Определение № 3054 от 17.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 525/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 701 от 12.05.2022 г. по в. гр. д. № 1976/2021 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 261592 от 11.03.2021 г. по гр. д. № 4538/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, 12 състав, с което е отхвърлен предявеният от К. Н. Г. и И. П. К. срещу Л. К. Б.-М., А. Я. Б., А. Х. Б., Л. К. Х. и Ю. Г. Х. /заместен от наследниците си Р. Ю. Х. и М. Ю. Х./ положителен установителен иск за собственост на част от УПИ X. - ...... № ...... по КККР на [населено място], район „К. село“, кв.330г, местност „Борово“, [улица], която реална част е с площ от 1905 кв. м., при съседи на частта: от юг - УПИ X....... № ......; от югоизток - УПИ ...... № ......,; от изток и от север - останалата реална част от УПИ ...... № ......; от запад - улица; ведно с изградената в имота едноетажна масивна сграда с площ от около 307 кв. м.

Въззивният съд е приел, че предявеният иск се основава на придобивна давност по чл.79, ал.1 ЗС, а ответниците противопоставят права по реституция и изкупуване на 1/6 ид. част от имота.

Прието е, че процесният имот е част от по-голям имот, възстановен на ответниците Б. по реда на ЗВСВНОИ със съдебно решение от 04.03.1997 г. по адм. д. № 707/95 г. на СГС, ГО, III-В отделение, влязло в сила на 01.07.1998 г. с решение на ВАС, II-ро отд. по адм. д. № 706/99 г., а ответниците Х., които не са върнали полученото имотно обезщетение, са изкупили от общината 1/6 ид. част от този имот с договор от 12.07.2007 г. Възстановената и изкупената площ възлиза на 3870 кв. м. от отчуждените общо 4070 кв. м. Въз основа на влязлото в сила съдебно решение са издадени заповеди № РД-57-235/13.04.2000 г. и № РД-57-155/08.04.2002 г. на кмета на СО за възстановяване на собствеността. След възстановяване правата на бившите собственици е започнала процедура по преотреждане на имота и такова е извършено, съгласно „Извадка от план за регулация на местността „Борово“, одобрен с решение 404 по протокол 43 от 18.07.2013 г. на СОС. Ответниците са открили данъчни партиди, по които са заплащали местните данъци; уведомявани са за устройствените процедури, преговаряли са с предприемачи за строителство; подписвали са споразумения и други документи във връзка с имота.

Прието е, че ищецът К. Г., в качеството си на едноличен търговец, е сключил договор за наем на 17.05.2001 г. с Г. Б. за временно ползване на имот – тенис комплекс България – дворно място от 4. 8 дка, находящ се в [населено място], община „Борово“, [улица], при граница с [улица], заедно с изградените в него помещения с обща квадратура 221 кв. м., за срок от 3 години. По-късно с анекс от 01.05.2007 г. действието на договора е продължено за още 3 години, като вместо К. Г., в качеството си на ЕТ „К.“, наемател се счита „КОС-КО 28“ ЕООД с едноличен собственик на капитала К. Г..

На 28.11.2006 г. на К. Г. е връчена нотариална покана от ответниците, с която те са поискали незаконно изградената постройка да бъде премахната и имотът да им бъде предаден.

Прието е, че според техническата експертиза ПИ № 1818 попада в УПИ ХІІІ-1818 с лице към [улица]и УПИ ...... № ...... за ЖС и ОО, с лице към [улица], съгласно ПУП от 2013 г. На скицата на стр. 13 от първоинстанционното производство от м. ноември 2017 г. е очертана ограда в начупена линия с 6 бр. неномерирани и некоордирани точки, находяща се приблизително в средата на УПИ ...... № ......, с лице към [улица]. В тази защрихована площ попада и процесната едноетажната сграда със застроена площ 307 кв. м., която не е нанесена на регулационните планове от 1985 г., 1999 г. и 2013 г. С разрешение за строеж № 85/18.01.1991 г. е позволено изграждане на сграда със статут на временно строителство по чл.120, ал.4 ППЗТСУ. Разрешението е издадено на фирма „Виком“, видно от отбелязването в т.1 от неговия текст. Сградата е следвало да бъде построена в съседен квартал 330а, а не в процесния имот, който се намира в кв.330г. В разрешението не е отбелязан срокът на ползване на разрешения „Комплекс за отдих и спорт“, а оттук и на сградата. Строежът не попада в приложното поле на § 16, ал.2 ПР на ЗУТ и § 127, ал.1 от ПР на ЗИД на ЗУТ и не се счита за търпим строеж. Издадена е заповед за премахване на тази сграда № РА-30-304/07.08.2018 г. на директора на Дирекция „Общински строителен контрол“. Заповедта е била обжалвана от ищците, като с решение № 4216 от 20.06.2019 г. по адм. дело № 10430/2018 г. на АС София - град, имащо характер на определение, жалбата е оставена без разглеждане.

Като се е позовал на писмените и гласните доказателства по делото въззивният съд е приел, че в съседство на възстановения имот ...... № ...... е разположен спортен комплекс с тенис кортове, като в същото време кафенето и съблекалнята в сградата, намираща се в процесния имот, са били част от спортния комплекс и са се използвали от ползващите тенис кортовете.

Прието е, че не е доказано ищците да са упражнявали владение върху спорния имот в продължение на 10 години. Установява се, че върху имота са осъществявали фактически действия множество физически и юридически лица в различни периоди от време - търговските дружества „Виком и Ко“, ЕТ „К.-К. Г., „Кос-Ко 28“ ЕООД и др. Ищците не са установили какви са били фактическите и правни отношения между тях - правоприемство и/или друга връзка, даваща основание на физическите лица-ищци да претендират собственически права на основание упражнявано от всеки от тях владение върху 1/2 от претендираната част от имота, годно да ги направи собственици на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност. Съдът се е позовал на показанията на свидетелката Ц., според която тенис кортовете от няколко години са запустели и всичко е обрасло. Прието е също, че не се установява пълно и главно ограждането на имота през 1998 г. нито по вид ограда, нито по време. Свидетелят К. твърди, че имотът се владее от ищците, но не индивидуализира същия нито по местоположение, нито по площ. Съобщава, че на мястото е имало футболно игрище и кортове, както и че между тях е имало ограда. Знае, че К. Г. живее в чужбина от дълго време и се връща в България само понякога. Свидетелката К. установява, че имотът на ответниците е бил с площ от 4,5 дка и че след като е бил отчужден, върху него е имало футболно игрище, тенис корт и кафене; до 2014 г. имотът е бил разграден и по това време в част от него се е организирал паркинг. След прекратяване дейността на кортовете имотът е бил разграден и през него се е преминавало свободно, едва през 2015 г. върху част от имота е поставена ограда. Свидетелката В.-В. потвърждава, че имотът е бил разграден допреди 5 - 6 години, когато ответниците Б. са направили ограда откъм [улица], тъй като им е било предписано от общината. Потвърждава, че от около 5 години в имота има изграден паркинг, на което собствениците-ответници са се противопоставяли. Обсъждайки тези доказателства съдът е приел, че т. н. „телена /ажурна/ ограда“ е поставена след 2010 г., като това е станало без съгласието и с явното противопоставяне на реституираните собственици на имота. До тогава имотът не само не е бил ограден, но е бил футболно игрище, до което са имали достъп всички живущи в района, които на практика са преминавали през него, за да достигнат до спирката на градския транспорт на [улица], тъй като това е бил най-прекият път до там.

Прието е също, че до 2007 г. 1/6 идеална част от целия недвижим имот /а това включва и 1/6 идеална част от претендираната реална част/ е била общинска собственост, съгласно акт за частна общинска собственост № 1357/01.08.2006 г, като в точка 9 на същия акт е посочено, че до 2000/2001 г. целият имот е бил общински, съгласно актове № 560/22.02.2000 г. и № 657/08.01.2001 г. Едва през 2007 г., с договор за покупко-продажба, обективиран в договор за продажба от 12.07.2007 г, СО продала на Л. Х. притежаваната от общината идеална част от имота. Според съда това означава, че до 2007 г. не е текла придобивна давност в полза на ищците, тъй като идеална част от имота е била частна общинска собственост, респ. не може да бъде придобита по давност, доколкото е наложен мораториум.

Прието е, че акт на Столичната РИОКОЗ от 26.05.2005 г. е съставен акт за извършено нарушение от един от ищците – К. Г., но не лично, а в качеството му на управител на кафе - клуб, находящ се на [улица]. Обстоятелството, че кафенето в процесната сграда се е държало от ЕТ „К. – К. Г.“, а впоследствие от „К. 28“ ЕООД като наемател, се потвърждава и от представените по делото от „ЧЕЗ Електро България“ АД с писмо от 11.07.2019 г. документи, приложени към заявлението за сключване на договор/ споразумение за продажба на електрическа енергия. Представен е договор за наем с Г. Б. от 17.05.2001 г. заедно с анекс от 01.05.2007 г. Периодът на освобождаването на процесната сграда и затварянето на кафенето (установено да е станало най-късно през март 2018 г.) съвпада с изтичането на срока на този договор за наем (съгласно анекса срокът е 7 години плюс опция за продължаване за още 3 години).

Направен е извод, че през цялото време, за което се твърди да са били владелци на процесния имот и незаконно построената в него сграда, жалбоподателите или само представляваното от единия от тях дружество са били наематели и това е било демонстрирано от тях в своя полза пред трети лица, включително пред Столичната РИОКОЗ и пред „ЧЕЗ Електро България“ АД, т. е. те са имали качеството на държатели, което изключва намерението за своене при владението /изявленията имат характер на извънсъдебно признание, сочещо липсата на анимус от субективна страна/.

Прието е, че ищците не са могли да придобият спорната реална част по давност. Изложени са четири групи съображения.

На първо място съдът е разгледал забраните по ЗТСУ /отм./ и ЗУТ за придобиване по давност на реална част от урегулирани имоти:

При действието на чл.59 ЗТСУ до изменението му със ЗИД ЗТСУ, обн. ДВ, чр.34/2000 г., в сила от 01.01.2001 г., е имало забрана за придобиване по давност на реални части от парцели, поради което от 1998 г. до 01.01.2001 г. е било невъзможно придобиване по давност на спорните 1905 кв. м.

След изменението на чл.59 ЗТСУ /отм./ се допуска придобиване по давност на реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места, ако отговарят на изискванията за минимални размери за площ и лице, определени с правилника за прилагане на закона, като това изискване не се прилага в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл.28, а оставащата част отговаря на изискванията за минимални размери за площ и лице или също се присъединява към съседен имот. Разпоредбата на чл.200 ЗУТ, в сила от 31.03.2001 г., също допуска възможността реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания да се придобиват чрез правни сделки или по давност, ако са спазени изискванията за минималните размери по чл.19, като това правило не се прилага, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл.17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл.19 или се присъединява към съседен имот.

Прието е, че ЗУТ допуска придобиване по давност на реални части от УПИ само ако отговарят на изискванията за самостоятелен УПИ и то ако и оставащата част отговаря на изискванията за самостоятелен урегулиран поземлен имот. 3а да бъде придобито по давност правото на собственост върху реална част от УПИ е необходимо след изтичането на предвидения в закона срок по искане на упражняващото фактическата власт лице по административен ред да бъде одобрена промяната на подробния устройствен план с цел обособяване на отговарящата на изискванията на чл.19 ЗУТ реална част в самостоятелен УПИ, след което въз основа на надлежно позоваване на изтеклата придобивна давност да бъде издаден нотариален акт по реда на чл.587, ал.3 ГПК. Реална част от имот, която не отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ, може да бъде присъединена към съседен имот чрез придобиване на правото на собственост чрез правна сделка или по давност по реда на чл.17 ЗУТ само ако и двата имота не са урегулирани. В случая процесният имот е урегулиран и не се твърди присъединяване към съседен имот, доколкото твърдението, че бащата на И. К. е закупил с частен договор 800 кв. м. от съседен имот, към който са присъединили процесния, остава недоказано пълно и главно. Отделно от това – присъединяване на реални части от урегулирани поземлени имоти към съседен имот, ако тези части не отговарят на изискванията на чл.19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл.15 от същия закон.

На второ място са изложени съображения, произтичащи от забраната да се придобива по давност общински имот, доколкото течението на давностния срок е спряно на 31.05.2006 г. с мораториума, установен с § 1 ДР на ЗДЗС, удължен в последствие до 31.12.2022 г. Обсъдено е решение № 3/24.02.2024 г. на КС на РБ, с което са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал.1 ЗДЗС, като е прието, че действието на решението засяга течението на давността занапред, от влизане в сила на същото, т. е. няма обратно действие. С обявяването на разпоредбата на § 1, ал.1 ЗДЗС за противоконституционна не се засяга нейния досегашен ефект. Съгласно чл.151, ал.2, изр.3 на Конституцията последиците от преустановяване на мораториума ще настъпят от момента на влизане на конституционното решение в сила. Следователно в периода от май 1998 г. /когато жалбоподателите твърдят да са установили първоначално владение/ до момента на завършване на реституционната процедура през 2000-2002 г. давност не е текла и не следва да се зачита. Освен това до 2007 г. за 1/6 ид. част от имота, която е била общинска собственост, не е текла придобивна давност в полза на ищците, тъй като идеална част от имота е била частна общинска собственост и не може да бъде придобита по давност по силата на мораториума.

На трето място съдът е приел, че давност не може да тече, докато не приключи процедурата по реституиране на имота и неговото индивидуализиране, а това е станало едва през 2000 г. след влизане в сила на решението на 10.12.1999 г. на ВАС и издаване на две заповеди на кмета на СО, съответно № РД-57-235/13.04.2000 г. и № РД-57155/08.04.2002 г., за възстановяване на собствеността. Възстановяването на собствеността на отчуждени по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС недвижими имоти не настъпва директно, по силата на закона, а след съответен административен акт за реституция, респ. заместващо го съдебно решение, без които бившият собственик или неговите наследници не могат да се легитимират по предявен иск за собственост. Едновременно с това последните следва да върнат обратно полученото от тях обезщетение, което кумулативно изискване предполага по-късния във времето от двата елемента т. е. съдебното решение и връщане на обезщетението.

И на четвърто място съдът е отчел установеното от ищците държане върху процесния имот. Позовавайки се на презумпцията на чл.69 ЗС и на мотивите на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел, че ищците не са извършили действия, с които да завладеят чужд имот. Те са установили фактическа власт върху имота първоначално въз основа на договор, сключен с общината, а по-късно – договор за наем с Г. Б., което определя качеството им на държатели, а не на владелци. Ако междувременно е налице трансформиране на намерението от субективна страна, то вече изисква манифестиране, тъй като иначе владението би било скрито, а не явно. Поставянето на ажурна ограда всъщност представлява подобрение в чужд имот, което не може да доведе до извод за манифестиране на намерение за владение. Действително, ограждането на имота, почистването и стопанисването му с цел използване по предназначение и за нуждите на ползващото го лице като платен паркинг, представляват действия по упражняване на фактическа власт с намерение за своене, тъй като сочат наличие на воля оградената част да бъде отделена, опазвана и поддържана, и са обичайно присъщи на собственика на вещта. Тези действия, квалифицирани като действия на владелец, са извършвани явно, поради което лицата, в полза на които е възстановено правото на собственост, респ. техните правоприемници, е следвало да предприемат действия по отблъсване на установената и продължаваща фактическа власт преди изтичането на предвидения в чл. 79 ЗС 10-годишен срок и по този начин да прекъснат давността. Оградата обаче според свидетелските показания е поставена около 2010 г. и до депозиране на отговори на ИМ 21.12.2018 г., с който ответниците изрично оспорват течението на давността, не са изтекли предвидените 10 години.

Отчетено е, че от страна на ответниците не са предприети действия, които да доведат до прекъсване на давностния срок на владение. Последният се прекъсва с установителен или осъдителен иск за собственост на спорния имот, предявен от собственика срещу владелеца на имота, тъй като последиците на погасителната давност са свързани с бездействие на носителя на правото. Разпоредбата на чл.116, б.“б“ ЗЗД, вр. чл.84 ЗС за прекъсване на придобивната давност се прилага само в случаите на предявен иск за собственост срещу лице, което се позовава на придобивна давност, но не и в обратния случай, когато искът е предявен от владелеца, който се позовава на придобивната давност, както е в настоящия случай. Ищецът не прекъсва собствената си придобивна давност. Тя може да бъде прекъсната с насрещен иск, какъвто в настоящия случай не е предявен. Основанията за прекъсване на давностния срок са изрично и изчерпателно изброени в чл. 116 ГПК. Връчването на покани, подаването на жалби в прокуратурата, словесните пререкания не води до прекъсване на давността и не правят владението обезпокоявано. Единствено и само депозиране на вещен иск, възражение срещу такъв иск или предприемане действия по принудително изпълнение или фактическо отстраняване на лицето от имота могат да доведат до прекъсване течението на давността и до смущаване на владението. Поради това САС е приел, че собствениците на имота са предприели адекватни действия по смущаване на владението на ищците едва с депозирането на отговори на ИМ – т. е. на 21.12.2018 г.

Срещу въззивното решение са подадени две касационни жалби.

И. П. К. оспорва извода на въззивния съд, че не е доказана връзка между лицата, които са осъществявали владение върху процесния имот през годините. Поддържа, че той никога не е бил държател, тъй като никога не е сключвал договор за наем с трети лица; оградил е заедно с другия владелец имота и го е декларирал в данъчната служба, плащал е данъци за него и не е допускал ответниците в имота. Владението било установено още от 1998 г., но дори да се приеме, че за спора е релевантно владението от 2010 г., то предявяването на исковата молба не прекъсва придобивната давност, тъй като владелецът не може да прекъсне собствената си давност. Незаконосъобразен бил изводът на съда, че с подаването на отговор на исковата молба от ответниците те прекъснали придобивната давност на ищците. Не било обсъдено оплакването във въззивната жалба, че първата инстанция не е изготвила доклад по делото и не разпределила доказателствената тежест. Във връзка със забраната по чл.200 ЗУТ се поддържа, че по отношение на процесния имот няма приложена регулация по нито един от действалите планове. Имотът имал лице от 42,88 линейни метра и площ 1905 кв. м. и от него можел да се обособи самостоятелен УПИ, съгласно чл.19 ЗУТ, вр. чл.200 ЗУТ. Останалата част от имота също имала нужното лице откъм [улица]. И на последно място – съдът не обсъдил всички доказателства в тяхната съвкупност.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Продължава ли да тече придобивна давност в хода на процеса, когато е заведен установителен иск от владелеца и следва ли съдът да вземе предвид тази давност въз основа на разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК;

2. Прекъсва ли подаването на исковата молба течението на придобивната давност, в случай, че искът е предявен от владелеца, а с отговора на исковата молба не е предявен насрещен иск;

3. При въведено основание за неправилност на първоинстанционното решение с въззивната жалба, касаещо нарушение на разпоредбата на чл.146, ал.1 и ал.2 ГПК, следва ли въззивният съд да изготви доклад и да укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване, и как се разпределя доказателствената тежест за тези факти, съответно да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства;

4. Може ли да се придобие по давност имот, който отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ и за който регулацията не е приложена.

По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 99 от 23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, II-ро г.о., решение № 10 от 29.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1992/2020 г., II г. о.; по втория въпрос – с решение № 99 от 23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, II-ро г.о., решение № 85 от 20.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3564/2021 г., I г. о. и цитираната в него практика; решение № 80 от 23.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2737/2019 г., II г. о. и цитираната в него практика; по третия въпрос - решение № 60173 от 15.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 1724/2020 г., I т. о., решение № 6 от 19.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1714/2018 г., IV г. о. и по четвъртия въпрос – решение № 102 от 30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на ВКС, I г.о.; решение № 154 от 21.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4689/2019 г., I г. о. и решение № 67 от 16.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3533/2016 г., II г. о.

К. Н. Г. поддържа аналогични оплаквания за неправилност на въззивното решение, като излага и доводи относно различните факти, свързани с неговото владение. Набляга на обстоятелството, че договорите за наем са за друг имот, а не за процесния, както и че са сключени с несъществуващ наемодател. Изтъква, че в качеството си на владелец заедно с другия жалбоподател са оградили имота и не са допуснали ответниците в него, като са попречили за събаряне на процесната сграда, въпреки издаденото предписание за това; сочи, че отправената до него нотариална покана от 2006 г. за освобождаване на имота е останала без последствие.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Когато владелецът е завел иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗС, тече ли давността в процеса и ако същата изтича по време на съдебното производство, следва ли съдът на основание чл.235, ал.3 ГПК да вземе предвид този факт при постановяване на решението си и да уважи иска;

2. Може ли давностното владение да бъде смутено и придобивната давност да бъде прекъсната с подаване на отговор на исковата молба, заведена от владелеца, в случай, че с този отговор на исковата молба не е предявен насрещен иск за собственост;

3. Когато с въззивната жалба е въведено твърдение за нарушение на разпоредбите на чл.146, ал.1 и ал.2 ГПК, следва ли въззивният съд да изготви доклад и да укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тези факти, съответно да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства;

4. Следва ли да се измени действащият ПУП и да се обособи самостоятелен парцел, за да може страна в процеса да се позове на давност и да придобие по давност имот, който отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ.

По тези въпроси се сочи същата практика на ВКС, посочена и в предходната жалба при обосноваване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответниците в производството оспорват жалбите.

Л. К. Х., Р. Ю. Х. и М. Ю. Х., действащи чрез пълномощника си адв.М. К., считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Считат, че основният правен въпрос, който е от значение за изхода на делото, е последният, който е свързан с прилагането на чл.200 ЗУТ, но въззивното решение е съобразено с нормативната уредба. Позовават се на разпоредбата на чл.15, ал.3 ЗУТ – че границите на УПИ могат да се променят с план за регулация само със съгласието на собствениците им, изразено със заявление и предварителен договор за прехвърляне на собственост с нотариално заверени подписи. Тези условия в случая не били налице. Освен това правилно въззивният съд приел, че началото на давностното владение върху реална част от УПИ може да бъде поставено едва след приключване на административната процедура по обособяването й като урегулиран поземлен имот. Излагат доводи и по останалите въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. Освен това при условията на евентуалност се позовават на обстоятелството, че първоначалният предмет на делото бил различен, като в хода на делото е изменен с уточнителна молба, съобразно нова скица за повторно контролно заснемане, което според тях е недопустимо, тъй като по този начин се предявява нов иск. Позовават се и на това, че във въззивното производство ищците направили нова интерпретация на твърденията си за завладяване на имота, различаваща се от първоначално заявеното.

