Определение № 60478 от 21.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2143/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. С. Я. от [населено място] против решение №105/14.05.2020г., в.т.д.№643/2019г. на Апелативен съд-Варна в частта, с която е потвърдено решение №442 от 21.05.2019г., т.д.№1851/2018г. по описа на Окръжен съд-Варна. С първоинстанционното решение в потвърдената част са уважени предявените от „УниКредит Булбанк“ АД срещу жалбоподателката установителни искове на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.430 ТЗ, чл.79 ЗЗД, чл.86 ЗЗД и чл.92 ЗЗД за следните суми: сумата 28 812.69 лева, представляваща главница по договор за банков кредит № 3573 от 16.05.2008г., анекс №1 от 22.10.2009г. и анекс №2 от 18.11.2010г; сумата 19 563.88 лева - непогасена част от лихва върху просрочена главница, дължима на основание чл.4.1.а, предложение 2 от анекс №2 от 18.11.2010г. и изчислена за периода от 20.11.2013г. до 07.12.2016г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявление с вх. №3087171/21.12.2016г. до окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 28.12.2016г. по ч.гр.д.№ 74733/2016г. на СРС. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено, като бъдат отхвърлени изцяло исковите претенции. Касаторът поддържа, че са неправилни изводите на съда, че банката разполага с правото да направи един кредит автоматично предсрочно изискуем, когато тя прецени и без да уведоми лично длъжника за това; че с връчване на уведомление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем се прекъсва течащата погасителна давност; че връчването на уведомлението за предсрочна изискуемост е извършено при наличието на всички установени изискуеми предпоставки за прилагането на чл.47, ал.2 ГПК. Претендира съдебни разноски за трите инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Твърди, че решението е недопустимо и очевидно неправилно. Поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/При наличието на клауза в процесния Договор за кредит за момента/датата на уведомяване за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, а и след като правото на банката за това не е било упражнено в срок от 5 години, т.е. в пределите на общата погасителна давност по чл.110 ЗЗД, настъпва ли погасителен ефект при неспазването на уговорения момент/дата на уведомяване и кой е моментът, от който погасителната давност започва да тече?“; „2/ При направено възражение за погасителна давност по чл.110 ЗЗД –във вр. чл.114, ал.1 ЗЗД и произнасяне по същото в предходно исково производство по реда на чл.422, ал.1 ГПК, допустимо ли е разглеждане на този въпрос между същите страни и на същото основание, в последващо исково производство, образувано по осъдителен иск в правно основание по чл.79, ал.1 ЗЗД?“; „3/ Връчването на уведомление за обявяване на кредит за предсрочно изискуем прекъсва ли общата петгодишна давност? Ако да за падежиралите вноски или следва да бъде възприето, че давността тече за цялото вземане доколкото е налице възможност и настъпила, но не е обявена автоматична предсрачна изискуемост?“. Счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът „УниКредит Булбанк“ АД оспорва касационната жалба в законоустановения срок. Излага подробни доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.430 ТЗ, чл.79 ЗЗД, чл.86 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, въззивният съд приема за безспорно установено, че между „УниКредит Булбанк” АД и Г. С. В. /наследодател на ответницата Е. Я./ е сключен договор за банков кредит №3573/16.05.2008г. за сумата 30 000лева, изменен с анекс №1 от 22.10.2009г. и анекс №2 от 18.11.2010г., при договорен годишен лихвен процент върху редовната главница в общ размер на 12.926 % и годишен лихвен процент върху просрочената главница в размер на 14.926 %, срок за погасяване на задължението до 20.05.2020г. Няма спор, че кредитът е усвоен от кредитополучателя, като с втория анекс е преструктуриран и е договорено, че в периода от 18.11.2010г. до 20.10.2011г. главницата ще се олихвява с фиксирана лихва по чл.4.1.а, пр.1, ще се изплаща само лихвата без главницата. С оглед заключението на ССчЕ, решаващият съдебен състав намира, че общият размер на задължението по договора и анексите към него възлиза на 65 564.81 лева, от които непогасена главница от 30 787.45 лева, възнаградителни лихви 3 154.77 лева и лихви за просрочие 31 622.59 лева, като датите на последните погашения са съответно: 22.10.2009г. за главницата, 05.10.2011г. за възнаградителните лихви, 22.10.2009г. за лихвите за просрочие и 18.11.2010г. за наказателните лихви. Въззивният съд намира за спорен по делото въпроса дали е настъпила предсрочената изискуемост на вземанията по договора за банков кредит. С оглед разясненията в т.18 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС и след анализ на събраните писмени доказателства приема, че банката следва да уведоми длъжника за обявената предсрочна изискуемост, като в изпълнение на това изискване е изпратила до кредитополучателката нотариална покана, надлежно връчена в хипотезата на чл.47 ГПК на 06.12.2016г. - посоченият адрес е посетен три пъти в рамките на един месец, като лицето не е намерено, поради което уведомлението е залепено по реда на чл. 47 от ГПК на 21.11.2016г. Апелативният състав намира за неоснователно възражението на ответницата за нарушение на процедурата по уведомяване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост, регламентирана в чл.47 ГПК. Приема, че волеизявлението на банката може да бъде връчено на длъжника по реда на чл.50 ЗННД при спазване на изискванията на чл.37-58 ГПК. Счита за доказано, че нотариалната покана е връчена на адреса, който е посочен от самата кредитополучателка в договора за банков кредит като неин постоянен адрес. Предвид липсата на уведомление до банката, че този адрес е променен или че кредитополучателката пребивава на друг адрес или се намира извън страната за определен период от време, както и с оглед липсата на доказателства, че настоящият й адрес е различен от постоянния, намира оплакванията за липса на направена справка за постоянен и настоящ адрес за необосновани. Решаващият съдебен състав счита за неоснователно възражението за изтекла погасителна давност по отношение на претенцията за предсрочно изискуема главница, като съобразява, че предсрочната изискуемост настъпва на 06.12.2016г., а 5-годишната давност е прекъсната с подаване на заявлението по чл.417 ГПК на 21.12.2016 год. Излага доводи, че разсрочването на усвоения кредит на отделни погасителни вноски не превръща главницата в периодично платима и за нея остава приложим общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД, като препраща към задължителните указания, дадени в ТР №3/2011 на ОСГТК на ВКС. Апелативният съд с оглед разясненията в ТР №8/2017г. на ОСГТК на ВКС и цитираната практика по чл.290 ГПК приема, че съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД давността тече отделно за всяка падежирала анюитетна вноска считано от датата, на която плащането е било дължимо. Като съобразява, че исковата молба се счита предявена на 21.12.2016 год. и прекъсва течението на погасителната давност по отношение на всички анюитетни вноски от главницата, дължими след 21.12.2011г., съдът приема вземането за падежирали анюитетни вноски до посочената дата в размер на 1 974.76 лева за погасено по давност. След приспадане на погасените по давност вноски дължимият непогасен остатък от главното задължение възлиза на 28 812.69 лева, за която сума искът за главница е основателен. Въззивният съд излага доводи, че клаузата за наказателна надбавка -чл.4.2 от анекс №2 от 18.11.2010г. има характер на договорна неустойка, санкционираща забавеното плащане на главницата, поради което следва да бъде приложен краткият 3-годишен давностен срок - чл.111, б.“б“ ЗЗД. Приема, че непогасената част от вземането е в размер на 19 563. 88 лева за периода 21.12.2013г.- 20.12.2016г., за която сума искът за наказателна лихва е основателен. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, като няма основание да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост. Касаторът не излага никакви доводи в подкрепа на наведеното основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, въззивният съд е приложил относимите към спора процесуалноправни норми на ГПК, в техните действащи редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съда, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че по отношение на поставените от касатора правни въпроса не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По начина, по който са формулирани от касатора, тези въпроси не са значими за изхода на спора, тъй като не са обуславили изводите на въззивния съд. Първият въпрос съдържа в себе си защитни твърдения на ответника /неспазване на уговорения момент /дата на уведомяване за настъпване на предсрочна изискуемост/, вкл. твърдения за факти /наличие на клауза в договора за кредит за момента/датата на уведомяване за настъпване на предсрочна изискуемост/, каквито въззивният съд не е обсъждал, нито са мотивирали крайните му изводи по спора. Решаващият съдъбен състав е стигнал до извод, че предсрочната изискуемост на вземанията по договора за кредит е настъпила след уведомяването на длъжника за обявената предсрочна изискуемост от страна на банката- кредитор. Вторият въпрос няма връзка с настоящия правен спор, по който е постановено обжалваното въззивно решение. Настоящото производство не е образувано по осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, нито има предходно исково производство по реда на чл.422, ал.1 ГПК, в който да има произнасяне по релевантни за настоящото производство възражения. Третият правен въпрос е некоректно поставен, тъй като е несъответстващ на мотивите на обжалваното решение. Решаващият съдебен състав не е приел, че погасителната давност се прекъсва с връчване на уведомление на длъжника за обявената от кредитора предсрочна изискуемост. Съдът е изложил мотиви, че съгласно чл.116, б.“б“ ЗЗД погасителната давност прекъсва с предявяване на иск за вземанията, в конкретния случай- с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК предполага поставяне на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, както и обосноваване, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите /т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Касаторът не е изложил доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочена разпоредба. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд