците да предадат на ищците владението върху описаните имоти.

Въззивният съд е изложил, че първоинстанционният съд е квалифицирал иска по чл. 108 ЗС. За да го отхвърли като неоснователен, Районен съд – Перник е направил извод, че ищците не са доказали, че са осъществявали постоянно, явно и необезпокоявано владение върху процесните имоти в периода от 22.04.2009 г. до 21. 04.2019 г. Приел е, че: не се установява ищците да са извършвали действия, чрез които да демонстрират завладяването на правата на останалите съсобственици, включително и на ответниците, което да е продължило 10 години; ищците са ползвали процесния имот, но са спрели да обитават северната част от сградата и част от дворното място след земетресението в [населено място] през м. август 2012 г., а периодичните посещения до имота не могат да се приемат за изискуемото се придобивно давностно владение; ищците не са отстранявали от имота и недопускали до същия трети лица, каквито са били свидетелите М. и Е. И., които са косили и поддържали имота по възлагане от ответниците.

Въззивният съд е приел за установено следното:

С решение № 800/11.12.2006 г. по гр. д. № 892/1998 г. на Пернишкия районен съд, влязло в сила на 21.04.2009 г., е изнесен на публична продан следният недвижим имот, находящ се в [населено място]: дворно урегулирано място, с площ от 360 кв. м, парцел * в кв. 306 по плана на [населено място], заедно с построената в него жилищна сграда, състояща се от две стаи, кухня, антре и мазе, между 11 бр. съделители, сред които страните по настоящото дело: М. А. Х. – с квота 1/30 ид. ч., М. С. С. – с квота 1/30 ид. ч., Л. А. Й. – с квота 3/30 ид. ч. и Л. А. Й. – с квота 3/30 ид. ч. От визираното решение се установява, че съсобствеността не е наследствена, а е смесена, предвид участието и на Община Перник (1/30 ид. ч.). Въззивният съд е приел, че въпросното решение се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на обстоятелството, че недвижимият имот е съсобствен, броя и имената на съделителите (съсобствениците) и техните идеални части, съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК.

Въз основа на горното съдът е заключил, че придобивна давност по отношение на процесния недвижим имот за двете ищци би могла да започне да тече от 22.04.2009 г.

Окръжен съд – Перник е приел, че от заключенията на вещото лице по делото инж. Р. Н., които е кредитирал изцяло като обективно и компетентно дадени, се установява, че УПИ * в кв. 306 по действащия план на [населено място] - П. район, одобрен със заповед № 1823/31.08.1991 г., е идентичен с поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-91/13.10.2008 г., и с имот пл. № * в кв. 120 по отменения план на [населено място]. В имота са налице две сгради - полумасивна жилищна сграда, построена на северната регулационна линия, с „Г“-образна форма, тухлена, върху каменни основи, с гредоред и масивна баня-тоалетна. В северната част на сградата е оформено самостоятелно жилище, състоящо се в от две стаи, кухня, антре с отделен вход и мазе под помещенията, а в южната част е оформено самостоятелно жилище, състоящо се от две стаи и кухня (антре). Всяко от тези две жилища е със самостоятелен вход. Имотът е разделен с вътрешна ограда на две части. Двата дяла на сградата са отговаряли на изискванията за самостоятелно жилище към момента на изграждането им и могат да се обособят като самостоятелни жилища. Предмет на предявения ревандикационен иск е северното жилище, състоящо се в от две стаи, кухня, антре с отделен вход и мазе под помещенията, и 1/2 ид. ч. от дворното място.

Въз основа на събраните по делото свидетелски показания, всичките кореспондиращи помежду си, съдът е направил извод, че в обособеното жилище в северната част е живяла ищцата М. А. Х., а в обособеното жилище в южната част е живяла и все още живее Л. А. Й..

Въззивният съд е приел, че Л. Й. и Л. Й. са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на основание давностно владение и наследяване № 117, том I, peг. № 4605, дело № 106 от 2019 г. за целия поземлен имот с идентификатор № * и за цялата жилищна сграда, еднофамилна, с идентификатор № ** (т.е. и за двете обособени жилища), което се установява от гореописания нотариален акт от 17.07.2019 г. на нотариус М. М., представен с исковата молба. Визирал е, че констативният нотариален акт не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК за правото на собственост, съгласно ТР № 11/7.02.2013 г. на ОСГК на ВКС, като при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. Приел е, че именно ищците, които оспорват констатираното право на собственост, в частта му за обособеното жилище в северната част и за 1/2 ид. ч. от поземления имот, носят доказателствената тежест да докажат иска си на предявеното от тях основание - че те са придобили по давност правото на собственост върху спорните имоти - обособено жилище в северната част на сградата и 1/2 ид. ч. от поземления имот.

