Определение № 2361 от 12.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4695/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. № 6470 от 16.10.2024 г., подадена от „Ваканционно селище Русалка“ АД, чрез адв. М. П. от АК - Добрич, и по частна касационна жалба вх. № 6587 от 21.10.2024 г. от държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните чрез В. И. Г. - процесуален представител, срещу определение № 774 от 04.10.2024 г. по в. ч. гр. д. № 413/2024 г. на Добричкия окръжен съд.

С първата жалба „Ваканционно селище Русалка“ АД обжалва въззивното определение в частта, в която съдът е потвърдил определение от 19.01.2024 г. по гр. д. № 783/2020 г. на Районния съд - Добрич, като е оставил без уважение молба по чл. 248 от ГПК за изменение на определение № 260057 от 21.07.2023 г. по същото дело в частта за разноските досежно уважаване на възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение чрез намаляването му до минималния размер, посочен в чл. 36, ал.1 ЗАдв и Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (понастоящем Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа - Загл. изм.- ДВ, бр. 14 от 2025 г.).

С втората жалба държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, обжалва въззивното определение в частта, с която е потвърдено определение без № от 19.01.2024 г. по гр. д. № 783/2020 г. на Районния съд - Добрич, като без уважение (частично) е оставена молба по чл. 248 от ГПК за изменение на определение № 260057 от 21.07.2023 г. по същото дело в частта за разноските досежно искане за увеличаване на присъденото в полза на ответника адвокатско възнаграждение от 19 200 лв. до пълния му размер от 38 400 лв. с ДДС съобразно представените доказателства за заплащане на същото и списък на разноските по чл. 80 ГПК.

Изложените доводи в частна касационна жалба, подадена от „Ваканционно селище Русалка“ АД, са за неправилност на обжалваното определение като постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила и необоснованост. Сочи се за установено по делото, че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение от обичайния и разумен размер - договореното в договора за правна помощ е над 30 пъти по действащата наредба. Освен това се сочи, че когато процесуалното представителство, защитата и съдействието са свързани с особена фактическа и правна сложност, минималното възнаграждение по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е в двукратен размер. На следващо място се извежда, че ответникът в лицето на държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, е държавна институция, която в своята структура има обособен правен отдел с работещи правоспособни юристи и възлагането на делото на външен юрист не е оправдано.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят следните правни въпроси:

1. Допустимо ли е присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение над определения минимум и в какви размери съгласно НРМАВ при прекратяване на производството поради недопустимост на иска?

2. Обвързан ли е съдът при определяне на разноските от доказателствата за действително сторените по делото разноски от страната?

3. Следва ли съдът да прецени действителната и правна сложност на предмета на правния спор при определяне размера на адвокатското възнаграждение?

По първия поставен въпрос касаторът поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради твърдяно противоречие с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 610 от 22.11.2022 г. по т. д. № 2352/2022 г. на ВКС, І-во т. о., и определение № 362 от 06.08.2012 г. по ч. гр. д. № 152/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., а по третия поставен въпрос - основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради твърдяно противоречие на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. с чл. 101 и 102 ДФЕС, чл. 47 ХОПЕС, решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015 на Съда на ЕС и решение от 09.03.1978 г. по дело 106/1977 г. на Съда на ЕО. Не сочи на какво основание иска касационното обжалване да се допусне по втория поставен въпрос.

От ответника държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, е подаден писмен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и доводи за неоснователност на частната касационна жалба. Не е заявено искане за присъждане на разноски за защитата по подадената от насрещната страна частна касационна жалба.

Изложените доводи в частна касационна жалба, подадена от държавата, са за противоречие с практиката на ВКС, необоснованост и противоречие с материалния закон. Излагат се подробни мотиви, че делото безспорно се отличава с голяма фактическа и правна сложност, както е приел и въззивният съд, което обосновава присъждането в полза на ответника на сторените разноски под формата на изплатено адвокатско възнаграждение в размер значително над нормативно установения минимум, но неоснователно и необосновано е оставил без уважение молбата по чл. 248 от ГПК в частта за увеличаване до пълния заплатен размер от 38 400 лв. с ДДС. Сочи се за справедливо и напълно обосновано държавата не само да претендира, но и да получи за положения от адвокатите труд, който е и висококвалифициран и следва да бъде справедливо възмезден, заплатения с бюджетни средства адвокатски хонорар, който е реално заплатен.

