Определение № 3938 от 07.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1727/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на М. Н. А. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Търговищки окръжен съд № 144 от 09.12.2022 г. по гр.д.№ 204/ 2022 г., с което е потвърдено решение на Търговищки районен съд по гр.д.№ 1431/ 2020 г. и по този начин са отхвърлени изцяло предявените от жалбоподателката против Народно събрание на Република България и Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – [населено място] /ОД МВР – Т./ искове, квалифицирани по чл.71 ал.1 т.1 и т.2 ЗЗДискр – за установяване, че Народно събрание на Република България и ОД МВР – Т., са допуснали и осъществили спрямо М. Н. А. дискриминация, на основание чл.4 § 3 ДЕС и произтичащият от него принцип на ефективност и за осъждане на ответниците да преустановят нарушенията, да възстановят положението преди нарушенията, както и да се въздържат от понататъшни нарушения, като М. А. е осъдена да заплати направените разноски по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката поставя като основание за допускане на касационното обжалване материалноправните въпроси „Допустимо ли е при оценката на служителите, с оглед съкращаването на щата, служител, който е ползвал родителски отпуск, да бъде оценяван, докато отсъства, въз основа на принципи и критерии за оценки, които го поставят в по-неблагоприятно положение от това на служители, които не са ползвали такъв отпуск, доколкото е свързан с обучение, което изисква физическо присъствие на служителите в родителски отпуск?“; „Допустимо ли е жена в отпуск по майчинство да бъде изключена от професионално обучение, което е неразделна част от нейната служба и е от решаващо значение за квалификацията й и оставането й на работа на длъжността, доколкото се изисква като критерий за оценка при подбор за прекратяване на трудовото правоотношение и е било необходимо обучението да се проведе присъствено по време, когато служителят е бил в отпуск или е било необходимо да се положи изпит по време, когато служителят е бил в отпуск?“; „Обхваща ли се от закрилата на Директива 92/85/ЕИО и Директива 2006/54/ЕО работничка или служителка, която ползва отпуск по чл. 164 от КТ за отглеждане на дете до 2-годишна възраст, който се предоставя от националното законодателство след изтичане на законоустановения отпуск по майчинство, при условие, че този допълнителен отпуск има за цел предоставянето на закрила на работничките или служителките във връзка с особеностите на бременността и майчинството?“; „ Представляват ли „подготвителни мерки“ на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение на работничка или служителка, ползваща отпуск по чл. 163, ал. 1 от КТ, започването на процедура по съкращаването на щата преди изтичането на отпуска по чл. 163, ал. 1 от КТ, включително изпращането на писмо до работничката/ служителката, да представи документи, удостоверяващи образователен ценз и професионална квалификация, които „подготвителни мерки“ са забранени, по смисъла на чл. 10 от Директива 92/85 и и на член 2, параграф 1 и на член 5, параграф 1 от Директива 76/207?“; „Задължение за полагане на „усилие“ или задължение за постигане на „резултат“ има националният законодател при транспониране на директива?“. Касаторът счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз /СЕС/, евентуално че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Счита също така, че касационният контрол следва да бъде допуснат по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК и по въпроса „От кой момент започва да тече погасителната давност на иск с правно основание чл. 71, ал.1 във връзка с чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр., във връзка с чл.2в от ЗОДОВ, във връзка принципа за отговорност на държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз, във връзка с чл. 4 § 3 от Договора за Европейския съюз, в хипотеза, в която ищецът е трябвало да изчерпи друг ред на защита преди да потърси обезщетение, тъй като получаването на тази защита би направило ненужно претендирането на обезщетение?“. Поддържа също така, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол като „очевидно неправилно“, без допълнителна обосновка в какво тази неправилност се състои. Прави искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, тъй като повдигнатите правни въпроси са свързани с тълкуване на норми и принципи на правото на Европейския съюз /ПЕС/, по приложението на Директива 92/85/ЕИО, Директива 2006/54/ЕО и Директива 76/207/ЕИО. Ответната страна Народно събрание оспорва жалбата като поддържа, че по отношение на предявените срещу него искове е относим единствено правният въпрос „Задължение за полагане на „усилие“ или задължение за постигане на „резултат“ има националният законодател при транспониране на директива?“. Счита, че отговорът на този въпрос произтича ясно от ПЕС и че няма съмнение в довода на жалбоподателката, че се дължи резултат. Това, че ищцата не била доволна от този резултат, не означавало, че законодателят не е изпълнил задълженията си при транспониране на директивите. Поради това моли да не се допуска касационно обжалване, а при условията на евентуалност излага доводи за правилност на обжалваното решение. Ответната страна ОД МВР - Т. не взема становище. Жалбата е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, нито е необходимо отправяне на преюдициално запитване до СЕС. Въззивният съд е установил, че ищцата е работила при ответника ОД МВР - Т. по трудово правоотношение, като от 24.01.2014 г. заемала длъжността „системен оператор в група „Български документи за самоличност”. На 31.07.2014 г.,14.20 ч. й било връчено предизвестие за прекратяване на трудовия договор, поради извършено съкращаване на 3 щатни бройки „системен оператор“ в група „Български документи за самоличност“. Преди изтичане срока на предизвестието със заповед № З-1008/ 31.07.2014 г. на директора на ОД МВР - Т. трудовият договор бил прекратен, считано от 01.08.2014 г., на основание чл.328 ал.1 т.2 КТ - поради съкращаване на щата. По искова молба на ищцата за оспорване на законността на това уволнение било образувано гр.д.№ 1204/ 2014 г. на Търговищки районен съд. С влязло в сила на 05.11.2015 г. решение исковете били отхвърлени. По време на прекратяване на трудовото й правоотношение ищцата е била в отпуск по чл.164 КТ. За период от 15.04.2009 г. до 14.01.2010 г. тя била в отпуск по чл.163 ал.1 КТ за отглеждане на първо дете, за период от 15.01.2010 г. до 23.01.2011 г. била в отпуск по чл.164 ал.1 КТ за отглеждане на първото си дете, за период от 28.06.2012 г. до 25.12.2012 г. ползвала отпуск поради временна неработоспособност; от 10.09.2013 г. до 11.06.2014 г. била в отпуск по чл.163 ал.1 КТ за второто си дете, родено на 21.06.2013 г.; за период от 12.06.2014 г. до 21.06.2015 г. била в отпуск по чл.164 КТ за отглеждане на второто си дете. Съкращаване на щата в структурите на МВР било започнало още от 2013 г., като със заповед да директора на ОД МВР - Т. от 31.12.2013 г. била одобрена Методика за оценяване на включените в процедура по подбор служители, съгласно критериите и показателите, съгласувани с представители на синдикалните организации и представители по чл.7 ал.2 КТ в Областната дирекция. Вторият етап на съкращаването на щата в ОД МВР - Т. бил извършен съгласно заповед № 8121К- 567/ 03.06.2014 г. на министъра на вътрешните работи - от длъжност „системен оператор“ били съкратени 3 щатни бройки. С писмо рег.№ 14547/ 09.06.2014 г. ищцата била уведомена за включването й в процедура по подбор, поради съкращаване на щата и й бил предоставен срок до 12.06.2014 г. за представяне на документи, удостоверяващи образователен ценз и допълнителна професионална квалификация, свързани със заеманата длъжност. Въз основа на заповед № З-808/ 12.06.2014 г. работодателят пристъпил към извършване на подбор, определил комисия по подбора и утвърдил „Карта за оценяване на служителите“. По критерия професионална квалификация следвало да се отчетат образователна степен, свързана със заеманата длъжност, допълнителна квалификация, свързана със заеманата длъжност, проявени качества и умения при изпълнение на длъжността, професионален опит, като за него се отчитал придобитият трудов стаж на заеманата длъжност, без да се зачита времето през което служителят е ползвал законоустановен отпуск с продължителност повече от 6 месеца без прекъсване. По критерия ниво на изпълнение на възложената работа били утвърдени показател срочно, количествено и качествено изпълнение на работата и състояние на дисциплината за последните четири години. При извършения въз основа на тези критерии подбор ищцата получила най-ниска обща оценка - 3.59. Друга от съпоставяните работнички, която също била в отпуск за отглеждане на дете до навършване на 3-годишна възраст, получила обща оценка 4,39 и също била съкратена. При тези фактически установявания от правна страна съдът приел, че претенцията на ищцата се основава на твърдения за дискриминационно отношение при прекратяването на трудовото й правоотношение. Ответникът ОД МВР - Т. направил възражение за изтекла давност. Началният момент на погасителната давност по исковете по чл.71 ЗЗДискр. бил датата на извършване на нарушението. Заповедта за уволнение била връчена на ищцата на 31.07.2014 г., затова към датата на предявяване на иска /05.11.2020 г./ била изтекла както общата, така и специалната давност по чл.52 ал.1 ЗЗДискр. Щом било погасено правото да се предявят субективните материални права пред съд, искът бил неоснователен и следвало да се отхвърли без да се разглежда спора по същество. Но и по същество исковете били неоснователни. Нямало доказателства за по-неблагоприятно третиране на ищцата по някой от защитените признаци по чл.4 ал.1 ЗЗДискр. Съгласно практиката на СЕС, когато решението за уволнение е било взето по причини, свързани основно с качеството на заинтересованото лице /лице, попадащо в една от защитените три категории по чл.2 от Директива на Съвета 92/85/ЕИО от 19.10.1992 г. – бременна работничка, работничка-родилка и работничка кърмачка/, то било несъвместимо със забраната, предвидена в чл.10 от тази директива /Решение от 11.11.2010 г., D., С-232/09/. Не би било в разрез с тази забрана обаче решението за уволнение, взето в периода от началото на бременността до края на отпуска по майчинство, по причини, които не са свързани със състоянието на работничката, при условие, че работодателят писмено посочи основателни мотиви за уволнението и че уволнението на заинтересованото лице е допустимо според съответното национално законодателство и/или според съответната национална практика. Освен това ищцата не попадала в кръга на закриляните от директивата лица, тъй като не била кърмачка - второто й дете, за което е ползвала отпуск по майчинство, било родено на 21.06.2013 г., а прекратяването на трудовия й договор е по време на ползван отпуск по чл.164 ал.1 КТ, а не по чл.163 КТ. Дори и да била сред защитените от Директива 92/85 лица, прекратяването на трудовото правоотношение с ищцата не било по причина на нейното състояние – в отпуск по майчинство, а по обективна причина – съкращаване в щата. В тази хипотеза, българското законодателство осигурявало съответната закрила и защита, но в случая закрилата била преодоляна – преди уволнението работодателят е получил разрешение от съответния овластен орган – Инспекцията по труда. Получено било и разрешение от съответния синдикален орган в предприятието по чл.333 ал. 4 КТ. Съкращаването в щата не било самоцелно, а било последица от предприето поетапно съкращаване в щата на МВР, в периода 2013-2014 година, съгласно заповед на министъра на вътрешните работи. Уволнението било извършено въз основа и вследствие на извършен подбор, който е бил предмет на проверка относно неговата законосъобразност и с влязло в сила решение е прието, че уволнението е законно. Преди уволнението ищцата била уведомена и за необходимостта от явяване на тест, свързан с проверка на нейните професионални умения, съобразно изискванията на заеманата длъжност, както и относно намаляването на оценката й, ако не се яви на теста. Тя подписала без възражение изготвената карта за оценяване от прекия й ръководител. Затова работодателят е имал своите „основателни причини“ да извърши уволнението и те били надлежно изложени. Съкращението било извършено въз основа на разработена Методика за оценяване на служителите, която не била изготвена конкретно за подбора, в който била включена ищцата, за да се приемело, че при създаването й е проявена тенденциозност, целяща уволнение на служители по защитен от ЗЗДискр признак и конкретно за ищцата. Това била методика, въз основа на която се извършвала оценката и при предходно съкращаване в щата, съгласувана била със синдикалните организации и представителите на работниците и служителите, работещи по трудово правоотношение в ОД МВР - Т.. Отделно съдът изложил, че Директива 92/85 не задължавала държавите-членки да предвидят в полза на бременните работнички и на работничките родилки или кърмачки предимство за оставане на работа, нито пък предимство за преместване на друга работа. Националното ни законодателство предвиждало много по-висока степен на защита в сравнение с Директивата. Нямало нарушение и на чл.15 от Директива 2006/54. След завръщането си от отпуск по майчинство за раждане на първото си дете ищцата заела заеманата преди излизането в отпуск от нея позиция, в срокове и условия, не по-малко благоприятни за нея. Народното събрание, като законодателен орган не е бездействал, неприемайки законодателство, което да гарантира спазването на принципи и норми от правото на ЕС. Със ЗЗДискр /в сила от 01.01.2004 г./ той въвел разпоредбите на Директива 2006/54/ЕО, включително тези, създаващи задължения за работодателите в конкретни области. Законодателно били въведени и принципът на недискриминация и равенство между мъжете и жените /предвидена в чл.4 ал.1 и сл. ЗЗДискр./, принципът за равно третиране по отношение на достъпа до заетост, професионалното обучение и повишение, и на условията на труд /чл.12 ал.3, чл.13 ал.3, чл.15 ал.1 и ал.2, чл.21, чл.24, чл.26 ЗЗДискр./ и принципът за завръщане от отпуск по майчинство /чл.13 ал.2 ЗЗДискр./. Освен това българският законодател предвидил изрична предварителна закрила при уволнение - чл.333 ал.1 т.1 КТ, която била в пълен синхрон с приложимото европейско законодателство, приети били детайлни антидискриминационни разпоредби в КТ, разпоредби забраняващи дискриминация по пол и специална засилена защита на правата на бременните жени, жените родилки, кърмачки и в отпуск по майчинство и за отглеждане на дете до 2 и до 3 г. възраст. Така мотивираното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационен контрол по твърдението на жалбоподателката, че е очевидно неправилно. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателката не излага никакви съображения за наличие на тези обстоятелства, поради което касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК не може да бъде допуснато. То не може да бъде допуснато и по поставените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК правни въпроси. Както основателно поддържа ответникът Народно събрание, по отношение на него релевантно е единствено питането „Задължение за полагане на „усилие“ или задължение за постигане на „резултат“ има националният законодател при транспониране на директива?“. То обаче не е обуславящо, тъй като въззивният съд не е дал такова правно разрешение в обжалвания акт. Той е посочил в мотивите си, че българският законодател е въвел в националния правен ред по-висока степен на закрила от тази, която е изискуема от ПЕС, а не че е положил усилия в тази насока и това да е достатъчно. По отношение на ответника ОД МВР - Т. нито един от останалите поставени от жалбоподателката правни въпроси не обуславя обжалваното решение. Всички питания по приложението на Директива 92/85/ЕИО, Директива 2006/54/ЕО и Директива 76/207/ЕИО са неотносими, тъй като въззивният съд е отхвърлил иска като погасен по давност. Останалите му мотиви са евентуални, а не решаващи и затова въпросите, свързани с приложението на ПЕС са без значение за крайния изход от спора, съответно ненужно е отправянето на преюдициално запитване до СЕС. Що се касае до единствения свързан с института на давността правен въпрос, поставен от жалбоподателката в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, той също е необуславящ. Въпросът /„От кой момент започва да тече погасителната давност на иск с правно основание чл. 71, ал.1 във връзка с чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр., във връзка с чл.2в от ЗОДОВ, във връзка принципа за отговорност на държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз, във връзка с чл. 4 § 3 от Договора за Европейския съюз, в хипотеза, в която ищецът е трябвало да изчерпи друг ред на защита преди да потърси обезщетение, тъй като получаването на тази защита би направило ненужно претендирането на обезщетение?“/ не е бил поставен с въззивната жалба, съответно и съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК не е имало как да бъде разрешен от въззивния съд, тъй като не е свързан с допустимостта и валидността на обжалваното решение. Но освен това той е и зададен некоректно, тъй като предпоставя, че интерес от защитата по ЗЗДискр засегнатото лице би имало, само ако уволнението му бъде признато за законно. Трайна е практиката на ВКС обаче, и по дела за защита срещу незаконно уволнение съдът без колебание разглежда доводи за дискриминационно поведение на работодателя при извършване на уволнителното волеизявление /срв. решение № 115/ 02.08.2013 г. по гр.д. № 626/ 2012 г., ІV г.о., решение № 144/ 08.06.2018 г. по гр.д.№ 4603/ 2017 г., ІV г.о. и цитираното в него, решение № 118/ 11.05.2016 г. по гр.д. № 5696/ 2015 г., ІІІ г.о. и цитираните в него и др./. Именно от датата, на която това волеизявление произведе действие, тече давностният срок за упражняване на правата за защита срещу дискриминация, а не от датата, на която съдът се произнесе с влязъл в сила акт. По необуславящи правни въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато, поради което Върховният касационен съд