Окръжен съд – Перник, като отново е визирал, че съсобствеността върху поземления имот и цялата сграда (включваща и двете самостоятелни жилища), не произтича само от наследяване, а има смесен характер и общо единадесет съсобственици, е посочил, че това обстоятелство означава, че двете ищци, които се позовават на придобивна давност, изтекла преди 17.07.2019 г., на основание TP № 1/6.08.2012 г. на ОСГК на ВКС, следва да докажат, че те са извършили действия, с които са обективирали спрямо останалите съсобственици намерението да владеят техните идеални части за себе си. Приел е, че такива доказателства по делото не са налице. Изложил е, че от извършените очни ставки между разпитаните свидетели се установява, че в периода 2010 г. - след земетресението на 22.05.2012 г. (известно като Пернишкото земетресение), М. А. е отишла да живее в апартамента на втората ищца - дъщеря й М. С., а последната е била в чужбина, където е работела. При това положение е заключил, че периодът от 22.04.2009 г. до 22.05.2012 г., през който М. Х. сама е живяла в северното жилище, е три години. Приел е, че след 22.05.2012 г. ищците не са доказали да са извършили някакви видими за всички останали съсобственици действия в процесния имот, от които да може да се направи извод, че те вече са променили намеренията си и вече не владеят само собствените си (по 1/30 за всяка ищца) идеални части, а владеят северното жилище и 1/2 ид. ч. от поземления имот, като свои собствени. Посочил е, че единственото видимо действие, което те са извършили, е ремонтът на комина, пострадал при земетресението на 22.05.2012 г., и подмяна на счупените керемиди от падналия комин на северното жилищно помещение (без санитарен възел), чрез свидетеля Л. А. В., който взел керемиди от външната тоалетна, за да подмени счупените такива около комина. Съдът е намерил, че това единствено действие, извършено чрез трето лице, през 2012 г., извън спорадичните им посещения в имота, в никакъв случай не може да се приеме като промяна в упражняването на владение по отношение на северното жилище и 1/2 ид. ч. от поземления имот от страна на двете ищци. Същото само е породило право на иск за съсобственичката М. Х. да претендира заплащането на суми от останалите съсобственици, съобразно идеалните им части от правото им на собственост. Съдът е счел, че плащането на данъците за този недвижим имот до 2020 г. от страна на М. Х. също не представлява такова действие, тъй като същото не е видимо за останалите съсобственици.

Съдът се е позовал и на заключението на вещото лице инж. Р. Н. и на устните обяснения на вещото лице, дадени в съдебно заседание, че северното самостоятелно жилище е с паднали тавани, в лошо състояние и не е подходящо за ползване за жилищни нужди. Посочил е и че самите ищци не са отблъснали владението на ответниците, извършвано чрез трети лица - свидетелите М. и Е. И., изразяващо се в поддръжка на дворното място.

Съдът е съобразил, че от преписката по гр. д. № 3454/2009 г. на Пернишкия районен съд се установява, че искът по чл. 45, ал. 1, във вр. с чл. 50, ал. 1 и чл. 51, ал. 1 ЗЗД на Л. А. Й. срещу М. А. Х., за заплащане на сумата 1678 лв., представляваща стойността на увредено имущество от наводнението, станало на 7.06.2009 г., в жилището на ищцата, находящо се в [населено място], [улица], е отхвърлен като неоснователен и недоказан. Посочил е, че това решение с нищо не допринася за установяване на придобивна давност в полза на ищците по настоящето дело, тъй като мотивите в него не се ползват със сила на пресъдено нещо. Обратното - от приложения отговор на М. А. Х. по гр. д. № 3454/2009 г. по описа на ПРС е видно, че тя признава съсобствения характер на имота, заявява, че не живее там, а ако следва да се ангажира нейната отговорност по предявения иск, то тя следва да отговаря само за 1/30 част.

Относно М. Х. съдът е приел, че тя е била в чужбина и е идвала по веднъж годишно в имота заедно с майка си.

По тези съображения Окръжен съд – Перник е заключил, че искът по чл. 108 от ЗС, предявен на основание изтекла 10-годишна придобивна давност в полза на двете ищци, се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдят, че в решението си Окръжен съд – Перник се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че решението е очевидно несправедливо - основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. трето ГПК.

Формулират следните въпроси:

1. Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба и да изложи мотиви за тях, както и следва ли да направи анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, в рамките на наведените в жалбата доводи;

2. Приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС относно владението на даден имот при съсобственост, която не произтича от наследяване;

3. Следва ли ищецът по иск за собственост, основан на твърдяна изтекла в негова полза придобивна давност, да доказва, че е упражнявал непрекъснато въздействие върху имота - лично или чрез трето лице, през целия твърдян от него период на владение;

4. Изгубва ли се правото на собственост върху даден недвижим имот поради неупражнено владение, ако друго лице не го е придобило на основание оригинерен или деривативен способ.

По първия въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 326/20.12.2012 г. по гр. д. № 177/2012 г., ІІІ г. о., решение № 422/3.06.2010 г. по гр. д. № 805/2009 г., І г. о., решение № 212/1.02.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г., ІІ т. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., І г. о., решение № 331/4.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г., IV г. о., решение № 126/9.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г., ІV г. о., решение № 223/19.06.2013 г. по гр. д. № 1006/2012 г., ІV г. о.

Жалбоподателите излагат, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, както и експертизите на вещото лице Р. Н. в тяхната съвкупност, като е установил неправилно фактическата обстановка по делото и в следствие на това е достигнал до погрешни правни изводи относно установяване факта на владение върху имота.

По втория въпрос се визира противоречие с: ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 110/20.03.2012 г. по гр. д. № 870/2011 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 4/20.02.2013 г. по гр. д. № 418/2012 г. на ВКС, II г. о.

По третия въпрос жалбоподателите излагат, че владението по смисъла на чл. 79 ЗС не е задължително да се изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота (обработване, облагородяване, поставяне на ограда и др.). Фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещения, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трето лице, които явно и категорично препятстват възможността владелецът да упражнява занапред фактическата власт върху имота. След като едно лице веднъж е установило фактическа власт върху недвижим имот, предполага се до доказване на противното, че упражнява тази фактическа власт трайно и непрекъснато.

Сочат противоречие на приетото във въззивното решение с: решение № 330/28.11.2011 г. по гр. д. № 1519/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 16/7.02.2020 г. по гр. д. № 1246/2019 г. на ВКС, І г. о., решение № 17/2.02.2016 г. по гр. д. № 4335/2015 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 6/22.01.2010 г. гр. д. № 2760/2008 г. на ВКС, ІІ г. о.

По четвъртия въпрос се твърди, че жалбоподателите са били признати за собственици на имота с решението по гр. д. № 892/1998 г. на ПРС и са го владели до 2020 г. Жалбоподателите се позовават на приетото в решение № 2035/1980 г. на ВС, І г. о., решение № 669/1958 г. на ВС, ІІІ г. о. и решение № 2704-66 г. на І г. о. на ВС, че правото на собственост не се изгубва по давност поради неупражняването му, а само в предвидените от закона случаи. Излагат, че дори да се приеме, че те не са упражнявали правото си на собственост в определени периоди от време, то това право не се изгубва по давност, по делото не се установява ответниците да са го придобили по давност.

На последно място в изложението се твърди, че решението на съда е и явно несправедливо, с оглед неправилното приложение на законовите разпоредби относно придобиването на правото на собственост върху недвижим имот и приложението на придобивната давност.

От насрещните страни Л. А. Й. и Л. А. Й. е постъпил отговор, в който се излагат съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос от изложението.

След съвкупна преценка на събраните доказателства (писмени, гласни и съдебно-техническа експертиза) въззивният съд аргументирано е приел, че по делото не се установява осъществявано от двете ищци владение по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС за период от 10 години, считано от 22.04.2009 г. Несъгласието на жалбоподателките с така направените изводи по съществото на спора не означава, че съдът е нарушил задълженията си по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.

Вторият въпрос, така както е формулиран, не отговаря на обстоятелствата по делото, доколкото от представените решения по делбеното дело може да се направи извод, че по отношение на съсобствениците-физически лица съсобствеността върху процесните имоти е възникнала по силата на наследяване (от общия наследодател А. Т. Д.). Ето защо този въпрос е ирелевантен за спора.

Третият въпрос не е от решаващо значение за изхода на спора, доколкото в случая въззивният съд е заключил, че по делото не се установяват и двата елемента на владението – както упражняването на фактическа власт, така и намерението за своене.

Четвъртият въпрос е изцяло неотносим към мотивите на атакувания пред ВКС съдебен акт. В него не е прието, че М. Х. и М. С. са изгубили правото си на собственост върху идеални части от имотите, придобито по наследство от С. С. Х., а предявените от тях искове са разгледани и отхвърлени на визираното основание в исковата молба – придобиване по силата на изтекла в тяхна полза давност (чл. 79, ал. 1 ЗС).

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответниците по касационната жалба имат право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 700 лв. общо.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,