В частната касационна жалба, както и в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните въпроси:

1. Следва ли на основание чл. 78, ал. 4 ГПК да се присъдят в полза на ответника доказано сторени от него разноски в производството, в пълния им размер, при прекратяване на същото, включително поради констатирана в хода на съдебното производство от съда недопустимост на иска, без оглед на основанието за недопустимост, вземайки предвид причинените му вреди от безспорно доказано недопустим иск, при наличието на безспорни доказателства за голяма фактическа и правна сложност на делото?

2. С оглед на спазване на финансовата дисциплина, и при заплатен адвокатски хонорар с бюджетни средства, при отхвърляне на иск като недопустим, следва ли страната, чийто иск е бил отхвърлен, да понесе пълния размер на реално доказани и заплатени, с бюджетни средства, разноски по делото;

3. С оглед принципа на справедливост, при намаляване на реално заплатени разноски, не следва ли ощетяване на ответната страна - в конкретния случай държавата, т. е. не понася ли ответникът - държавата, „част от отговорността“ за предявен недопустим иск, при неоснователно и необосновано намаляване на присъдените по делото разноски.

По първия поставен въпрос касаторът поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради твърдяно противоречие с определение № 2436 от 19.09.2024 г. по ч. т. д. № 1525/2024 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., определение № 745 от 19.11.2015 г. по ч. гр. д. № 5032/2015 г. на ВКС, ІV-то г. о., и определение № 283 от 21.06.2018 г. по ч. т. д. № 1583/2018 г. на ВКС, І-во т. о., а по втория и третия въпроси - основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото.

От ответника „Ваканционно селище Русалка“ АД е подаден писмен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и доводи за неоснователност на жалбата. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Частните касационни жалби са подадени в законоустановения едноседмичен срок, изхождат от надлежни страни, насочени са срещу въззивно определение по въпроса за разноските, поради което са допустими.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

С определение № 260057 от 21.07.2023 г. Районният съд - Добрич е прекратил производството по гр. д. № 783/2020 г. поради недопустимост на предявения по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК иск от „Ваканционно селище Русалка” АД, срещу държавата, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите, за приемане на установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на ПИ с идентификатор [№] по КК на [населено място], [община], област Добрич, с площ от 182 570 кв. м., а по скица - с площ от 185 338 кв. м., и е осъдил ищеца да заплати на ответника сумата от 19 200 лева - сторени съдебни разноски в производството за адвокатско възнаграждение.

В мотивите към съдебния акт първоинстанционният съд е посочил, че тъй като делото не приключва с решение по съществото на спора, а с определение за прекратяване поради недопустимост на иска, то следва да присъди разноски на ответника само за адвокатско възнаграждение, каквото се дължи само за един адвокат, независимо от факта, че ответникът е бил представляван от няколко. По повод своевременно заявено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът е взел предвид, че защитата на ответника е реализирана с подробен отговор на исковата молба, в който наред с доводите за недопустимост на иска, са направени възражения по същество и искания за приемане на писмени доказателства, за допускане на гласни доказателства и др., съобразил е цената на иска при данъчна оценка на имота в размер на 16 680.40 лева, и е посочил, че съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в редакция към момента на осъществяване на процесуалното представителство - 26.07.2019 г.) минималният размер на адвокатския хонорар е 1 901.23 лева, съответно - 2 281.47 лева с ДДС. Съдът е отчел обаче, че делото се характеризира с висока степен на фактическа и правна сложност, преценка приложимостта на множество нормативни актове (дори и при липса на произнасяне по съществото на спора), многократни открити съдебни заседания, свързани с транспортни разходи на процесуалните представители, събиране на различни доказателства, които са в голям обем. Отчитайки всички посочени обстоятелства, които са от значение за преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът е обосновал извод за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от 38 400 лева с включен ДДС, поради което е приел, че то следва да бъде намалено наполовина, т. е. от 32 000 лева без ДДС на 16 000 лева, или на 19 200 лева с ДДС.

С определение от 19.01.2024 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение подадените и от двете страни молби по чл. 248 ГПК - за намаляване на разноските, присъдени в полза на държавата под формата на адвокатско възнаграждение в размер на 19 200 лева, до минималния размер по Наредба № 1 от 09.07.2004 г., съответно - за увеличаване на същото до пълния му размер от 38 400 лева с ДДС.

Сезиран с частни жалби и от двете страни, Добричкият окръжен съд е постановил определение № 774 от 04.10.2024 г. по в. ч. гр. д. 413/2024 г., с което е потвърдил обжалваното първоинстанционно определение.

В мотивите към съдебния акт, който е предмет на подадените от двете страни частни касационни жалби, въззивният съд, в съответствие с указанията в т. 3 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, е извършил преценка на съотношението между цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото, като е изложил конкретно установените по делото релевантни факти, а именно сложният фактически състав на придобивното основание, въведено от ищеца, позоваването на голям обем факти и обстоятелства, изискващи задълбочено проучване, издирване на множество документи от отдалечен във времето период, тяхното обсъждане и подвеждане към съответните правни норми в контекста на разпоредбата на чл. 17а ЗППДОбП (отм.), продължителността на първоинстанционното производство - над четири години, събран по делото значителен по обем доказателствен материал, назначени и изслушани множество експертизи - общо 6 бр., насрочени 15 открити съдебни заседания, само на 4 от които не е бил даден ход, извършени голям обем процесуални действия по изслушване становища на страните и по събиране на доказателства; на всичките 15 заседания е присъствал процесуален представител на държавата, който активно е участвал в производството. В първоинстанционното производство е проведено пълноценно съдебно дирене, като фактът, че окончателният приключващ делото съдебен акт е определение за прекратяване на производството поради недопустимост на предявения иск, не рефлектира на оценката за висока фактическа и правна сложност на спора и не се отразява негативно на оценката за положени значими усилия от процесуалните представители на ответника, от които е положен значителен по обем труд по изготвяне пространен отговор на исковата молба и последващи молби по хода на производството и съдебното дирене, активно участие във всички съдебни заседания със становища по допустимостта на иска и по съществото на спора, по сочените от страните доказателства и тяхното приобщаване или оспорване на истинността им, изготвяне на писмена защита в указания в последното съдебно заседание срок. Така констатираните обстоятелства обосновават според въззивния съд присъждане в полза на ответника по делото на сторени разноски под формата на изплатено адвокатско възнаграждение в размер значително над нормативно установения минимум.

Съдът е съобразил и цената на иска за собственост - 16 680.40 лева, и е посочил, че към датата на сключване на договора за правна защита - 04.07.2019 г., и към датата на извършеното от държавата плащане на адвокатското възнаграждение - 19.08.2019 г., минималното адвокатско възнаграждение за една инстанция възлиза според чл. 7, ал. 5 вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. (в редакция към горните дати) на сума от 1 030.41 лева без ДДС или 1 236.49 лева с ДДС. Ако се приеме, че меродавен е размерът на минималното адвокатско възнаграждение към датата на устните състезания в първата инстанция - 20.04.2023 г., като се приложи редакцията на наредбата към тази дата според публикацията в ДВ, бр. 88/2022 г. (чл. 7, ал. 5 вр. чл. 7, ал. 2, т. 3), минималното адвокатско възнаграждение за една инстанция се равнява на 1 901.24 лева без ДДС или 2 281.49 лева с ДДС. Заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 38 400 лева с ДДС, уговорено според договора от 04.07.2019 г. за изготвяне отговор на исковата молба и за осъществяване на процесуално представителство пред районния съд, надвишава над 15 пъти минималното адвокатско възнаграждение за една инстанция по наредбата в редакцията към датата на устните състезания пред първоинстанционния съд и над 30 пъти възнаграждението в редакцията към датата на сключване на договора за правна защита. При това положение въззивният съд е приел, че очевидно същото е твърде прекомерно и въпреки значителната правна и фактическа сложност на спора следва да бъде намалено. От друга страна, изложените аргументи относно сложността на спора и извършената от процесуалните представители на ответника работа не обосновават намаляване на възнаграждението до минимума по наредбата, както претендира ищецът по делото. Оттук въззивният съд е заключил, че е резонно заплатеното възнаграждение да бъде намалено наполовина до размер от 19 200 лева. Присъждането на пълния му размер от 38 400 лева би било несъответно на материалния интерес по спора предвид цената на иска от 16 680.40 лева и с оглед икономическата конюнктура в страната, респ. стандарта на живот, както и в нарушение на принципа на справедливост при разпределяне отговорността за разноски в процеса. Ето защо молбите на страните за изменение по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК на първоинстанционното прекратително определение в частта за разноските са приети за неоснователни и определението е потвърдено.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение не са налице, като съображенията за това са следните:

След постановяване на решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на Съда на Европейския съюз (в което Съдът на ЕС се е произнесъл, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС ) в практиката на ВКС трайно и непротиворечиво се приема, че българският съд не може да определи следващото се адвокатско възнаграждение на база размерите, предвидени в приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.07.2004 г., която е издадена по законова делегация от чл. 121, ал. 1 във връзка с чл. 36 и 38 от ЗАдв. (първия поставен от жалбоподателя - ищец по делото, правен въпрос; определенията на състави на ВКС, на които ищецът се е позовал, дават разрешение на въпроси, които не са сходни с поставения). За да се произнесе по размера на дължимото във всеки конкретен случай адвокатско възнаграждение, съдът следва да изходи от разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 в първата му част вр. ал. 1 ЗАдв ., според която възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и то трябва да е справедливо и обосновано по размер. Приема се, че съдът следва да го определи в съответствие с възприетите в съдебната практика критерии за преценка на фактическата и правна сложност на делото и обема и съдържанието на предоставените от адвоката правна защита и съдействие - явявания в съдебни заседания, техният брой, представените писмени защити и пр. (определение № 2422 от 18.09.2024 г. по ч. т. д. № 1693/2024 г. на ВКС, II-ро т. о., определение № 4683 от 17.10.2024 г. по гр. д. № 3264/2023 г. на ВКС, III-то г. о.). Същите критерии са залегнали и в т. 3 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в което е посочено, че основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар.

Макар в разглеждания случай въззивният съд да не е съобразил решението на Съда на Европейския съюз, което съгласно чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България, критериите, които съдебната практика е установила, са залегнали в основата на обжалваното определение и са определили крайния извод по отношение на размера - както за основателност на възражението за прекомерност, така и за неоснователност на искането възнаграждението да бъде присъдено в пълния му доказан заплатен и претендиран размер, след детайлно обсъждане на всички обстоятелства по делото, които са от значение за преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК, и излагане на подробни мотиви защо конкретният спор се отличава с висока правна и фактическа сложност. Съответствието на въззивното определение със съдебната практика изключва възможността касационното обжалване да се допусне както на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (поставените от жалбоподателя - ищец по делото, втори и трети въпроси). Твърдяното от касатора противоречие на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. с общностното право и с актове на Съда на Европейския съюз (посочено във връзка с третия поставен от същия жалбоподател въпрос), не се обхваща от понятието „правен въпрос“ по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Обстоятелството, че заплащането е с бюджетни средства, не обосновава някаква специфика на разглеждания случай, която да налага различно разрешение (втория поставен от ответника по иска въпрос), нито намаляването на реално заплатените разноски може да се определи като ощетяване на заплатилата ги страна (третия въпрос, поставен от същия жалбоподател). Не разкрива специфика и обстоятелството, че в случая производството е прекратено поради недопустимост на иска (чл. 78, ал. 4, предл. 1-во ГПК) - законът не изключва правото на страната по чл. 78, ал. 5 ГПК в такава хипотеза (първия поставен от ответника въпрос), в какъвто смисъл е и представената от него съдебна практика на ВКС).

Искането на жалбоподателя - ищец по делото, за присъждане на разноски за настоящата инстанция не може да бъде уважено предвид липсата на основания за допускане на касационно обжалване по подадената от него частна касационна жалба. За защитата по последната ответникът по иска не е заявил искане за присъждане на разноски.

По изтъкнатата вече причина не може да бъде уважено и искането на жалбоподателя - ответник по делото, за присъждане на разноски за настоящата инстанция по подадената от него частна касационна жалба. За защитата по същата жалба ищецът не е представил доказателства да е сторил разноски, които да му бъдат присъдени.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,