Определение № 324 от 09.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 1413/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Фонд за гарантиране на влоговете в банките, срещу определение № 598/21.02.2020г. по ч.гр.д. № 452/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 179/13.01.2020 г. по т.д. № 2576/2019 г. на Софийски градски съд, ТО, VI – 8 състав, за прекратяване на производството по делото, поради липса на международна компетентност на българския съд да разгледа исковете, предявени с искова молба с вх. № 148234/29.11.2019 г. от Фонд за гарантиране на влоговете в банките против “B.R.E.” S.A., акционерно дружество, регистрирано по законите на Великото херцогство Люксембург. В частната касационна жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното определение. Поддържа се, че възникналото кондикционно правоотношение по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД не следва да се разглежда като самостоятелно съществуващо, без да се вземат предвид предходните договорни отношения между една от страните в процеса и трето за спора лице. Всички доказателствени искания на ищеца и защитата на ответника са свързани с уговорките на договора за влог между ответното дружество и „КТБ“ АД/н./. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси, зададени в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК: 1/Понятието „дела, свързани с договор“, формулирано в чл.7, пар.1, б. „а“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (Регламент № 1215/2012) включва ли и договори между субекти, различни от страните по делото?; 2/ Ако отговорът на горния въпрос е положителен, възможно ли е искова претенция за връщане на недължимо платено при начална липса на основание да се приеме, че е свързана с договор, съгласно горецитираната разпоредба от Регламента, когато липсата на основание за получаване на престацията може да се извлече от договор между ответника и трето неучастващо лице?; 3/ Исковата претенция за връщане на недължимо платена гаранция по реда на Закона за гарантиране на влоговете в банките (отм.) свързана ли е с договора между ответника и банката по смисъла, вложен в чл.7, пар.1, б. „а“ от Регламент № 1215/2012? Твърди се, че произнасянето по поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, предвид данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.3 ГПК. Производството по т.д. № 2576/2019 г. е образувано пред СГС по предявен от частния касатор срещу “B.R.E.” S.A. иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на сумата 173 844,16 лв., платена без основание от Фонда като гаранция относно влог по банкова сметка в „КТБ“ АД /н./, който не подлежи на гарантиране, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Сезираният първоинстанционен съд с определение № 179 от 13.01.2020 г. е приел, че не е международно компетентен да разгледа спора, тъй като ответникът е юридическо лице, регистрирано във Великото херцогство Люксембург. Изложил е съображения относно неприложимостта на изключението по чл.7, т.1, б.„а“ от Регламент /ЕС/ № 1215/2012. На основание чл.4 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012, компетентен е съдът по местоживеене, респ. по регистрация на ответника. Въззивният съд е споделил съображенията на първата инстанция, че е предявена претенция за неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Приел е, че претенцията за връщане на получената без основание сума не се основава на договор между Фонда и “B.R.E.” S.A., като гаранционната отговорност на фонда възниква по силата на специалния Закон за гарантиране на влоговете в банките от 1998 г. /отм./ и в чл.5 от закона са посочени случаите, при които влогът не подлежи на гарантиране. Предявеният иск не се основава и на договора за влог между ответното дружество и „КТБ“ АД /н./, т.е. фондът не е страна по този договор, а и от съдържанието на договора е видно, че не съдържа клауза, която да създава задължение за фонда да гарантира сумите по влога до определен размер и при наличието на определени предпоставки. С оглед на това въззивният съд е споделил извода на СГС относно неприложимостта на изключението на чл.7, т.1, б. „а“ от Регламент /ЕС/ № 1215/2012, като е приел, че не е предвидена специална или изключителна компетентност на съда при иск за неоснователно обогатяване в конкретния случай. Поради което, е заключил, че международната компетентност по делото следва да бъде установена по правилото на чл.4 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи конкретен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки за допускане на обжалването. В тази връзка е разяснена разликата между основанията за допускане на касация и основанията по чл.281, т.3 ГПК, които не могат да се преценяват в селективната фаза на касационното производство. Формулираните въпроси не изпълняват изискванията към основния критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите са зададени с оглед последователно поддържаната от частния касатор теза, че в конкретния случай се твърди даване при липса на основание, която липса спроед Фонда се извежда от особености на сключен договор между ответника и трето лице, поради което претенцията попада в обхвата на „дела, свързани с договор“, по смисъла на чл.7, т.1, б.„а“ от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 на Европейския парламент и Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Въззивният съд не е възприел тази теза, като обстойно е аргументирал неприложимостта на изключението, предвидено в чл.7, т.1, б. „а“ от Регламента. Основното съображение на САС е че, искът се основава на вземане, породено от неоснователно обогатяване, като плащането е извършено от ищеца в нарушение на ЗГВБ /отм./, т.е. възникналият спор е на извъндоговорно основание. Частният касатор смесва източника на спорното право с едно от множеството релевантни за доказване на основателността на иска по същество обстоятелства. Поради това въпросите са относими изцяло към правилността на обжалваното определение. Проверката на съдържащите се в тях твърдения предполага вече допуснат касационен контрол, т.е. разглеждане на частната касационна жалба по същество. Освен това не е налице и бланкетно поддържаната допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Регламент /ЕС/ № 1215/2012 на Европейския парламент и Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела съдържа ясни и точни процесуални норми относно международната компетентност на съдилищата. По въпроса за тълкуване на чл.7, т.1 от Регламент 1215/2012 /еквивалентен на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001 и член 5, точка 1 от Брюкселската конвенция / относно понятието „делата, свързани с договор" е даден отговор в множество решения на СЕС: решение от 15.06.2017 г. по дело С-249/16 /2017, решение от 14 март 2013 г. по дело C-419/2011, решение от 28 януари 2015 г. по дело C-375/2013, решение от 9 юли 2009 г. по дело C-204/2008, решение от 17 юни 1992г. по дело С-26/1991, решение от 6 октомври 1976 г. по дело 14/1976 и решение от 8 март 1988 г. по дело 9/1987. В обобщение в цитираната практика е прието, че от една страна понятието „дела, свързани с договор" се тълкува самостоятелно, за да се осигури еднаквото му прилагане във всички държави членки, а от друга страна, за да бъде обхванат от това понятие, искът на ищеца трябва да оспорва правно задължение, което е поето доброволно от едно лице към друго. Акцентира се, че свързващите фактори се прилагат към всички искове, имащи за основание един и същ договор и следва да се разглеждат като дела, свързани с договор, всички задължения, произтичащи от договора, чието неизпълнение се посочва в подкрепа на иска на ищеца. В допълнение, водещото съображение на Европейския парламент и на Съвета в пар.15 и пар.16 от уводната част на Регламента е, че освен няколко ясно определени случаи, когато предметът на спора или автономията на страните обосновава различен свързващ фактор, предвидимостта изисква да се следва правилото, че компетентността се основава на местоживеенето, респ. седалището на ответника. Даденото от САС тълкуване на разпоредбата на чл.7, т.1 от Регламент 1215/2012 с оглед спецификата на казуса не се отклонява от посочените по-горе разрешения в практиката на СЕС, доколкото въведеното като спорно правоотношение не е породено от свободно поето задължение от едната страна към другата. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение