Определение № 294 от 04.06.2019 г. на ВКС по т. д. № 2239/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба на „Мото Пфое“ ЕООД срещу решение № 2551 /06.12.2017г. по в.т.д. № 3649/2016г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 943/27.05.2016г. по т.д. № 5771/2015г. на СГС за осъждане на касатора да заплати на „Видира-България“ЕООД на основание чл.92, ал.1 ЗЗД вр. чл.99 ЗЗД, сумата 55751,44 лева (петдесет и пет хиляди седемстотин петдесет и един лева и четиридесет и четири стотинки), представляваща общ размер на мораторни неустойки, дължими на основание чл.59 от сключени договори за отдаване на автомобили при условията на финансово обвързан лизинг от 19.05.2005 г. и 17.11.2005 г., което вземане е придобито с договор за цесия от 01.03.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от предявяването на исковата молба - 12.09.2015 г. до окончателното й погасяване, както и в частта на разноските. В касационната жалба се излагат съображения за недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение и за наличие на основания по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. В писмения си отговор ответникът по касацията „Видира-България“ЕООД оспорва касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 и ал.2, пр. 2 и 3 ГПК. Претендира присъждане на съдебни разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че влязлото в сила предходно осъдително решение по частичен иск между лизингополучателя /цедент/ и лизингодателя /длъжник по вземането за неустойка/, обвързва частния правоприемник – цесионер, и в предявения от последния процес за остатъка от вземането следва да се зачетат последиците на формираната сила на пресъдено нещо относно правопораждащите вземането факти, вкл. и при съобразяване съвпадане на процесните периоди. Длъжникът е бил надлежно уведомен за цесията с оглед връчване на исковата молба и приложенията към нея, съдържаща съобщение от цедента. Като неоснователно е било отхвърлено възражението на касатора за прихващане със съществуващо негово вземане спрямо цедента, произтичащо от същите договори за лизинг. Въззивният съд е направил извод, че липсва насрещност във вземанията, които касаторът иска да компенсира. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1.Ползва ли се решение по уважен частичен иск със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното право при предявен в друг исков процес иск за горницата, произтичаща от същото право?; 2/ Следва ли въззивният съд да съобрази всички доказателства и доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на делото?; 3/ Може ли длъжникът по едно цедирано вземане да извърши прихващане срещу цесионера с вземане, което първият има срещу цедента?; 4/ Налице ли е валидно уведомяване съгласно чл.99 ЗЗД, ако същото не е извършено от стария кредитор?; 5/ По какъв ред става да бъде извършено известяването по чл.99 ЗЗД, за да произведе своето действие спрямо третити лица и длъжника? Въпросите са въведени от касатора при позоваване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с постановеното в т.18 от ТР №1/04.01.2000г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, Решение № 33/25.03.2013г. по т.д. № 140/2012г. на ВКС, I т.о., Решение № 539/07.07.2010г. по гр.д. № 635/2012г. на ВКС, IV г.о., Решение № 275/06.01.2016г. по гр.д. № 2042/2015г. на ВКС, III г.о., Решение № 610/09.12.2008г. по т.д. № 391/2008г. на ВКС, I т.о.- по първи въпрос; с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, II т.о., Решение № 263/24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, I т.о. и Решение № 111/03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, II т.о. – втори въпрос; Решение № 94/10.07.2014г. по т.д. № 3643/2013г. на ВКС, II т.о., Решение № 113/09.07.2013г. по т.д. № 140/2012г. на ВКС, I т.о., Определение № 528/12.06.2013г. по т.д. № 630/2012г. на ВКС, I т.о. на ВКС, Определение № 389/16.06.2017г. по т.д. № 1873/2016г. на ВКС, I т.о. на ВКС и Решение № 2175/08.11.1955г. по гр.д. № 6610/55г. на ВКС, IV г.о. – по трети въпрос; Решение № 3/16.04.2014г. по т.д. № 1711/2013г. на ВКС, I т.о, Решение № 123/24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. на ВКС, II т.о., Решение №114/07.09.20167г. по т.д. № 362/2015г. на ВКС, II т.о и ТР №4/2014г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 142-7/11.11.1954г. на ОСГК на ВС- по четвърти и пети въпрос. Във връзка със служебната проверка по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК настоящият състав на ВКС не установява да са налице условия за евентуална недопустимост на обжалваното въззивно решение. Доводите на касатора за липса на притежавано от ищеца качество цесионер, предвид съдържанието на представения договор за прехвърляне на вземане, имат отношение към основателността на иска, а не към неговата допустимост. Надлежната активна процесуална легитимация се определя от твърденията в исковата молба относно титулярството на спорното право, а в случая те са, че ищецът се явява цесионер и като такъв предявява вземането на своя прехвърлител спрямо длъжника. По отношение на поставените правни въпроси в изложението настоящият състав на ВКС намира следното: Първи въпрос попада в обхвата на произнасянето на въззивния съд, като даденото от САС разрешение не е в отклонение от задължителната практика на ВКС, формирана с приетото в т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, според което със сила на пресъдено нещо се ползува само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. В тази връзка е необходимо да се съобрази, че в диспозитива на съдебното решение съдът се произнася не само относно размера на вземането, но и относно основанието /какво представлява и от какво произтича присъденото вземане/. От това следва, че обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Тази позиция е застъпена и в т.9 от Тълкувателно решение № 4 / 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4 / 2013 г. на ОСТТК на ВКС, съобразно което обективните предели на СПН, когато правото е отречено, обхващат установяване, че правото никога не е съществувало или че е съществувало от момента на неговото възникване, но се е прекратило или погасило към момента на приключване на съдебното дирене. С оглед на тези задължителни постановки се налага цялостен извод, че поради правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация, освен ако тези възражения не касаят този непредявен в предходен процес размер. В процесния случай касаторът не е въвел възражения относно осъществяване на непреклудирани от СПН правоотлагащи или правопогасяващи факти, които да са относими единствено към остатъка от вземането, предмет на новия процес. По отношение на втория процесуалноправен въпрос не е изпълнено условието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съобразно постановките по т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС според правната уредба на въззивното производство по действащия ГПК същото се дефинира като ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на осн. чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. Съгласно цитираната от касатора и служебно известната на настоящия състав на ВКС константна практика на касационната инстанция: решение № 161/04.10.2016г. по т.д. № 2220/2015г. на ВКС, II т.о.; решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о.; решение № 127/05.04.2011г. по гр.д. № 1321/2009г. на ВКС, IVг.о.; решение № 134/30.12.2013г. по т.д. № 34/2014г. на ВКС, II т.о.; решение № 68/24.04.2013г. по т.д. № 78/2012г. на ВКС, II т.о., въззивният съд е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им в рамките на наведените от страните оплаквания във въззивната жалба и доводи в писмения отговор. Въззивният съд е препратил в мотивите си към констатациите и правните изводи на първоинстанционния съд, които подробно и изчерпателно обсъждат релевантните за спора факти и становищата на страните по тях. Едновременно с това САС е изложил аргументи по отношение на въведените във въззивната жалба оплаквания. С поставянето на този правен въпрос касаторът въвежда оплаквания за необоснованост на извода на съда, че е лизингополучателят е упражнил правото си да придобие автомобилите, че клаузата за неустойка е валидна и че договорите не са прекратени по право, а не възражения за допуснати съществени процесуални нарушения с необсъждане на доказателства и доводи по въззивната жалба. Във връзка с формулирания трети въпрос въззивният съд не е приел за недопустимо произнасяне по възражение за прихващане, направено от длъжника срещу цесионера с вземане, което има спрямо цедента, а го е отхвърлил по същество на спора. Макар и поради други мотиви с влязло в сила решение в друг процес между длъжника и цедента към датата на приключване на устните състезания пред САС спорът относно това насрещно вземане е приключил с отхвърлителен диспозитив, от който настоящите страни са обвързани със СПН и което решение следва да бъде зачетено при евентуално разглеждане по същество на настоящата касационна жалба. Четвърти и пети въпрос касаят проблема за уведомяването на длъжника за извършената цесия. По отношение на тези въпроси не е осъществено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съображенията на въззивния съд в тази връзка са, че е налице уведомяване, съобразно доказателствата – изходящо от стария длъжник, приложено към исковата молба и връчено на длъжника с връчване на преписите от исковата молба. Това разрешение е в съответствие със съществуващата практика на ВКС, обективирана в решение № 449/06.03.2013г. по гр.д. № 1268/2011г. на ВКС, IV г.о. и решение № 123/24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. на ВКС, II т.о., че правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента /стария кредитор/, но не и съобщението, извършено от цесионера / новия кредитор/. Цесионерът става титуляр на вземането в отношението със стария кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо длъжника е от съобщаване на прехвърлянето от цедента, на осн.чл.99, ал.4 ЗЗД. Както и с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС, II т.о., Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о. и Решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г. на ВКС, I т.о., че уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал.3, пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Не е изпълнено и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице при съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Изложените от касатора доводи относно липсата на качество цесионер за ищеца и за формиране на СПН по отношение на основанието на спорното вземане с оглед влязлото в сила съдебно решение по частично предявен иск в предходен процес, касаят оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК на постановения съдебен акт. Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване по касационната жалба на „Мото Пфое”ЕООД. В полза на ответника по касацията „Видира-България“ЕООД следва да се присъдят сторените от него разноски за настоящата инстанция в размер на 700лв. Водим от горното, Върховният касационен съд