А. Я. Б. оспорва жалбите чрез адв.М. Х.. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение съответства на практиката на ВКС. В съответствие с тази практика въззивният съд е приел, че исковата молба не прекъсва придобивната давност на ищците. Същевременно съдът не е бил длъжен да се произнася за период на придобивната давност, който не е въведен от ищците като предмет на делото. Отделно от това те не доказали придобивната си давност. В съответствие с практиката на ВКС по чл.116 ЗЗД съдът приел, че придобивната давност може да бъде прекъсната с възражение - решение № 212 от 13.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 70/2010 г., I г. о., решение № 1124 от 19.07.2002 г. на ВКС по гр. д. № 1208/2001 г., IV г. о., решение № 26 от 10.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5911/2007 г., IV г. о. В случая такова възражение е направено с отговора на исковата молба. Въззивният съд процедирал в съответствие със задължителната практика на ВКС, като не изготвил нов доклад, въпреки неизпълнението на задължението на първата инстанция да изготви доклад по делото. И на последно място – според жалбоподателя четвъртият въпрос не е решаващ за изхода на делото и не отговаря както на общата, така и на специалната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Изложени са и доводи по съществото на правния спор.

Л. К. Б.-М. оспорва жалбите чрез пълномощника си адв. Л. М.. Счита, че въззивният съд не е допуснал нарушения на материалния и процесуалния закон и е действал в съответствие с практиката на ВКС. Излага аналогични доводи за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

На първо място – не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо като постановено по недопустимо изменен иск. Такъв довод част от ответниците поддържат като евентуален, а ВКС следи служебно за валидността и допустимостта на въззивното решение. В настоящия случай в исковата молба спорната реална част от УПИ X. – 1818 е уточнена чрез препращане към скицата на стр. 13 от първоинстанционното производство, а с уточнението по молба вх. № 69103 от 18.05.2018 г. ищците препращат към друга скица, която включва и площта на сградата от 307 кв. м. /скицата на стр. 65/. Касае се не за изменение на предявения иск, а за уточняване на исковата молба преди тя да бъде връчена на ответниците, което е допустимо, съгласно постоянната практика на ВКС - определение № 178 от 12.03.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 105/2012 г., III г. о., определение № 144 от 25.02.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1020/2015 г., IV г. о., решение № 178 от 18.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1624/2016 г., I г. о., решение № 162 от 2.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2357/2015 г., II г. о. и др.

На следващо място – макар и с различна формулировка, правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК по двете касационни жалби се припокриват. Първите два въпроса в жалбата на И. К. са за това дали придобивната давност се прекъсва с иск на владелеца срещу собственика и дали в този случай съдът следва да зачете давността, изтекла в хода на съдебния процес. Същият е смисълът и на първите два въпроса в касационната жалба на К. Г.. Третият въпрос и в двете жалби е по прилагането на чл.146 ГПК, а последният - по прилагането на чл.200 ЗУТ.

Тези въпроси са свързани с мотивите на въззивния съд и ако нямаше и друг решаващ мотив /че ищците са имали качеството на държатели, а не на владелци/, биха могли да обусловят допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Действително, изводът на въззивния съд, че с подаване на отговорите на исковата молба, в които е оспорена придобивната давност на ищците-владелци, ответниците-собственици са прекъснали тази придобивна давност, противоречи на практиката на ВКС, според която придобивната давност се прекъсва с иск на собственика срещу владелеца, а не обратно и не с възражение в хипотеза като настоящата. Освен това – като е отнесъл хипотезата по настоящото дело към разпоредбата на чл.200, ал.2 ЗУТ, съдът не е съобразил, че в случая намира приложение чл.200, ал.1, тъй като процесната реална част отговаря на изискванията на чл.19, ал.1 ЗУТ за обособяване на самостоятелен УПИ.

Не следва обаче да се допуска касационно обжалване по материалноправните въпроси № 1, 2 и 4 от двете касационни жалби, тъй като те са свързани само с част от решаващите мотиви на въззивния съд - за прекъсването на придобивната давност в хипотеза на иск, предявен от владелеца срещу собственика и за забраната на чл.200, ал.2 ЗУТ за придобиване по давност реална част от УПИ. Съдът обаче е изложил и друг решаващ мотив - че ищците не са били владелци на спорната реална част и намиращата се в нея сграда, а са били само държатели. Този извод съдът е направил при съвкупна преценка на всички доказателства по делото и при отчитане на презумпцията на чл.69 ЗС. Жалбоподателите не са поставили съответен на този мотив въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, по който да бъде допуснато касационно обжалване. С други думи – дори въззивният съд неправилно да е приел, че в случая придобивната давност на ищците е прекъсната от ответниците с отговора на исковата молба и че е налице забраната на чл.200, ал.2 ЗУТ за придобиване по давност на спорната реална част /при положение, че тя отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ/, няма поставен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, по който да бъде допуснато касационно обжалване във връзка с другия извод – че ищците не са били владелци, а само държатели и по тази причина не са могли да придобият спорния имот по давност. Въпрос № 3 не може да преодолее тази празнота, тъй като той е свързан с липсата на доклад от първата инстанция и липсата на разпределена доказателствена тежест. В случая обаче не това е решаващо по делото, тъй като и без да е имало указание от съда ищците са ангажирали всички възможни писмени и гласни доказателства за установяване на твърденията им за изтекла придобивна давност. Следователно въпрос № 3 не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По делото съществуват доказателства, които разколебават презумпцията на чл.69 ЗС и те са обсъдени от въззивния съд. Ищците сами са се поставили в положението на държатели, като пред трети лица /ЧЕЗ България АД/ са се легитимирали през 2012 г. като наематели на спорния имот, макар и въз основа на договор за наем с несъществуващ собственик. В исковата молба те твърдят съвладение, но след като единият от тях, действащ като едноличен търговец, е бил държател по силата на този договор за наем, не може да се приеме, че другият ищец е осъществявал самостоятелно владение. Тезата им, че само те са владели имота като физически лица, се опровергава от данните по делото за осъществявана фактическа власт от дружества, включително и несвързани с ищците, каквато например е била фирмата „Виком § ко“, която първоначално е била в имота. Тази фирма е имала отношения със Столична община съгласно сключения договор за гражданско дружество от 23.10.1991 г. по отношение на търговско-развлекателен комплекс, включващ и тенис-кортове в кв.330а. Макар спорният имот да се намира в съседния квартал 330, той реално е съседен на тенис-кортовете и е бил част от този комплекс, тъй като в процесната сграда има съблекални към тенис-кортовете, а и тя е била изградена въз основа на строително разрешение по чл.120 ППЗТСУ от 18.01.1991 г., издадено на името на фирма „Виком“. Не е в подкрепа на тезата за осъществявано от ищците самостоятелно владение намиращото се на стр.195 пълномощно, издадено от Л. П. в полза на К. Г., отнасящо се за спортния комплекс с тенис кортове, още повече като се има предвид, че Л. П. е придобил с договор за цесия от 30.09.1997 г. паричното вземане на „Б.“ АД към дружеството „Виком ко“ АД, което първоначално е било в имота. И на последно място – и двамата ищци наблягат на обстоятелството, че още през 1998 г. са декларирали в общината спорния имот и са плащали данъци за него. Само че в исковата молба на И. К. по друго дело – гр. д. № 50607/2009 г., приложена на лист 222 от първоинстанционното производство, се съдържа извънсъдебно признание, че декларацията се отнася за имот 427, който е съседен на процесния по настоящото дело № 428 и това се онагледява на скицата на стр.380. Декларацията има за предмет 800 кв. м., а процесният имот е 1905 кв. м.

По изложените по-горе съображения не следва да се допуска касационно обжалване и по въпрос № 3. Делото е попълнено с доказателствен материал, а дори с експертиза да се установи наличието на ограда преди 2015 г., този факт, обсъден с останалите данни по делото, не би имал съществено значение за неговия изход.

При този изход на делото жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците сторените разноски за касационното производство: на Л. Х. – 1200 лв. по договор за правна защита и съдействие от 17.10.2022 г.; на Л. Б. – 1680 лв. по договор от 17.10.2022 г. и на А. Б. – 2400 лв. по договор от 10.10.2022 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение